Катар: Не можем да бъдем алтернатива на руския газ

| от |

Катар няма планове да става алтернативен доставчик на газ в момент, когато Европа опитва да ограничи зависимостта си от руския газ, заяви катарският министър на енергетиката за германски вестник.

„Катар не вижда себе си като алтернатива на други производители и износители. Ние, производителите, се допълваме един друг“, каза енергийният министър Мохамед Ал-Саба за „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

Катар е най-големият производител в света на втечнен природен газ.

„Ние знаем, че енергетиката не е само търговски продукт, но и стратегически. Знаем и каква отговорност има един производител“, добавя министърът.

ЕС ще проведе нов кръг от преговори с Русия и Украйна в петък в Берлин в опит да се разреши продължаващата криза с доставките на газ. Европа получава повече от 30% от необходимия й газ от Русия. Половината от това количество газ преминава през Украйна. През месец юни Москва прекрати доставките за Киев в разгара на спор за повишаване на цената на горивото.

Засега доставките на природен газ протичат нормално през Украйна към ЕС, но Русия предупреди, че има голям риск от прекъсване на доставките до Европа през тази зима, ако международните отношения останат обтегнати заради кризата в Украйна. /АФП, БГНЕС

 
 

Как да не бъдем идиоти в университета

| от Дилян Ценов |

 Еуфорията около матурите вече мина и сега предстои следващото важно събитие за зрелостниците – кандидатстването в университета. Това ще доведе до десетки хиляди млади хора, които ще се втурнат към съответното висше учебно заведение.

И да, много е хубаво да си студент и да се измъкнеш от стръвната хватка на даскалото, което те следи на всяка крачка. Никой вече няма да те мъмри, че не си пишеш домашните, майка ти няма да ти иска бележника, а класната няма да ти иска обяснение за поредното неизвинено.

Дотук чудесно! Но университетът и социалният живот са две различни неща. Това, че вече никой не ти е над главата и си „на свобода“, не отменя някои основни правила и норми, които налага животът в университета.

Ето няколко съвета за хора, които скоро ще са студенти (или вече са), как да не бъдат идиоти в университета.

Без джапанки и къси гащи

Не че ще те върнат на входа на университета, ако си неподходящо облечен, но със сигурност ще изглеждаш смешно с любимия си анцуг „Адибас“, който слагаш на официални срещи с приятелите, или ако си момиче и се появиш така все едно след малко отиваш в чалготеката да слушаш Андреа. Анцузи, скандално къси рокли, много грим, и изложените на показ части от тялото не са окей, просто не са (и не защото сме консервативни). Ясно че всеки си има собствен вкус и се чувства удобно в дрехите си, но все пак никой не иска да слагаш смокинг.

„Пешооооо, Пешоооо! На кой етаж смеееее?“

И това не се отнася само до университета. Навсякъде говоренето на висок тон е проява на изключително лош вкус. Когато обаче целият коридор се оглася от драматичната история за това колко те дразни оная изрусената по Основи на правото, или как си се „напра’ил на ж’вотно“ снощи, нещата съвсем излизат от контрол. Особено когато оная изрусената чува всичко от кабинета на третия етаж, докато изпитва колегите ти.

Няколко титли, ама важни

„Госпожата“ остава в училище, подарил си й цветя на последния учебен ден и веднъж годишно – около датата на бала, може и да се запитваш „Абе как се казваше тая по немски?“. В университета госпожи няма. И да има – не е твоя работа. Преподавателите имат по няколкостотин студенти всеки семестър, но въпреки това значителна част от тях се стараят да запомнят имената поне на онези, които идват редовно на лекции. От теб се иска да запомниш десетина имена. Тези имена не принадлежат на „Госпожо, т’ва на коя страница е?“, а на професор Андреева, доцент Стоянов, доктор Петров и т.н. Колкото и да не ти допада този или онзи от тях, те са свършили доста повече неща в живота от теб (засега). Дори да не искаш, трябва да се съобразяваш с йерархичната структура. Разговор, в който казваш, че „тая/тоя по еди-какво-си не ти е приел/а курсовата работа“, дава доста информация за самия теб, отколкото за „тая/тоя“, имай го предвид.

Не бъди зубъра, когото всички мразят

Университетът не е училище. Никой не те задължава да бъдеш там.  Ако не искаш – недей. Ако искаш – учи. Никой няма да проверява дали преписваш всяка дума по сто пъти, нито ще се вълнува особено дали си си написал курсовата работа. Това ще вълнува теб в края на семестъра. Затова да си изряден и да учиш методично не е лошо, дори напротив – това е едно от най-хубавите неща, които можеш да свършиш като студент. Но когато се превърнеш в онзи, който има всички лекции, но ги кътка, все едно на тях е написана рецептата на „Кока кола“, това е тъпо. Дай му ги на човека да пробва да изкара три, най-много да те черпи бира. Нищо няма да изгубиш от това. От пазене на лекции от колеги никой не е станал милионер.

„Имах домашно, но кучето го изяде“

Преподавателите се срещат всеки ден с десетки студенти и не са роботи, за да помнят всичко. Мислиш ли, че има смисъл да казваш, че нямаш домашно, защото леля ти от Америка снощи се е прибрала и заедно сте яли традиционна българска кухня до 3 през нощта на семейното събиране? Не. Никого не го интересува. Затова просто не се оправдавай. Няма смисъл, а и честно казано това е доста примитивен училищен навик, който е добре да забравиш. Както на бъдещия ти работодател, така и на преподавателя, не им пука за причината – работата трябва да се свърши и е твое задължение да намериш времето за това.

ПП: Оправдания от типа на „нямах време“ от момчето с анцуга или момичето с многото грим едва ли си струва да бъдат обсъждани.

 Слон в стъкларски магазин

Лекцията е започнала преди 15 минути. Преподавателят говори или диктува нещо, дали другите пишат или слушат – отделен въпрос, но със сигурност мълчат. Тогава влизаш, без да чукаш, естествено, затваряш силно вратата и си избираш хубаво място, на което да седнеш. Но за да стигнеш до там вдигаш трима колеги, чиито столове стържат по пода, след това ти също изстъргваш пода с твоя стол и следват пет минути за удобно наместване. Нещо нередно има ли?! Ако не искаш да изглеждаш като идиот, просто почукай, влез тихо, седни на най-близкото място до вратата, и не шуми – другото е неуважително спрямо всички в стаята.

 В един са и хлябът, и ножът 

Не се появяваш на лекции и упражнения цял семестър. Но в последната седмица идваш с дебела папка с всички домашни и курсови задачи. Настояваш да си получиш заверката, оценката или каквото там трябва да получиш. Ами не става. Преподавателят нямал право? Хм…  Освен ако той не е злобен човек, който наистина, ама наистина те мрази без причина, обикновено има право – правото на хляба и ножа. Така или иначе при настоящата система за висше образование вероятно ще завършите и то с повече от 3. Недейте да кълнете човека, че все още има някакви критерии.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.