Мъжът, който живя 18 месеца като жена

| от |

Всичко започва с купуването на чифт найлонови чорапи и завършва с книгата „Жената в мен. Един мъж се осмелява на експеримент“. Мъжът е немският журналист Кристиян Зайдел, който действа радикално, за да намери жената в себе си – слага си фалшив бюст, перука, грим, лак за нокти и се качва на висок ток! Специално за ELLE България той разказва подробности за експеримента си. A само в Chronicle.bg един ден преди излизането на списанието на пазара, част от тази невероятна история.

текст ПЕТРА ДЕНЧЕВА

01_Kris

В един мразовит зимен ден Кристиян Зайдел прекъсва своята разходка, за да влезе в супермаркета и да си купи термобельо. Било му студено на краката и искал да обуе нещо под панталона. Само че това, което видял в раздела за мъжки стоки, го вбесило. „Атмосферата беше потискаща. Все тъмни неща, отвратителни парцали. Можете да стигнете с тях до някой глетчер на -30 градуса, но какво да ги правите при нашите температури?“, възмущава се Зайдел. Ескалаторът го качил към дамския раздел случайно. Разликата с долния етаж била като от земята до небето. Разнообразието от продукти, включително и в светли цветове, правело всичко по-приветливо. И в това състояние на духа Зайдел си тръгва от магазина с… дамски найлонови чорапи! „Само по себе си, това беше едно променящо преживяване. Научих много от него! Например, че цифрата 60 на опаковката не е размерът, а показателят за плътността на чорапите. От този момент нататък бях запленен от царството на жените. Исках да се задържа там повече, да го изследвам. То ме очарова. Като пътешествие към непознатото, към една митична земя.“

Мъже в чорапогащи

От този ден започва нещо повече от пътешествие за Зайдел, 54-годишен, хетеросексуален и дори женен. Година и половина той ще живее като жена, носейки не само найлонови чорапи, но и рокли, токчета, перука, грим… Ще се научи да кръстосва крака, когато сяда – навик, който ще му остане и след завръщането му към неговото мъжко амплоа. Ще подложи брака си на особено изпитание. И ще напише книга, превърнала се днес, две години по-късно, в бестселър заради темата, синтезирана в заглавието „Жената в мен. Един мъж се осмелява на експеримент“. Но да се върнем към началото. А то било тъкмо в онзи супермаркет, където Зайдел се запитал: „Защо мъжете да не могат да носят чорапогащи?“ Задавам му същия въпрос сега, а от отговора на известния журналист и писател личи, че дълго и дълбоко е мислил върху това: „Подобно схващане е ясен знак, колко ограничено определяме собствената си роля. Всичко женствено е забранено за силния пол. Мъжът, който перфектно се разграничава от женствеността, е най-добрият мъж. Просто така е дефинирана мъжката роля. А чорапогащите са един от символите на женствеността. Жените пък са нейното олицетворение. Затова са дискриминирани, принизени до сексуални обекти. Ето защо, ако мъж обуе чорапогащник или пък пола, ще го помислят за луд. Тоест, мъжете може и да твърдят, че нямат нужда от чорапогащи или че не ги искат, но всичко е израз на болката, че им е забранено.“

Kris2

На свобода

Поводът вече е ясен. Но не и мотивът – защо един мъж ще се реши на подобен експеримент? „Да съм мъж вече ужасно ми лазеше по нервите“, обяснява простичко Зайдел. „Все едни и същи ритуали сред мъжете. Все това надмогване в дискусиите. Все някой проект, по-важен от всичко друго. За да се стигне накрая до въпроса: „И с какво се занимаваш в момента?“ А писателят дълги години се занимавал тъкмо с женствеността – още по времето, когато е бил мениджър на Клаудия Шифър, или като продуцент на конкурса за модели по RTL, на който дебютира 19-годишната ученичка Хайди Клум. Тогава женското мислене и поведение му били толкова чужди. Но постепенно осъзнава, че жените живеят своя живот много по-свободно в сравнение с мъжете. Макар да са дискриминирани, макар да раждат в болки, жените са някак много по-открити и непредубедени. И тогава мъжкото биене в гърдите започнало да го дразни. „Мъжката роля натоварва света. Мъжете раждат войни. Не се справят с климатичните предизвикателства. Създали са една система от социални неравенства. Крайно време е, след хиляди години на това господство, жените да застанат начело. Тяхната емпатия може да е много по-полезна на света.“

