Кога Уди Алън спря да прави кино?

| от |

За мен отговорът на този въпрос е много лесен. Годината е 2008-а, а филмът е „Вики Кристина Барселона“ и това е лентата, която завършва цикъла на Алън за любимите му места по света. 

Някъде след това за Уди Алън – великолепен режисьор и сценарист в миналото, рязко следва спад.

За някои периодът на преповтаряне на Алън и неговата филмография е започнал дори по-рано, но аз прекалено много харесвам „Мач Пойнт“ и Скарлет Йохансон като цяло, за да приема, че филмите му с нея повтарят какво и да било. Това му е най-хубавото на Алън, когато се влюби филмово в някоя жена. Тогава той започва да я облича в роли, които й отиват.

Последната му муза е Ема Стоун, но истината е, че магията не им се получава. Може да е възрастта му, а може би е от прекалено детското излъчване на Ема. Не знам. Истината е, че в Скарлет има много повече секс и женственост и това си личи във всички негови филми с нея.

И въпреки това всеки нов проект на Уди Алън предизвиква вълнение у хората и киносредите. Последният му филм „Почти нормален“ излиза по кината у нас, но първо ще мине през „Киномания“ (следващата му прожекция е на 22.11.) и уви, е може би най-слабият филм на Алън до момента.

Странният случай с Уди Алън и Хоакин Финикс

Първото, което трябва да знаете за последния филм на режисьора, е, че това е кримка, маскирана като любовна история. Второто – не се получава, просто защото химията между Финикс и Ема Стоун отсъства напълно. Ако в този филм отсъстваше и самият Хоакин Финикс, то провалът щеше да е пълен. Мистър Финикс направи завръщане преди няколко години и е unstoppable! Той е наистина добър и ако някой още не го е разбрал да си пусне „Тя“, за да разбере колко точно.

„Почти нормален“ е филм за нещастен и депресиран мъж на средна възраст, който работи като професор по философия и се сближава със своя студентка. Но дори нейната млада плът не може да му повдигне настроението – буквално и преносно. Както и рояците жени, които се тълпят около него. Но странна случка – идеята да убие един лош съдия – някак го връща към живот. И той бавно, забавно и методично започва да планира убийството.

Нататък, по типично удиалъновски начин, нещата се развиват обратнопропорционално на представата ви за случването на такъв тип събития. Тоест, Хоакин Финикс си върши работата прекрасно, Ема Стоун става все по-досадна, а накрая дори убийството няма значение. Да, финалът е нелеп. Леко deus ex machina.

Лично аз предпочитам онези сюжети от Алън във вида, в който ми ги поднасяше в Scoop или „Мач Пойнт“. Магията в „Почти нормален“ някак отсъства.

За някои Уди Алън отдавна е загубил представа какъв тип кино иска да прави – дали за градовете, или за хората в тях. За жените, които обича, но няма да има, или за откачалките, които ни заобикалят. И всичките му филми след „Вики Кристина Барселона“ го доказват.

Като се започне от изключително мудния „Каквото дойде“, който получава своите средни оценки, само защото името на Уди Алън стои в надписите му и се мине през „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“, прехваления „Полунощ в Париж“ и се стигне чак до „Син Жасмин“, който е най-различното нещо, което съм гледала от Уди Алън в последните години. И дори и той не ми хареса толкова.

Какво се случи с мъжа, който можеше да се обясни в любов на Ню Йорк и Даян Кийтън и ти да се влюбиш в тях точно толкова, колкото и той?

Прекалената производителност неизбежно води до сваляне на качеството, а в последните години Алън сякаш има нужда да докаже на някого, че още го бива. Че въпреки всичко, може да прави кино.

Може би, ако той беше среден клас режисьор, от когото сме гледали какво ли не, щяхме да приемем „Магия в полунощ“ и „На Рим с любов“ по много различен начин. С усмивка и кимване на глава. Като филми, от които не очакваме нищо и въпреки това получаваме много. Но това е Уди Алън. На него му е забранено да бъде посредствен.

Ако искате да направите история на абсурда, се обръщате към Алън. Той беше царят на този жанр. Той е циник. Човек, който ви казва, че независимо какви планове си правите, съдбата си знае нейното и ще ги направи на пух и прах. Вече не обаче.

Наскоро приятел каза, че ако животът ми беше филм, то той трябва да е режисиран от Уди Алън и действието да е в Ню Йорк. Но след като гледах „Почти нормален“ се съмнявам Уди Алън да направи филма, който аз и моят приятел си представяхме онази вечер. Абсурден, комичен, много циничен и с малко доза любов. Разбира се, че със странен финал – никой не иска животът му на кино да свършва с отпрашване към залеза. Освен, ако там не го чака дупка към нещо по-интересно.

