Какво затруднява трафика в София?

| от |

Проблемите, усложняващи трафика са много и едва ли могат да бъдат описани накратко и общо, но можем да опитаме. Има неща, които всеки един от нас вижда ежедневно като пътува из милата ни Столица – щом обикновените хора виждат проблемите, то те са още по-очевидни и за специалистите. А самата Столична община или нехае, или не разполага с такива специалисти или… не знаем и не можем да си представим. Голяма част от решенията се взимат така че не се мисли за града като „цялостна система“, а като отделни и миниатюрни “проблеми”, които се решават всеки сам за себе си, а като се съберат в едно цяло се получава един странен кoнтемпорари.. или нещо от сорта.

  • Има ли план и изпълнен ли е той? Има ОУП, но от неговото създаване до сега не са завършени изцяло ринговете на София, чрез които ще има по-улеснен достъп до която и да е точка от града. Това ясно се вижда по изградената част на Околовръстния път – времепътуването е значително по-малко и е удобно за придвижване като улеснява достигането на дори и отдалечени райони; Отделно вместо да бъде утвърден този план и всичко да се съобразява с него, то като че ли той се съобразява с всичко останало.
  • Кръстовищата на две, три и т.н. нива: добро решение, но за да функционира правилно е необходимо и съседните кръстовища да са изградени по този начин. В противен случай каква е ползата да преминаваш безконфликтно, когато от двете ти страни се образуват „тапи“ на светофарите?! Все едно да има натоварен ляв завой, ама да осигурим безпроблемно преминаване за движещите се направо… има ли смисъл?!
  • Има ли зелена вълна и синхрон между съседните кръстовища? Ако единият светофар свети зелено, а следващия три пъти повече червено, скоро и на първия няма да може да преминете, дори и да имате разрешен сигнал. Ако се появят и от „тарикатите“ съвсем ще се затапи кръстовището и дори и тези в другата посока, може и да не успеят да продължат. А ако „дефектира“ някой светофар, след колко време се установява това, и колко още минава, за да го оправят или да дойде регулировчик, който да контролира движението. Иначе настъпва хаос, защото голяма част от нас не искат да живеят по правилата…
  • Участниците в движението – склонни са да нарушават като си мислят, че ще стигнат по-бързо, но затрудняват други трима, примерно. От двулентов булевард трябва да преминат в еднолентов и са наредили още три ленти –  е няма как да стане. И дано не е валяло, някой не е „подпрял“ някой друг… а ако минават и пешеходци и става страшно! Липсата на култура на пътя, толерантност и търпение у шофьори и пешеходци пречи на трафика, но замисляме ли се колко по-лесно ще е ако се движим по правилата и какво ще ни коства това. Сетих се за един пример от познат наскоро – мъгла, велосипедист с черни дрехи и без светлоотразител или нещо, с което да го забележиш някак си. Но ако стане нещо ти, шофьорът, ще си виновен, че си карал с несъобразена скорост или ще станеш виновен, защото нямаш бинт в аптечката, примерно.
  • Местата за паркиране – Местата за паркиране са малко, а не са много автомобилите. Някои използват личните си автомобили, ако денят им е динамичен – да заведеш децата си на детска градина, по-големите на училище, да стихнеш до офиса и после не знам си къде. А вечерта всичко в обратен ред. Този вид хора едва ли биха използвали градски транспорт, тъй като това ще ги забави може би три – четири пъти. Но можем ли да ги ограничим от центъра – има синя зона все пак. Те няма да слязат от колите си, но може би ако има паркинги в периферията на центъра биха оставили колите си там, и да се придвижат до крайната цел пеша или с градски транспорт. Защото синята зона не гарантира запазено паркомясто, и ако не греша максималния престой е 4 часа, ако нямаме абонамент или нещо подобно. Имам чувство, че голяма част от молове, бизнес сгради или дори жилищни са с много по-малко от необходимите паркоместа. А приходите от синя зона определено не отиват в инвестиция на подземни или надземни паркинги. Има нещо гнило в цялата работа… на мен примерно ми звучи добра идеята да има подземен паркинг, а отгоре детска площадка – направо си е 2 в 1, но явно такава практика липсва у нас. Сещам се за паркинга пред университета – има немалък паркинг на цена от 2лв/ден, но стои празен, а улиците около него да препълнени с паркирали автомобили. И се връщаме пак на предната точка май, но за местата, на които липсват такива би било хубаво да ги има.
  • Неправилно паркиране – че няма места, няма, но има и хора, които не се замислят пречат ли на пешеходците или останалото движение. Защото ако имаме улица с по една лента в посока, отстрани някой магазин или заведение и винаги се намират такива, които да си паркират отпред, та да хапнат и пийнат, а да не ходят много. Обаче липсата на мозъчни клетки няма как да го подсети, че по този начин „спира“ останалото движение – той нали си е добре. Малко засягаме и някои от горните точки, така че няма да задълбаваме много. Всеки от вас се сеща за множество примери и вижда ясно как неправилното паркиране може да затрудни движението.
  • Градски транспорт – може би не е удобен за някои, както посочих по-горе, но за останалите които го ползват понякога може да бъде олицетворение на деветте кръга на ада. Един път, че дори и да се старае да спазва разписанията си, попаднал в задръстване, дадения график тотално пропада. Събират се хора по спирките, чакат премръзнали, а накрая идват два автобуса, ама и мотото „винаги има място за още един“ не ви върши работа. Оставате да си чакате следващия, ама се повтаря 1-2 пъти всичко и накрая само се молите „а ако имах кола“… Няма да коментирам темата, че голяма част от градския транспорт (с изключение, но не съвсем метрото) е в изключително окаяно състояние и особено зимата се чувстваш като прокълнат, че трябва да се возиш в него.
  • Ремонти – а ремонтите, те са вечни! Ремонт ли бе да го опишеш. Типичната практика за Столицата е да се започне ремонт на даден булевард/уличка, който продължава, докато дойде време бебето  ти да тръгне в първи клас, а след това се оказва, че нещо не е като хората и след година започва поправка на поправката и продължава примерно 2 месеца, след това местното ВиК се сетило, че има нещо да поправя по канализацията или да я изгражда и се почва пак. Вие сте почти склонни да си купите хеликоптер, защото иначе няма как да стигнете дома си. А пък и дори ремонтът да е малък, то поставените знаци или няма да ги има или ще са сложени по погреша – завий надясно, а то всъщност трябвало да се завие наляво.
 
