Лутания в еврозоната

Кризата около еврото може и да е отшумяла, но не е приключила. А липсата на размах пречи на политиците да изкоренят причините, довели до икономическия срив. Бездействието обаче не е най-добрата рецепта, сочат експертите, цитирани от Дойче Веле.

Политиците и представителите на Европейската централна банка показаха, че когато е нужно, могат да удържат на натиска. Еврозоната остави рецесията зад гърба си, проблемните страни подобриха износа си и предприеха мерки да се справят с бюджетните си дефицити. Това е мнението на Ролф Щраух от Съвета на директорите на спасителния фонд на еврозоната. Докато главният икономист на германската банка „Дека“ Улрих Катер казва, че валутният съюз се лута в едно загубено десетилетие. Икономическите постижения са плачевни – средногодишният растеж на еврозоната в последните шест години е едва 0,1 на сто. Европространството се е доближило до японския сценарий на дългогодишна дефлационна спирала, обобщава Катер.

Проблемите, които доведоха до кризата в еврозоната, като например прекомерната задлъжнялост на някои икономики, още не са решени, констатира Катер. Но не може и да се отрече, че проблемните държави като Гърция, Ирландия, Испания и Португалия са подобрили конкурентоспособността си, нещо повече – вече се числят към реформаторски ориентираните индустриални страни, изтъква на свой ред Юрген Матес от Института за германска икономика.

Новата вълна проблеми

Сега двата основни източника на проблеми са други – загриженост предизвикват най-вече Италия и Франция. Но докато Италия стигна дъното и се стабилизира, Франция още не може да овладее спада. „Смятам, че Франция е най-проблемният случай, защото ако се върнем 10-15 години назад, ще установим, че за това време не е било предприето нищо и посланията на глобализацията не са били възприети“, посочва директорът на Иститута за германска икономика Михаел Хютер. И изтъква, че фактите говорят сами за себе си. „Средна класа на практика няма. Делът на промишлеността е не повече от 11 процента, което е едва половината от индустриалния капацитет на Германия. Освен това и износът на Франция е скромен.“

Обект на неговите критики е обстоятелството, че вместо да поемат отговорност и да се заемат с реформи, Франция и Италия възлагат надеждите си най-вече на Европейската централна банка. Чийто президент Марио Драги не ги разочарова – след последното заседание на Управляващия съвет вече няма никакви съмнение, че ЕЦБ ще изкупува не само ценни книжа, но и държавни дългове. Поради това Хютер смята, че ЕЦБ е на път да се превърне в „лоша банка“: „Ако всички ценни книжа са с висока стойност, те могат да се пласират на пазара. Но ако качеството им е ниско, ЕЦБ се превръща в „лоша банка“ – това не е нейна задача.“

Ползата от „лошата“ банка

Според Улрих Катер от „Дека“ обаче идеята за общоевропейска „лоша банка“ не е лишена от смисъл. Размерът на лошите кредити в балансите на европейските банки все още е огромен, както показа стрестестът на ЕЦБ. А когато една страна не е в състояние сама да оздрави финансовия си сектор, на помощ би могла да се претече точно такава „лоша банка“. „Това отчасти бе приложено – например когато Европейският спасителен механизъм изгра сходна роля по отношение на испанските банки. В това отношение условията са много важни.“ Или – подобрението на финансовата система да е обвързано със съживяването на реалната икономика. Защото ако не се предприемат действия, назрява опасността от повторение на японския сценарий, предупреждава главният икономист на „Дека“.

По думите на Катер – съвместните инвестиционни проекти също са препоръчителни като средство, което да ускори единството във валутния съюз. Но сякаш в момента лисва политическа амбиция. „Изглежда, че ще видим радикални действия едва при допълнително изостряне на кризата.“