Кога Уди Алън спря да прави кино?

| от |

За мен отговорът на този въпрос е много лесен. Годината е 2008-а, а филмът е „Вики Кристина Барселона“ и това е лентата, която завършва цикъла на Алън за любимите му места по света. 

Някъде след това за Уди Алън – великолепен режисьор и сценарист в миналото, рязко следва спад.

За някои периодът на преповтаряне на Алън и неговата филмография е започнал дори по-рано, но аз прекалено много харесвам „Мач Пойнт“ и Скарлет Йохансон като цяло, за да приема, че филмите му с нея повтарят какво и да било. Това му е най-хубавото на Алън, когато се влюби филмово в някоя жена. Тогава той започва да я облича в роли, които й отиват.

Последната му муза е Ема Стоун, но истината е, че магията не им се получава. Може да е възрастта му, а може би е от прекалено детското излъчване на Ема. Не знам. Истината е, че в Скарлет има много повече секс и женственост и това си личи във всички негови филми с нея.

И въпреки това всеки нов проект на Уди Алън предизвиква вълнение у хората и киносредите. Последният му филм „Почти нормален“ излиза по кината у нас, но първо ще мине през „Киномания“ (следващата му прожекция е на 22.11.) и уви, е може би най-слабият филм на Алън до момента.

Странният случай с Уди Алън и Хоакин Финикс

Първото, което трябва да знаете за последния филм на режисьора, е, че това е кримка, маскирана като любовна история. Второто – не се получава, просто защото химията между Финикс и Ема Стоун отсъства напълно. Ако в този филм отсъстваше и самият Хоакин Финикс, то провалът щеше да е пълен. Мистър Финикс направи завръщане преди няколко години и е unstoppable! Той е наистина добър и ако някой още не го е разбрал да си пусне „Тя“, за да разбере колко точно.

„Почти нормален“ е филм за нещастен и депресиран мъж на средна възраст, който работи като професор по философия и се сближава със своя студентка. Но дори нейната млада плът не може да му повдигне настроението – буквално и преносно. Както и рояците жени, които се тълпят около него. Но странна случка – идеята да убие един лош съдия – някак го връща към живот. И той бавно, забавно и методично започва да планира убийството.

Нататък, по типично удиалъновски начин, нещата се развиват обратнопропорционално на представата ви за случването на такъв тип събития. Тоест, Хоакин Финикс си върши работата прекрасно, Ема Стоун става все по-досадна, а накрая дори убийството няма значение. Да, финалът е нелеп. Леко deus ex machina.

Лично аз предпочитам онези сюжети от Алън във вида, в който ми ги поднасяше в Scoop или „Мач Пойнт“. Магията в „Почти нормален“ някак отсъства.

За някои Уди Алън отдавна е загубил представа какъв тип кино иска да прави – дали за градовете, или за хората в тях. За жените, които обича, но няма да има, или за откачалките, които ни заобикалят. И всичките му филми след „Вики Кристина Барселона“ го доказват.

Като се започне от изключително мудния „Каквото дойде“, който получава своите средни оценки, само защото името на Уди Алън стои в надписите му и се мине през „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“, прехваления „Полунощ в Париж“ и се стигне чак до „Син Жасмин“, който е най-различното нещо, което съм гледала от Уди Алън в последните години. И дори и той не ми хареса толкова.

Какво се случи с мъжа, който можеше да се обясни в любов на Ню Йорк и Даян Кийтън и ти да се влюбиш в тях точно толкова, колкото и той?

Прекалената производителност неизбежно води до сваляне на качеството, а в последните години Алън сякаш има нужда да докаже на някого, че още го бива. Че въпреки всичко, може да прави кино.

Може би, ако той беше среден клас режисьор, от когото сме гледали какво ли не, щяхме да приемем „Магия в полунощ“ и „На Рим с любов“ по много различен начин. С усмивка и кимване на глава. Като филми, от които не очакваме нищо и въпреки това получаваме много. Но това е Уди Алън. На него му е забранено да бъде посредствен.