От Кристиян към Кристияна

С тези мисли на ум Зайдел пристига един ден на среща със своя издател. „Имах идея да напиша нова книга – за съвместното съжителство. Но започнахме да говорим за моя първи опит да се напъхам в кожата на жените. Описах му как съм се почувствал по-завършен като човек, без да съм нито транс-, нито хомосексуален. И на двамата ни беше ясно: това е книгата! Но нямахме идея, че ще се превърне в бестселър.“ За да намери жената в себе си, германският журналист действа радикално – слага си имитация на бюст под дрехите, руса перука, грим, лак за нокти и се качва на 10-сантиметрови токчета (на които успешно се придвижва след специално изкаран курс за ходене на високи обувки). И ето че Кристиян става Кристияна!

Как продължава животът на журналиста като Кристияна, какво се случва с неговия брак и какво го връща обратно в мъжките му обувки? Четете в новия брой на ELLE! На страниците му освен историята на Кристиян Зайдел ще откриете и интервю с него специално за българското издание.

ELLE_cover

И още от новия брой на ELLE:

  • Нина Николина с фотосесия от уникалната Синя лагуна в Турция;
  • Писмата в бутилка, които писателят Петър Делчев изпрати до редакцията на ELLE броени дни преди да тръгне сам с каяк да прекосява Черно море;
  • Eдна интересна гледна точка по темата защо се подмазваме на известните;
  • Кои са световните знаменитости с впечатляващо образование;
  • Наистина ли еротичните книги са най-четени от жените;
  • Защо козметиката е вид психотерапия;
  • Как сутиенът може да ви направи с 5 кг по-слаби;
  • Кои са стайлинг законите на лято 2014.

 

Търсете новия брой на ELLE от 20 юни!

 
 

Tака щяха да изглеждат, ако бяха дебели

| от chronicle.b(i)g |

Стопли се и започнаха голотиите! Супер! Гледаме момичета по телевизията, по корици, в трамвая – всичките едни кльощави, едни еднакви. Има толкова малко по тях, че тъкмо ги разгледаш и ти станат скучни.

Друго си е да има плът и пичовете от сайта fatworld.wikia.com го осъзнават много добре. Какво да ви кажем за този сайт. Велик е! Така не сме се смели от похищението на Волен в НАТФИЗ, а тогава отворихме две хернии от смях.

Сайтът представя снимки на известни личности, жени основно, които са манипулирани така, че те да изглеждат дебели. Резултатът е велик, както можете да се убедите от галерията ни.

Имаме една забележка към сайта и тя е, че никнеймът на админа не е Рубенс. Всичко останало е съвършено, както можете да видите в галерията!

 
 

1.0-литровият EcoBoost на Ford отново е световен двигател на годината

| от chronicle.bg |

1.0 EcoBoost на Ford бе избран за Световен двигател на 2017 година в категорията „Най-добър двигател до 1.0 литър“ за шести пореден път, което означава, че малкият и мощен 3-цилиндров бензинов агрегат остава ненадминат в категорията си от представянето му през 2012 г.

Журито похвали комбинацията от динамика, икономичност и технологии. 1.0-литровият EcoBoost вече притежава общо 10 награди за Световен двигател на годината, включително три пъти за цялостен победител и веднъж за най-добър нов двигател.

Наличен със 100, 125 и 140 к.с., 1.0-литровият EcoBoost на Ford задвижва един от пет нови автомобила Ford, продадени в Европа, включително две от пет коли Fiesta. Бензиновите EcoBoost двигатели на Ford с обем до 3.5 литра осигуряват мощност и икономичност на автомобилите Ford по целия свят, от компактната нова Fiesta до лекотоварната гама Transit, както и спортните Ford Performance коли – Focus RS и суперавтомобила Ford GT.

Икономичният 3-цилиндров 1.0-литров EcoBoost бе избран за „Най-добър двигател до 1.0 литър“ от жури, съставено от 58 автомобилни журналиста от 31 страни. Представен за първи път във Ford Focus през 2012 г., иновативният двигател продължава да господства в сегмента си, въпреки растящата конкуренция в категорията, популярна сред поребителите и важна за автомобилните производители. Тази година в категорията до 1 литър се състезават 35 двигателя – 9 повече от дебютната за 1.0-литровия EcoBoost година.

