Клип за любовта между китайския президент и съпругата му

| от |

Музикален клип в чест на любовта на китайския президент Си Цзинпин и първата дама Пън Лиюан предизвика небивало оживление в Китай, като същевременно е с подчертано уважителен тон, за да не дразни органите на цензурата.

Автори на песента „Чичо Си и леля Пън“ са двама музиканти от централната част на страната. Клипът е бил слушан 125 милиона пъти в китайските сайтове, еквивалентни на Ю Тюб. В него се виждат кадри със семейната двойка при техни пътувания, като на един от тях са на стълбичката на самолет, а на друг те вървят в дъжда с чадър. Съпругата на президента Си е певица и бивша офицерка в Народната армия и хората я помнят още от времето, когато след изпълнение на песен по случай Нова година тя става звезда от национален мащаб. „След като гледахме многобройни снимки на семейството, ние се вдъхновихме да напишем весела и романтична песен“, сподели пред АФП авторът на музиката Ю Жунсъ. /АФП, БГНЕС

Текст:

China produced an Uncle Xi,
He dares to fight the tigers.
Not afraid of heaven, not afraid of earth,
Dreamers all look to him!
China also has a Peng Mama,
Give her the most beautiful flowers.
Protect and bless her,
Flourishing family, flourishing country, flourishing under heaven!
Xi Dada loves Peng Mama,
This sort of love is legendary,
Peng Mama loves Xi Dada,
The realm with love is the strongest!
Men should study Xi Dada,
Women should study Peng Mama,
Love like they do,
Love can warm everyone!
Men should study Xi Dada,
Women should study Peng Mama,
Love like they do,
People with love can win everything!
Brave love is called Xi Dada loves Peng Mama,
Together, he’s always smiling happily at her.
Brave love is called Peng Mama loves Xi Dada,
Hand in hand, her smile is the most beautiful flower.

 
 

Новият трейлър на Game of Thrones: „Врагът е истински. Винаги е бил.“

| от chronicle.bg |

Нов трейлър на Game of Thrones беше пуснат от HBO снощи – по-малко от месец преди премиерата на седми сезон.

В двуминутното видео лорд Бейлиш съветва Санса Старк: „Бий се във всяка битка, винаги, в ума си“. Виждаме и как Денерис се завръща във Вестерос на фона на островната крепост „Драконов камък“, наследствения замък на Таргариен.

Воините й влизат в сблъсък с армията на Ланистър край Кастърли Рок. Джейми Ланистър също се появява – яздещ кон през бойното поле с пика в ръка.

„От векове родовете ни са се изправяли заедно срещу общия си враг. Независимо от различията си са се обединявали. И ние трябва да сторим същото, ако искаме да оцелеем“, казва Джон Сноу в трейлъра.

„Защото врагът е истински. Винаги е бил“

Българската премиера на най-новия сезон на Game of Thrones е на 17 юли по HBO.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Ванкувър обмисля забрана на продажбата на котки и кучета в зоомагазини

| от chronicle.bg |

Ванкувър обмисля забрана за продажбата на кучета котки и зайци в зоомагазините, съобщават от местната управа.

Идеята се е появила след вълна от загрижени граждани заради отварянето на нов зоомагазин в града миналия месец. Причина за тревогата – лошо отношение към животните не само в зоомагазините, но и при размножаването на тези животни.

След проверка е установено, че много от животните идват от САЩ или други места зад граница, но нито може разкрито дали животните идват от „фабрики“ за размножаване, нито може да се упражни контрол върху развъдниците.

Магазинът, заради който се обмисля мярката, твърди, че всички животни, които предлага, са отглеждани в развъдници с добра репутация. Според неправителствени организации за защита на животните обаче нито един уважаван развъдник не би продавал домашни любимци в зоомагазини.