 

Видео показва новия Samsung Galaxy J7

| от chronicle.bg |

Серията Galaxy J на Samsung – това са J5 (2017) и J7 (2017) вече премина през няколко сертификации в национални регулатори, като наскоро това стана и в Южна Корея.

През това време в YouTube е качено ново руско видео, което дава доста информация за все още необявения официално Galaxy J7 (2017).

Новият модел изглежда различен от настоящата J серия: това, което се вижда на видеото са стандартен 3.5-милиметров аудио жак и microUSB порт, физически бутон с вграден сензор за оптечатъци. Дисплеят трябва да е 5.5-инчов Super AMOLED в 1080р, а чипсетът е Exynos 7870. Очакват се и голяма 3600 mAh батерия и 3GB RAM памет, допълвани от задна 13MP, f/1.9 камера.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

Кери Мълиган: нежното лице на Холивуд

| от chronicle.bg |

Кери Мълиган може да изглежда като сладко и невинно момиченце, но е играла на една снимачна площадка с Райън Гослинг, Леонардо ди Каприо и Майкъл Фасбендър. Освен това, е един от ярките таланти на Холивуд и участва във филми, които трябва да присъстват във видеотеката ви (имаме предвид тази в ума ви, явно е, че никой вече не събира касетки“.

Мълиган дебютира в света на филмовото изкуство заедно с Розамунд Пайк и Кийра Найтли в „Гордост и предразсъдъци“ през 2005 година.

Впоследствие тя ще участва в още един филм заедно с Найтли – излязлата през 2010 драма „Никога не ме оставяй“, която й носи отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските независими награди. По това време престижните награди вече не са новост за Кери, която през 2009 спечели сърцата на зрителите и критиците с ролята на Джени Мелър – гимназиална ученичка, която е на път да получи първите си истински житейски уроци.

Нежната англичанка има рожден ден днес и в галерията може да видите 10 нейни роли, които просто не стават за изпускане.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.