Ако искате да направите история на абсурда, се обръщате към Алън. Той беше царят на този жанр. Той е циник. Човек, който ви казва, че независимо какви планове си правите, съдбата си знае нейното и ще ги направи на пух и прах. Вече не обаче.

Наскоро приятел каза, че ако животът ми беше филм, то той трябва да е режисиран от Уди Алън и действието да е в Ню Йорк. Но след като гледах „Почти нормален“ се съмнявам Уди Алън да направи филма, който аз и моят приятел си представяхме онази вечер. Абсурден, комичен, много циничен и с малко доза любов. Разбира се, че със странен финал – никой не иска животът му на кино да свършва с отпрашване към залеза. Освен, ако там не го чака дупка към нещо по-интересно.

Още помня „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате“, „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“ – абсолютният ми фаворит във филмографията на Алън, „Пурпурната роза от Кайро“, „Мистериозно убийство в Манхатън“ и „Куршуми над Бродуей“. Какво стана с тях? Дали Холивуд не запази магията им капсулована само за себе си и времето, в което са произведени?

Стана ли Уди Алън прекалено мейнстрийм?

Да харесваш Уди Алън вече е мейнстрийм. Всеки, който се има за „арт“ харесва Уди Алън. Ама не онзи, когото аз помня, а някаква нова, комична версия на човека, чийто филми можех да гледам винаги.

Знам, че никой няма да ми вземе онзи Уди Алън от едно време, но този, с когото са го сменили, не ми харесва въобще. Чакам сериала, по който работи, със смесени чувства.

Не ме разочаровай и този път, мистър Алън.      

 
 

Идеалното тяло за зимата

| от |

През лятото всеки иска плочки, буци по ръцете и нисък процент телесни мазнини. Зимно време хората искат чай, одеяло и да си пуснат нещо да мърмори по телевизията. Това е така, защото вън e майка си и баща си – поледици, виелици, студ. Земята толкова се е стегнала, че е време да сменят метрото с теснолинейка. За да сме резистентни на студа, трябва да имаме подходящо тяло – тяло, за което никой не говори. Зимно тяло. Това става по един-единствен начин – с диета.

Всякакви видове месо. Имам един приятел, който има един приятел, който казва, че не яде брано, а яде драно. Месото е основната суровина на живота. Ако сте веган – не знам. Веганите не отлитате ли на юг през зимата?

Картофи и тесто. Въглехидратите трябва да са като студентите – да влизат лесно и да излизат трудно.

Риба. В главите на хората рибата не е нито месо, нито картоф. Тя се сервира в два случая. Единият е, когато е празник, другият е, когато жена ви е решила, че вече няма място за нея в сърцето ви, защото то е затлачено от правилните ви кулинарни решения.

Подправки. Ползва се основно червен пипер. Начинът на прилагане е извънредно прост – взимате червен пипер и с него поръсвате едно парче сланина. По-късно нарежете сланината и наръсете обилно което и да е от предходните блюда със сланина.

Ако прекалите с подправките, блюдото ви може да стане разпадащо се, „рошаво“ и трудно за обхождане – като подхвърлян дюнер. Това, разбира се, не означава да не прекалявате, а да чукнете на всичко по 2-3 яйца за спойка. Белтъкът на яйцата дава протеините, необходими за оцеляване при лунарните условия на живот по спирките сутрин. Жълтъкът пък осигурява необходимия холестерол за онова сигнално червено лице и стягане в гърдите.

Зеле от типа „кисело“. Чувате ли от съседите нехарактерна дандания? Появяват ли им се неотложни ангажименти, когато искате да им отидете на гости? Шумът е заради такането на зелето, а неотложните ангажименти са, за да не отидете у тях да им изядете зелето.

