Лечение без граници

| от |

Юлия Кошаревска

Всяка година хиляди българи имат нужда от скъпоструващо лечение в чужбина.

Бюрокрацията около кандидатстването за финансиране от основните звена, натоварени с тази задача -НЗОК, Фонда за лечение на деца в чужбина или Комисията за лечение в чужбина – е огромна. А в момент, в който животът на теб или на твой близък виси на косъм, време за губене няма.

10270017_10152357070349699_24161185_n

Кандидатстването за подобно финансиране не винаги води до положителен отговор. Дори и такъв да бъде даден, Комисията за лечение в чужбина има лимит от 180 хиляди лева – пациентът сам трябва да намери остатъка от средствата, ако лечението надвишава тази сума. Това са само част от причините защо в последните две години кампаниите за набиране на средства за хора, нуждаещи се от подобно лечение, зачестиха. А късметлийте, които успеят да заминат, се срещат с редица банални трудности на място, често породени от езиковата бариера.

Заради всичко това, през септември миналата година група млади хора стартираха проекта „Лечение без граници.”  Това стана по време на по време на форума „Идеите това сме ние 2”, организиран от Обединени идеи за България. Целта е да се изгради мрежа от доброволци, които да помагат на място на пациентите, заминали за лечение в чужбина.

Организацията условно се дели на две части – администрация и доброволци. Екипът е пръснат из България, Великобритания и Германия.

Администрацията съветва пациентите преди заминаването относно различните начини за финансиране; популяризира дарителските кампании и прави връзката с доброволците. Те пък са български студенти по медицина и за сега са разположени в няколко германски града – Берлин, Хайделберг, Вюрцбург, Мюнхен и Аахен. Въпреки натоварените им програми, бъдещите лекари са готови да отделят от времето си, за да помогнат с малки неща като превод и помощ при настаняването – все неща, които обаче са изключително важни в такъв напрегнат момент.

Срутването на една бавна система може и да не е по силите на група студенти. Но пък те могат да работят, за да подобрят малките неща в нея… защото с последователност се постига много.

10264822_10152357070354699_499683661_n

Ако искате да станете част от мрежата на „Лечение без граници” или знаете, че някой се нуждае от лечение в чужбина, вижте сайта (www.lekuvam.se ), следете Facebook страницата (https://www.facebook.com/lekuvamse?fref=ts) и twitter профила @lekuvam_se.

 
 

Рецепта за кашкавалени пръчици

| от Росица Гърджелийска |

Сезонът на бирата е тук! Запретвайте ръкави и пригответе мезетата! Това тук е перфектното допълнение към следобедните хапки.

Нужни продукти:

125 мл вода
125 мл пълномаслено мляко
110 гр масло
140 гр безглутеново брашно – комбинация картофено, тапиока и оризово
1 ч.л. кафява захар
1 с.л. сол
5 яйца
1 голяма чаша настърган кашкавал
3 с.л. настърган пармезан
микс от семена – мак, сусам, слънчогледови семки

Ще ви е нужен пош с голям кръгъл накрайник.

DSCN8821

Начин на приготвяне:

В средно голяма тенджера загрейте водата, млякото, маслото, захарта и солта и разбъркайте с дървена лъжица до пълно смесване.

Когато течността заври добре, наведнъж добавете брашното и започнете да бъркате много енергично до получаване на тесто, което да се отлепи от стените на тенджерата. Целия процес отнема секунди. След като се отдели от стените, продължете да бъркате още 20-30 секунди.

Прехвърлете тестото в купа и оставете да изстине леко, но трябва да продължава да си е доста топло. Добавете кашкавала и разбъркайте добре.

Едно по едно започнете да добавяте четири яйца, като всяко яйце трябва да се поеме от тестото и то да стане хомогенно, преди да се добави следващото. За първите две яйца може да използвате миксер, но след това продължете с дървена лъжица.

