Лиценз за убиване

| от |

Има ли право една демократична държава да разпорежда убийства извън своите граници? В света на шпионите този въпрос остава без отговор. Политиците също го отбягват. Нека да надзърнем зад тази дебела завеса от мълчание заедно с Дойче веле.

A-replica-of-the-umbrella-that-a-KGB-agent-used-in-1978-to-kill-Bulgarian-dissident-and-radio-broadcaster-Georgi-Markov-2131388

Убийството на българския дисидент Георги Марков през 1978 година в Лондон по поръчение на комунистическите тайни служби влиза на челно място в една мрачна поредица от времето на Студената война. В същия списък е украинският дисидент Лев Ребет, убит през 1959 година от КГБ в Мюнхен. Мрачно известни са и многобройните убийства, извършени от Карлос „Чакала“ – пак главно по поръчение на комунистически шпионски централи. От 50-те години на ХХ-ти век тайните служби по цял свят все по-често изпращат наемни убийци за ликвидиране на неудобни лица. Съветският КГБ е най-активен, но дори демократични правителства и до ден-днешен работят с агенти, които притежават „лиценз да убиват“. Според експертите общо около 25 000 души са станали жертва на такива „мокри поръчки“.

За убийствата обикновено се използват отрова, бомби, снайперисти, а напоследък все по-често и дрони. В списъка на загиналите личат имена на политици, дисиденти, учени, на действителни или предполагаеми терористи. Нерядко обаче умират и съвършено невинни хора, които просто са се оказали в неподходящото време на неподходящото място.

Перфектното убийство

Днес редица държави предпочитат да използват не хора, а техника за изпълнение на мокрите поръчки. Въпреки това обаче идеята си остава същата, както в началото на Студената война: по поръчение на политиците да се ликвидират неудобни личности извън границите на страната.

Всъщност, още през миналия век научно-техническите постижения бързо навлизат в този мрачен бизнес. В Съветския Съюз стотици учени са впрегнати в разработването на технологии за безшумни и незабележими убийства. Не спят обаче и противниците от ЦРУ. Американците си осигуряват например услугите на химика д-р Сидни Готлиб, който разработва отрови и бактерии, ускоряващи пътя към отвъдното. През август 1960 година неговите продукти са подложени на първо изпитание: Белият дом решава да елиминира демократично избрания премиер на Конго Патрис Лумумба, защото го подозира в симпатии към комунистическия блок. Готлиб трябва да порови сред епруветките си и да открие онази отрова, която може да умори Лумумба, без да привлича подозрения върху САЩ. Операцията в крайна сметка се проваля, защото Лумумба се намира под закрилата на ООН и агентите не успяват да сипят отрова в храната му. Малко по-късно премиерът става жертва на преврат, извършен от полковник Мобуто.

Доктор Готлиб обаче продължава дейността си. В началото на 1960-те години той разработва няколко варианта за убийството на кубинския лидер Фидел Кастро. ЦРУ набавя цяла кутия с любимите пури на Кастро, а в лабораторията им инжектират отровата ботулин. Кутията е доставена в Куба, но така и не стига до кабинета на Фидел. Проваля се и опитът Кастро да бъде отровен с помощта на луксозна писалка, която автоматично да му инжектира никотинсулфат. Пак ЦРУ в различна степен носи отговорността за убийството на доминиканския диктатор Рафаел Трухильо, на президента Нго Дин Дием в Южен Виетнам и на чилийския военен шеф Рене Шнайдер.

Грубите ръце на Мосад

Докато Москва и Вашингтон залагат най-вече на сложни планове и на инсценирана „естествена смърт“, експертите на израелския Мосад пипат доста по-грубо. Те се специализират в малки бомби, скрити в писма или пакети. Първите им жертви през 1956 година са един египетстки агент и египетско военно аташе. Мосад подозира, че двамата подпомагат палестински терористи, които се опитват да проникнат на израелска територия. „Пощенските бомби“ бързо се превръщат в истински шпионски шлагер. Те не само убиват и нанасят огромни щети, но и насаждат страх в главите на враговете. През 60-те години на миналия век няколко египетски специалисти по ракетна техника (включително и техни германски помощници) стават жертва на такива атентати. Мосад и до днес не се церемони особено с онези учени, които според израелците разработват опасни оръжия. На мушка навремето беше Ирак, днес пък е Иран. Но модата на пощенските бомби постепенно отминава, след като в Египет започват рентгенови проверки на съмнителни пратки.

Мосад променя начина си на работа и бомбите все по-често се монтират в телефонни апарати, в хотелски стаи или в автомобили. Агентите понякога изпълняват мокрите поръчки и лично, обикновено с огнестрелно оръжие. След кървавия палестински атентат по време на Мюнхенската олимпиада през 1972 година, Израел предприема мащабна отмъстителна операция. Тя продължава цяло десетилетие, а след нея остават дузина трупове – всички терористи, но и неколцина палестинци, които нямат нищо общо с атентата. През юли 1973 в норвежкия град Лилехамер хората на Мосад ликвидират предполагаемия организатор на атентата. Оказва се обаче, че е станала грешка: убитият е марокански емигрант, който просто прилича на палестинския терорист. Норвежката полиция успява да арестува няколко израелски агенти, а операцията се превръща в най-голямото унижение за Мосад до ден-днешен.

През 1976 година САЩ официално се отказват от поръчковите политически убийства. Съответната правителствена директива е подписана лично от президента Джералд Форд. И докато демократични страни като САЩ постепенно признават извършените престъпления и променят политиката си, Кремъл и наследниците на КГБ все още държат тайните под ключ. И навярно продължават по стария път. Загадъчната смърт на Александър Литвиненко през 2006 година за пореден път потвърди това подозрение.

 
 

Миранда Кер и Еван Шпигел се ожениха през уикенда

| от chronicle.bg |

Основателят на Snapchat Еван Шпигел и моделът Миранда Кер сключиха брак през уикенда. Те се ожениха в Калифорния на церемония, до която не бяха допускани медии.

Гостите са проверявани внимателно от ограната на входа, а видео има само от лимузините на входа на мястото, където се е случило събитието.

Шпигел и Кер се преместиха заедно в общия си дом в Брентуд, Калифорния през май 2016 година. Имотът е на цена 12 милиона долара и беше собственост на Харисън Форд в продължение на 30 години, преди през 2012 година да го продаде. Къщата има басейн, фитнес, къща за гости и много пространство, подходящо за тайна сватба.

Кер обикновено е активна в Instagram, но не е публикувала нищо от 19 май.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

Netflix поръча първия си турски сериал

| от chronicle.bg |

Забравете времената, когато турските сериали бяха забавление в национален ефир, предназначено за бабите и хората без работа. Netflix поръча първия си оригинален турски сериал, като така платформата ще набере популярност на още един много перспективен телевизионен пазар.

Сценарият на новия сериал е вдъхновен от историята и легендите на Османската империя. Главният герой ще бъде „млад мъж, който открива, че притежава свръхспособности, като събира група приятели, с които да спаси Истанбул от заплахата на зли сили“.

Продуцент на шоуто, което все още няма заглавие, е турската филмова компания О3 Medya. Новият сериал ще бъде написан и продуциран в Турция, като Netflix се надява да разшири базата си от потребители в страната, в която има много висок интерес към местните продукции.

Към момента Netflix разпространява през платформата си историческата драма „Великолепният век“, двата сезона на „Езел“ и „Чучулигата“.

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание