Кирил Домусчиев се опитва да окаже груб и недопустим натиск върху работата на журналистите

| от |

Секцията на спортните журналисти към Съюза на българските журналисти (СБЖ) оповести позицията си за изказването на собственика на футболния „Лудогорец“ Кирил Домусчиев по адрес на коментатора на мача на неговия тим срещу сръбския „Партизан“ от Шампионската лига миналата сряда. От СБЖ алармираха, че Домусчиев оказва натиск на представителите на медиите, като заплашва коментатора с връзките си в ръководството на Нова телевизия.

Ето и позицията по този казус на спортните журналисти, която публикуваме без редакторска намеса:

Секцията на спортните журналисти към Съюза на българските журналисти изразява дълбокото си притеснение и неразбиране от реакцията на собственика на „Лудогорец“ Кирил Домусчиев във връзка с телевизионния коментар на колегата Димитър Тренев на мача реванш от третия квалификационнен кръг на Шампионската лига срещу „Партизан“. В интервю за вестник „7 дни спорт“ г-н Домусчиев не просто изразява недоволство от “недостатъчно патриотичния” коментар, което е негово право, но си позволява да заплашва чрез използване на връзките си с ръководството на Нова телевизия. Намираме подобно поведение на собственик на български футболен клуб, пък бил и той най-успешният, като оказване на груб и недопустим натиск върху работата на журналистите. Това е пряко вмешателство в дейността на коментатора и нарушение на принципите на свободата на словото.

Надяваме се, че ръководството на Нова телевизия ще реагира достойно на опитите на г-н Домусчиев да дава насоки на коментаторите и ще защити колегата Димитър Тренев, който е доказал през годините своя изключителен професионализъм. В същото време се надяваме г-н Домусчиев да започне да разглежда журналистите не като свои подчинени, а като равностойни партньори, които имат право на собствено мнение за случващото се в притежавания от него клуб.

Не на последно място пожелаваме успех на „Лудогорец“ срещу „Стяуа“ в плейофите на Шампионската лига, защото вярваме, че българският шампион трябва да заеме своето достойно място в групите на турнира, пише в позицията на Секцията на спортните журналисти към Съюза на българските журналисти.

 
 

Ариана Гранде с благотворителен концерт в Манчестър

| от chronicle.bg по БТА |

Американската попзвезда Ариана Гранде обяви, че ще изнесе благотворителен концерт в Манчестър, посветен на жертвите на самоубийствения атентат.

23-годишната певица съобщи чрез акаунта си в Инстаграм, че датата на този концерт още не е уточнена.

При атентата, извършен в понеделник малко след като певицата приключи концерта си в северния английски град, бяха убити 22 души, а повече от сто бяха ранени. Заради трагедията Гранде отмени няколко свои концерта в Европа.

„Ще се върна в невероятно смелия Манчестър, за да се срещна с феновете си и да изнеса благотворителен концерт в памет на жертвите и за да съберем пари за жертвите и техните семейства…“, написа певицата.

Тя каза, че винаги ще помни жертвите и добави: „Няма да се откажем, няма да работим в страх. Няма да позволим това да ни раздели. Няма да позволим омразата да победи“.

Междувременно, „Кис“ отмени концерта си в Манчестър, който също трябваше да се състои в залата „Манчестър Арена“.

Компания „Лайв нейшън“ обяви днес, че насроченият за 30 май концерт на групата е отменен.

Членовете на групата Пол Стенли, Джийн Симънс, Ерик Сингър и Томи Тайър заявиха, че „са покъртени от зверството, извършено срещу невинните жертви в Манчестър“.

 
 

11 актьори, които бяха на крачка от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Денерис по-наивна и добродушна?

Менс Райдър по-млад с 20 години?

Лудият Крал на екрана?

За малко да се случи всичко това!

Game of Thrones най-вероятно нямаше да е това, което е, ако всичко това се беше случило. Което изобщо не е било далеч.

Знаехте ли например, че оригиналният пилотен сезон на сериала така и не бива излъчван, след като получава тонове критики.

Малкото късметлии, които имат шанса да гледат пилота, дори не разбират, че Джейми и Церсей са брат и сестра, което си е сериозен пропуск.

Затова продуцентите Дан Вайс и Дейвид Бениоф се захващат за работа, режат „не месо” и преработват почти 90% от пилотния епизод, за да може сериала да тръгне в руслото, в което го познаваме днес.

Освен това, някои от избраните актьори биват заменени, а може би няма да повярвате, че Емилия Кларк дори не е била първи избор за Кралицата на драконите…

Невероятно, нали?!

В галерията горе сме събрали 11 актьори, които бяха на крачна от това да участват в Game of Thrones, но в последният момент ролята им взета от друг.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.