Тестото трябва да стане меко, но не течно и в никакъв случай твърдо. Може да ви се наложи да използвате част от петото яйце. Така че предварително си разбийте петото яйце и остатъка ще използвате за намазване преди печене.

Прехвърлете тестото в пош с широк, кръгъл накрайник и се шприцоват топки с около 3 см диаметър върху хартия за печене или още по-добре – силиконова тавичка за печене.

Загладете повърхността с четка с остатъка от петото яйце, като действате внимателно, без натиск.

Поръсете със семената, пармезана и може би малко черен пипер.

Пекат се на 200 градуса без вентилатор около 25 мин., но в моята фурна стават за около 45, като ги оставям вътре във фурната, след като съм я изключила, за да се изсушат още повече. Трябва да станат златисти като на снимките. Ако не са – продължете да ги печете.

Трябва напълно да изстинат върху решетка.

Не е нужно да са пръчици, може да ги направите и като хлебчета – перфектни за бургери!

DSCN8817


 

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

 

 
 

„Лудетини“: Италианско лято, италианско кино

| от |

 Ако този уикенд трябва да си изберете филм, но не ви се гледа нищо комерсиално или  кърваво („Пришълецът: Завет“ вече е по кината), то спокойно може да се насладите на италианското приключение със слънчев загар „Лудетини“.

Клишетата, че има „мъжко и женско кино“ са толкова нелепи и неприятни, особено когато говорим за добра история. Киното може да бъде много неща. То е визуално, вълнуващо, възторжено, добре или зле разказана история, то трябва да се гледа на голям екран по-често, отколкото вкъщи, то има своите майстори и своите посредствени заглавия.Половото разграничение обаче не е едно от нещата, които дефинират киното и „Лудетини“ е филм, който го доказва.

Две жени, една лудница, топла, сочна Италия и сюжет, по нищо по-различен от класическа драма с елементи на абсурдна комедия.

Филмът на италианския режисьор Паоло Вирдзи (режисьор и на The First Beautiful Thing от 2010 г.), прави своя дебют на фестивала в Кан през миналата година. Част е от програмата на режисьорската вечер. На фестивала присъстват самият Вирдзи със съпругата си Микаела Рамацоти и другата основна актриса във филма Валерия Бруни Тедеши.  Филмът не печели почти никакви награди, но това не го прави по-малко чудесен.

Най-големите аплодисменти тук отиват при сценаристите и двете основни актриси – Валерия и Микаела са чаровно луди, всяка в своя собствен свят и имащи неподправена химия помежду си.

Италианското кино разказва умерено фантазни и откачени истории, по своя напевен, като в полупиянски сън, начин. Колкото и абсурдна да е една случка, колкото и безумна да се струва на нас, добрите стари източноевропейци, италианското кино успява да я оправдае.

Диалогът, облечен като почти изпяване на репликите, красивата природа, леката истерична лудост, носеща се от всеки кадър, виното, което се лее, роклите, които се развяват, гърдите, които се показват, храната, която се изяжда, сексът, който винаги е с чувство, парите, които се харчат с лекота… Италианското кино е като добре имитирана реалност, която винаги се случва някъде другаде. Колкото и да е безумна, ти нямаш нищо против да потънеш в нея и да пиеш от извора.

„Лудетини“ е онова приятно, опияняващо и леко ненормално заглавие, което модерните италианци предлагат на по-непретенциозния зрител. Това не е Паоло Сорентино, нито Фелини, Бертолучи, дори и Бенини… но е онова, което по-обикновеното европейско кино иска да бъде, ама не е. Непретенциозен филм с титанично красиви и отличителни жени в кадър, и добра история.

Подобно на Шекспирова комедия Беатриче и Донатела (по дяволите, дори имената им звучат като от абсурден театър) се запознават в психиатрична клиника. Едната е шумна, луда, претенциозна, снобарка по един очарователен начин. Другата е нейната противоположност – леко неумита, странна, затворена, социопатична жена с нервни тикове.