Чесън. Познавам хора, които си купиха кола, за да могат да ядат чесън, без да пречат на тези в градския транспорт. Благородни хора. Благородни и здрави. Благородни, здрави и низвергнати от обществото.

Плодове и зеленчуци. Човек трябва не само да се храни добре, но и да бъде в красива обстановка. Ябълки, пиперки, гъби, орехи… Това са все неща, които изглеждат добре изсушени на масата. Все пак цяла зима ще седят на тая масата.

Течности

Не искам да говоря като реклама в интернет, но с помощта на тази диета ще постигнете желаното и нужно тяло. Грижете се за себе си, защото животът е кратък, особено ако не се грижите за себе си.

 
 

Досиетата CHR: Четирите хомосексуални „вещици“ от Сан Антонио

| от chronicle.bg |

Ужасен от начина на живот на група местни жени, американски съд праща в затвора четири латиноамериканки заради престъпление, което не са извършили. 15 години по-късно те са оневинени, благодарение на филм, който извежда на преден план ужасяващите причини за задържането им – хомофобия и откровена глупост.

Четворката от Сан Антонио попада в затвора заради противоречиви свидетелски показания и неверни „доказателства“ за физическо посегателство. Всичко това звучи като история за лов на вещици от XVII век, но се случва в края на XX век, когато страхът от сатанизъм и различна сексуалност държи в плен американската нация. Основното доказателство за вината им пред съда е фактът, че са лесбийки.

четворката от сан антонио

През 1994 година идва краят на продължила с години истерия за съдебно дело за сатанистки култ и сексъално насилие над деца в детска градина. Собствениците на дневен център за деца са обвинени в сексуално насилие, свързано със сатанистки култ. Носят се градски легенди за включването на животински жертвоприношения, кръвопускане и ритуални изнасилвания. След години, прекарани в ареста, Елизабет Рамирес, Касандра Ривера, Анна Васкез и Кристи Мейхю биват признати за виновни през 1998 година. Те са обвинени в групово изнасилване на двете малки племеннички на Рамирес – едната е на седем, а другата – на девет години.

Години по-късно бивш журналист и режисьорка се срещат, за да започнат снимките на филма „Southwest of Salem“ – филм, който проследява делото и осветлява слабите доказателства, на база които 4-те жени са хвърлени в затвора. Филмът проследява живота на жените – видеозаписи, интервюта със семействата, албуми със снимки. Ривера и Васкес живеят заедно и се грижат за децата на Ривера.

Деби Нейтън – журналист и писател, се свързва с Дебора Ешкенази с надеждата да направят нещо за арестуваната четворка. Първоначално идеята е за радиопоредаване, но след няколко срещи с жените в затвора, се появява идеята за филм, който съпътства битката им за свобода.

Животът на латиноамериканска лесбийка

Със сигурност това определение не е добро за жена, която живее в Тексас в средата на 90-те години. Оказва се много трудно за съда да намери съдебни заседатели, защото всички са пропити от хомофобия. Сред интервюираните за заседатели често се срещат реплики като: „Не се чувствам конфортно. Тя е лесбийка. Не се чувствам комфортно от това“.

“Би трябвало тези вещерски, ужасяващи жени да са правили онези неща с малките момиченца зад затворени врати, защото това правят лесбийките, нали?”, обобщава начина на мислене по темата Дебора Ешкенази. Прокурорът казва, че жените са си признали, че са хомосексуални – сякаш това признание е пряко доказателство за вината им. Инстиктивно хомосексуалността се приравнява на тормоз над деца и сатанистки ритуали.

Междувременно става ясно, че бащата на племенничките на Рамирес е бил обсебен от нея. Той й предложил брак, когато разбрал, че е бременна, но тя отказала. Следват обвиненията в сексуално насилие. От страх да не отнемат детето й, бременната в петия месец Рамирес оказва пълно съдействие на в;ластите. Тя отрича да е виновна за сексуалното насилие над деца и отказва споразумение с прокуратурата. Получава 37.5 години затвор.
Съдът разчита основно на показанията на децата, за да разпореди осъдителните присъди.

