Колко са печелили най-богатите за една минута през 2013-а

| от |

За да сме точни изчисленията са за 345 дни от годината, но никой не очаква, че средното число ще падне за три седмици. Човекът, който е най-беден в списъка изкарвал по 14 492 долара в минута.

2
Топ 10 -те милиардери за годината са изкарали общо 101,8 млрд. долара или средно около 10,2 милиарда всеки. Днес общото им богатство е  347 млрд. долара. През януари 2013 -та те те са имали 245 милиарда долара .

1

Тяхната печалба е следната:

– Карл Айкан – за една година е псечелят 7,2 милиарда долара, това е 20,87 милиона долара на ден, или 869 565 долара в час, 14.492 долара в минута.

– Лу Чи Ву – 8,3 млрд. долара през 2013 г. това прави 24 милиона долара на ден, 1 милион на час, 16 706 долара за една минута.

– Лари Пейдж –  9,3 млрд. долара през 2013 г., 26,9 милиона долара на ден, 1,2 милиона долара на час, 18 719 долара за една минута.

– Сергей Брин –  9,3 млрд. долара през 2013 г.,  26,9 милиона долара на ден, 1,2 милиона долара на час,18.719 долара за една минута.

– Масайоши Сон  –  10,3 милиарда долара през 2013 г., 29,86 милиона на ден, 1,24 милиона на час, 20 732 долара в минута.

– Марк Зукърбърг – 10,5 милиарда долара през 2013 г., или 30,4 милиона долара дневно, 1,27 млн. долара на час или 21135 долара в минута.

– Джеф Безос – 11,3 милиарда долара през 2013 г. или 32,7 милиона долара дневно, 1,36 млн. долара на час, 22 745 долара в минута.

– Шелдън Аделсон – 11,4 милиарда долара през 2013 г., 33 милиона на ден, 1,38 милиона на час, 22 946 долара в минута.

– Бил Гейтс –  11,5 милиарда долара през 2013 г., 33,3 милиона на ден, 1,38 милиона на час, 23 148 долара в минута.

– Уорън Бъфет – 12,7 милиарда долара през 2013 г. или 37 милиона на ден,1,54 милиона на час, 25 694 долара в минута.

1

 
 

Кери Мълиган: нежното лице на Холивуд

| от chronicle.bg |

Кери Мълиган може да изглежда като сладко и невинно момиченце, но е играла на една снимачна площадка с Райън Гослинг, Леонардо ди Каприо и Майкъл Фасбендър. Освен това, е един от ярките таланти на Холивуд и участва във филми, които трябва да присъстват във видеотеката ви (имаме предвид тази в ума ви, явно е, че никой вече не събира касетки“.

Мълиган дебютира в света на филмовото изкуство заедно с Розамунд Пайк и Кийра Найтли в „Гордост и предразсъдъци“ през 2005 година.

Впоследствие тя ще участва в още един филм заедно с Найтли – излязлата през 2010 драма „Никога не ме оставяй“, която й носи отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските независими награди. По това време престижните награди вече не са новост за Кери, която през 2009 спечели сърцата на зрителите и критиците с ролята на Джени Мелър – гимназиална ученичка, която е на път да получи първите си истински житейски уроци.

Нежната англичанка има рожден ден днес и в галерията може да видите 10 нейни роли, които просто не стават за изпускане.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.

 
 

British Airways планира днес да възобнови обслужването на полетите

| от chronicle.bg |

Британският авиопревозвач British Airways се готви днес да обслужва „почти нормално“ полетите си на летище „Гетуик“ и „повечето“ полети от „Хийтроу“ след тежкия компютърен срив, който предизвика хаос в трафика през уикенда.

Ще има някои нарушения в разписанието ни за неделя, тъй като самолетите и екипажите ни по света не са на място, съобщи компанията в ранните часове на днешния ден в Twitter, извинявайки се сериозните нарушения вчера. British Airways призовава пътниците да не се отправят към летищата, освен ако полетът им не е потвърден.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.