Едната търси лекотата и свободата, а другата детето си. В крайна сметка и двете търсят щастието, просто защото се оказва, че са се родили нещастни. Тъгата и сълзите са техен най-добър приятел още от детството им и това не може да бъде излекувано с никакви хапчета, вещи или дори хора. То просто е това, което е. Или живееш с него, или избираш да не го правиш.

Всеки човек търси щастието. Нуждата от по-доброто, по-хубавото, по-харесваното е фундаментално заложена във всеки от нас. Но най-силно това желание е изразено именно от онези, на които то най-лесно се изплъзва. Онези, които не го откриват в малките неща, онези, които успяват да го зърнат само за миг, с крайчеца на окото си.

За такива две жени, може би защото жените са по-склонни към емоционални залитания, се разказва в „Лудетини“. Те търсят щастието заедно, хванати ръка за ръка.  Филмът съдържа препратки към заглавия, в които лудостта, непокорността и непримирението са в основата, като „Полет над кукувиче гнездо“, „Телма и Луис“ и италианския филм „Познавах я добре“, за който самият Вирдзи казва, че го е вдъхновил за историята. Ясен визуален диалог към всички се виждат във филма и ако сте по-наблюдателни, ще ги хванете. Но дори и това да не се случи, прекарването в компанията на Беатриче и Донатела пак ще бъде приятно.

Киното преди всичко е удоволствие. Като чаша вино, секс, нещо сладко и топло лято. Всички присъстват в „Лудетини“, в случай че се чудите.

 
 

„Под игото“ излиза на шльокавица – za vseki tvoy priiatel, koyto pi6e taka

| от chronicle.bg |

Издателство „Жанет 45″ отпечатва романа на Иван Вазов „Под игото“ на шльокавица по случай 24 май. Дори и да си мислите, че това е шега, оказва се – не. 500 бройки от абсурдното издание могат да бъдат закупени от книжарниците.

Шльокавицата, известна и с други подигравателни дефиниции, сред които методиевица, маймуница, есемесица и кирливица, е нестандартен начин на изписване на българския език със съчетание от латински букви, цифри и препинателни знаци.

Издателство „Жанет 45″ преобразява словото на Вазов в тази нелепа писменост, за да покаже, че употребата й е реална заплаха за нашата грамотност, за езика ни и за българската култура. Романът вече е в продажба с идеята това да бъде първото и последното издание в подобен формат. За всяка закупена книга на шльокавица, която изчезне от книжарниците завинаги, издателите ще дарят други две български книги на училища, читалища и библиотеки в цялата страна.

„Жанет 45″ обръща внимание на опасността, в която шльокавицата от чатовете и социалните мрежи се е превърнала за езика. Затова дава начало на своята инициатива именно на празника на българската писменост 24 май.

Изборът на „Под игото“ не е случаен – през 2009 година в „Голямото четене“ българските читатели избраха романа на Вазов за своя любима книга. Изписването й на шльокавица показва колко много губим, когато тази абсурдна писменост започне да измества кирилицата.

Когато видиш тази книга, изпадаш в потрес, каза пред Webcafe.bg управителят на „Жанет 45″ Манол Пейков за изданието на шльокавица, в което единственият надпис на кирилица е на задната корица. Надписът обяснява инициативата и насочва читателя към сайта www.podigoto.bg.

Зад идеята стои агенция Saatchi&Saatchi. Заедно с издателството много дълго време са обмисляли и структурирали идеята, за да бъде поднесена максимално разбираемо и да постигнат желания ефект.

„Ако изгубим езика си, губим културата си. Така губим и идентичността си“, посочват от издателството.

Повече информация за инициативата и аргументи защо трябва да пишем на кирилица, вместо на шльокавица, могат да бъдат открити на онлайн платформата www.podigoto.bg. Желаещите да получат дарение от книги училища, читалища и библиотеки могат да се свържат с издателството на booksj45@gmail.com.

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.