четворката от сан антонио

Една от племенничките на Рамирес вече е в своите 20 години и признава, че е излъгала. Разказва, че леля й и нейната сексуална ориентация са били голям проблем за семейството. Всичко това става ясно по време на снимките на филма „Southwest of Salem“. Момичето разказва, че е лъгало, защото родителите му не били съгласни с избора на Рамирес и начина й на живот. Така баща му спечелил и битката за попечителство, която водел. Медицинското лице, удостоверило насилието – д-р Нанси Келог, също признава, че доказателствата й за изнасилване били неверни. Въпреки че жените са на свобода от 2013 година, едва тази седмица Апелативният съд в тексас потвърди, че на фона на сегашните доказателства съдебните заседатели през 90-те години не биха дали осъдителна присъда на жените. И не само това – въпреки прекараните години в затвора, криминалното им досие ще бъде заличено, а четирите могат да получат милиони долари обезщетение от държавата, позволила животът им да бъде пропилян заради мизогиния и хомофобия.

 
 

„Смъртоносен улов“ се завръща по Discovery Channel

| от chronicle.bg |

Популярната поредица на Discovery Channel – „Смъртоносен улов“ – се завръща с нови истории. Новият 15-и сезон на отличената с награда „Еми“ продукция е озаглавен „Дънджън Коув“, и можем да гледаме премиерата му на 13-и декември, вторник, от 20:00 ч.

Новите серии представят живота в Нюпорт, Орегон – едно от последните рибарски селища на ръба на опасното „Гробище на Пасифика“, разпростиращо се от Орегон до Британска Колумбия. Тук поколения ловци на раци и техните семейства рискуват всичко, за да изтръгнат прехраната си от морето. Хиляди плавателни съдове и животи са били изгубени в битка с морето, което го определя като мястото за най-смъртоносен комерсиален риболов в света. Орегонското крайбрежие гъмжи с морски обитатели, но и изненадва с лабиринт от плитчини и подводни течения.

Discovery Channel

„Смъртоносен улов: Дънджън Коув“ се качва на борда на корабите, които навигират сред бурните вълни и непредсказуеми условия в този участък на океана. Но какво означава това за онези, които остават на сушата? Поредицата показва живота на семействата, много от които живеят на това място от поколения. Всяка година има рибари, изгубени в коварните води, но семействата в Нюпорт понасят мъката, борейки се да запазят живо наследството на своя град.

Discovery Channel

Голяма част от героите, които ще видим в новия сезон, идват именно от семейства, в които поколения наред риболовът е служил за прехрана на фамилията и се е превърнал в традиция. Именно такава е историята на семейството на капитан Мики Редерфорд. Подобно на стотици рибари, Мики прави своите първи стъпки в занаята още като дете. Едва на 6 години той се сблъсква с рибарството, а на 21 вече управлява собствена лодка. 4 години след като напуска семейния бизнес поради несъгласия с баща си, Кени Рипка размисля и се връща обратно с ясната цел да докаже, че притежава необходимите качества, за да бъде част от семейния бизнес.

Ще успее ли новото поколение капитани да овладее морето въпреки проблемите, разяждащи флота му? Ще успеят ли героите на поредицата да съберат куража, който се изисква, за да станат легенди? Предстои да видим в новите епизоди.

 
 

Появи се невероятен акустичен кавър на „Издислав“. Чуйте го

| от chronicle.bg |

Първият опит за песен на английски на поп-фолк изпълнителя Фики Стораро предизвика вълна от шеги. Песента му „Is This Love“ беше успешно прекръстена на Издислав и намери специално място дори в новинарския блок на БНТ. Въпреки типичните чалга извивки на парчето, оказва се, че то може и да звучи добре.

Автор на чудесния кавър е Нели, която от 17-годишна поддържа свой YouTube канал, в който публикува видеа на кавъри.

Чуйте я.