Още помня „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате“, „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“ – абсолютният ми фаворит във филмографията на Алън, „Пурпурната роза от Кайро“, „Мистериозно убийство в Манхатън“ и „Куршуми над Бродуей“. Какво стана с тях? Дали Холивуд не запази магията им капсулована само за себе си и времето, в което са произведени?

Стана ли Уди Алън прекалено мейнстрийм?

Да харесваш Уди Алън вече е мейнстрийм. Всеки, който се има за „арт“ харесва Уди Алън. Ама не онзи, когото аз помня, а някаква нова, комична версия на човека, чийто филми можех да гледам винаги.

Знам, че никой няма да ми вземе онзи Уди Алън от едно време, но този, с когото са го сменили, не ми харесва въобще. Чакам сериала, по който работи, със смесени чувства.

Не ме разочаровай и този път, мистър Алън.      

 
 

Раян Мърфи съживява Джани Версаче в нов сериал

| от chronicle.bg |

Раян Мърфи продължава да е във вихъра си. И по всичко изглежда, че ще се задържи там поне още един сезон.

През миналата година сериалът „Народът срещу О Джей Симпсън: Американска криминална история“ стана хит и получи няколко награди Еми. Мърфи сам си постави много висока летва и сега се готви да скочи още по-високо. Следващият сезон на поредицата вече се снима и предстои да излезе на екран в началото на 2018 г. А темата е повече от пристрастяваща – не просто убийство, а убийството на един от легендарните модни гиганти – Джани Версаче. „Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история“ разказва за живота и смъртта на великия моден дизайнер, който в една юлска сутрин през 1997 г. е прострелян смъртоносно в дома си в Маями.

От екипа на сериала миналата седмица пуснаха специално за Entertainment Weekly първи кадри на някои от актьорите. И всички са страхотни. Можем да бъдем спокойни, защото по всичко личи, че Раян Мърфи отново ще ни докара до екстаз. Имаме Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, Пенелопе Круз е главозамайващо секси в ролята на сестрата, Донатела Версаче, а младият и свеж Дарън Крис (когото познаваме от „Клуб Веселие“) ще играе Андрю Кънанан – убиецът, чийто мотиви остават загадка. А в образа на италианския дизайнер ще влезе Едгар Рамирез.

На 15 юли 1997 г. Джани Версаче се връща в дома си след традиционната сутрешна разходка по Оушън Драйв. Докато се изкачва по стълбите на имението в Баями Бийч, е прострелян в главата от 27-годишния Андрю Кънанан. Убиецът е хомосексуален, чиято цел е да се запознава с възрастни влиятелни мъже, които да го внедрят във висшето общество. Преди няколко години се среща с Версаче и оттогава е обсебен от него. Освен дизайнера, в списъка му с жертви са поне още четирима мъже, убити с едно и също оръжие. Осем дни след смъртта на Версаче Кънанан се самоубива, използвайки същата пушка. Така и не е заловен, а мотивите му и до днес не са изяснени. Модната империя на италианеца преминава в ръцете на сестра му, Донатела, а партньорът му, Антонио Д’Амико, получава доживотна издръжка. Семейството обаче се намесва в последната воля на Версаче и условията са променени.

Всичко това, допълнено от безброй детайли, ще видят зрителите догодина. От информацията, публикувана досега, се вижда, че приликата с реалността е поразителна. За това спомага не само локацията на снимките (къщата на Версаче в Маями Бийч), но и приликата на актьорите с техните персонажи. Можете да се убедите в това сами, като разгледате галерията горе.

 
 

Джони Деп се извини за шегата, че е време Тръмп да бъде убит

| от chronicle.bg по БТА |

Актьорът Джони Деп се извини за шегата, че може би е време да бъде убит Доналд Тръмп.

В изявление, разпространено чрез списание „Пийпъл“ Деп каза, че думите са били проява на „лош вкус“, че се е опитал да се пошегува, но не му се е получило, искал е само да разсмее публиката и не е имал лоши намерения.

По време на своя проява на музикалния фестивал в Гластънбъри, Великобритания, звездата от „Карибски пирати“, споменавайки Тръмп, попита откога актьор не е убивал американски президент, имайки предвид убийството на президента Ейбрахам Линкълм, застрелян през 1865 г. от актьора Джон Уилкс Бут.

След това Деп каза, че наистина това отдавна не се е случвало и „може би вече е време“.

Думите му предизвикаха остра критика от страна на привържениците на Тръмп.

Миналия месец актрисата Кaти Грифин също бе разкритикувана, след като се появи нейна снимка, на която тя държи маска, приличаща на окървавената глава на американския президент. Заради това Си Ен Ен уволни Грифин от новогодишното си предаване.

кати грифин, доналд тръмп, глава

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.