1.0-литровият EcoBoost двигател с иновативна технология за деактивиране на един от цилиндрите, от началото на 2018 г. ще осигурява намалени експлоатационни разходи за клиентите с автоматичното изключване на единия от цилиндрите на двигателя, когато пълната мощност не е необходима, като движение по инерция или с постоянна скорост.

Като пример за напредналите технологии, които позволяват на Ford да осигурява избор от задвижване с ефективните си бензинови, дизелови и електрически двигатели, технологията може да изключва и включва единия цилиндър за 14 милисекунди – 20 пъти по-бързо от мигването на око – без компромис с мощността и рефинираността.

 
 

Елизабет Мос – актрисата с безброй лица

| от chronicle.bg |

Елизабет Мос е името на този сезон, а 2017-а определено е нейната година. Актрисата участва във филма „Площадът“, който беше отличен със „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците.

Мос е и в главната роля в хитовия сериал „Историята на прислужницата“ (Handmaid’s Tale) по романа на Маргарет Атууд. Предстои да я гледаме в един и същ сериал с Никол Кидман съвсем скоро.

Със сигурност обаче всички си я спомняме като Пеги от „Момчетата от Медисън авеню“ – роля, която изпълняваше от 2007 до 2015 година. Елизабет Мос обаче доказа, че е много повече от персонажа си и именно след финала на сериала тя започна да разкрива пълния си потенциал, хващайки се с цяла поредица интересни проекти.

Елизабет Сингълтън Мос е родена през 1982 година в Лос Анджелис в семейството на музиканти. Отгледана е в традицията на сциентологията – „учение“, според което всеки минал живот има неестествени преживявания, полепнали по телата ни като кърлежи и това е причината индивидът да е в конфликт с обществото и да не може да се приспособи към живота. За да се промени това, миналите преживявания, наречени енграми, трябва да бъдат открити и премахнати.

Първоначално си мечтае да стане професионална танцьорка, а в ранното си тийнейджърство заминава за Ню Йорк, за да учи балет. Учи танци и в следващите години, въпреки че започва да получава и роли като актриса. За да успее да балансира между образованието и кариерата си, започва да учи у дома и завършва гимназия през 1999 година, когато е само на 16.

Преди да е навършила 35 години, тя вече се е появявала в 76 продукции – филми и сериали, продуцирала е филм и сериал, появявала се е и на сцената.

Въпреки че има малки роли във филми и сериали още преди да навърши 16, големият й пробив идва с ролята на Зоуи Барлет в сериала „Западното крило“, в който играе дъщеря на персонажа на Мартин Шийн. Тя е Зоуи до 2006 година и се превръща в образ, неразделен от четвъртия сезон на шоуто с достоверната си игра.

Участва заедно с Уинона Райдър и Анджелина Джоли във филма „Луди години“ (1999). Въпреки че след това се снима в редица други филми, лудото приключение за нея започва с появата на сериала „Момчетата от Медисън авеню“. В периода получава пет номинации за Еми. Говорейки за кастинга, с който е избрана, Мос разказва: „Явих се на прослужване (за ролята). По това време имаше сценарии за два пилотни епизода, за които всички говореха по това време, че са наистина добри, и „Момчетата от Медисън авеню“ беше единият от тях“. Докато се снима в сериала Мос, прави и дебюта си на Бродуей в пиесата от Дейвид Мамет „Speed-the-Plow“. През 2012 година получава ролята на Галатея Дънкъл във филма по култовия роман на Джак Керуак „По пътя“.

Мос играе и ролята на детектив Робин Грифин в сериала от 2013 година „Top of the Lake”, в който през 2017-а ще я видим да си партнира с Никол Кидман. Най-забележителното е, че Елизабет Мос е различна във абсолютно всяка от ролите си – актьорската й игра се променя радикално спрямо ролята, тя се слива с персонажа си и всички, които са я гледали в ролята на Пеги, няма да повярат, че същата актриса играе и ролята на Офред в „Историята на прислужницата“ и със сигурност ще видят напълно различно лице в ролята на Робин Грифин.

По повод успешната 2017 г. за Елизабет Мос, предлагаме ви да видите някои от най-знаковите й роли + бонус (нейна снимка от 2003 година).

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…