Какво правят със средния ви пръст в Токио

| от |

Христо е от Пирея*. Около 60 годишен, 40 от които е изкарал по корабите като моряк – далечно плаване на търговски кораб и като общ работник по пристанищата. Въпреки това, няма онзи вид на закоравял пияница и побойник, така характерен за горе указаните професии. По-скоро има вид на интелигентен градски човек, въпреки че според него самият, бил умен точно колкото тухла, а даскалът не го тормозел много да учи, ами го пращал по време на часовете да му пазарува или да му върши други лични работи.
1

„За какво ми беше да уча? Професорът взимаше 1500 драхми на ден, а аз изкарвах по 5 000 на кораба. Исках да работя. Работеше ми се много и ми се изкарваха пари, и го правех!” Обиколил е света няколко пъти. Много пъти. Знае малко английски, много добре испански и малко японски.

Въпреки това, Христо не е забогатял за тия години. Дори минава за беден според статистиката на страната си. Взимал е преди кризата пенсия от 1500 евро, но с последните орязвания „мизерства с около 1100 евро на месец”. Смешни пари, според него. Навремето, освен задължителното осигуряване е плащал и на няколко частни пенсионни фонда, с надеждата че ще взима по-голяма пенсия, но частните са фалирали и сега взима само основната си пенсия. Дразни се че колегите му, които са внасяли осигуровки само в държавният фонд, взимат два пъти повече от него.

Не е забогатял и защото, като всеки моряк си е пропилял парите по баровете и бардаците из пристанищата по цял свят. И има мнение за всичко от заобикалящото ни ежедневие. Недоумява, как е възможно някой да даде 100 евро за скъсани дънки, които приличат отпред на скара. Дразнят го и самозваните готвачи по кулинарните превадяния, които нямат нищо общо с вкусната кухня, а са някакви палячовци:

Сложи леща, сложи лук, я сега сложи шоколад….Пфу! Каква е тая перверзия!?!?! Простотии! Ела аз да ти направя една фасолада с пръжки, та да си изядеш пръстите и да видиш какво е това, храна! Знаеш ли баща ми каква фасолада правеше, когато бяхме деца и живеехме в Ксанти? Още вкусът и ми е в устата.”

Разправя че по това време, най-богатите сегашни квартали на Атина са били пущинаци покрити с камъни магарешки тръни, от които човек не можел да изкара нищо. Хората ги продавали, за да преживяват. Общината пък давала земята на малоимотни и преселници, за да се закрепят някак си. „Земята в Глифада* беше толкова евтина, че ако искаш да си купиш парцел там, взимаш камък и до където успееш да го хвърлиш, до там ти я дават. Досущ като в каубойските филми.” – разправя Христо. Сега не е така и имотите там струват милиони. Питам го: „Ти защо не купи едно парче земя? Сега щеше да си богат човек и нямаше да мрънкаш!”
2

„Предлагали са ми, ама нямах акъл в главата. Виках си, защо ми е земя? Аз съм на 25 години и изкарвам сума ти пари. Има време, кой ще мисли за след 30 години? На тия години човек мисли само как да се напие и как да вкара някоя мома в кревата. А, чакай да ти разкажа една история.“

Та така, Христо се хваща на работа като прост моряк на английски търговски кораб. Екипажът е шарен и мултинационален. Хора от всякъде и на всякакви възрасти работят, спят и пият заедно. Курсовете са двуседмични между Япония и Америка. На всеки две седмици имали по няколко дни почивка и престой на някое от пристанищата. Христо за първи път попадал в Япония и бил изумен и впечатлен от страната и столицата и Токио. Само че тогава, преди около 40 години, японците не са отворени към западния свят и не говорят никакъв чужд език. Спомените от Втората световна война и атомните бомби са все още пресни и нямало шанс да се разбереш с японец на английски. Никакъв шанс. А Христо обичал да си прекарва времето по градовете. Едвам чакал да завърши тежкото двуседмично плаване изпълнено с денонощни вахти и работа по трюмовете и тутакси с група приятели напускали кораба и прекарвали всичките си свободни дни на сушата. Предпочитали да плащат стая в някой местен хотел и да пиянстват по баровете, а не да спят в тесните каюти и да ядат храната на корабният готвач, които им били гарантирани и безплатни.

И разбира се проститутките. Страстта на моряците от които гъмжало всяко пристанище на земята. Проблемът на Токио, освен че бил скъп, и огромен и непонятен, било че не намерили нищо от това по кейовете. Христо и тайфата пияни матроси решили да попита някой местен, как могат да намерят момичета за секс. Спрели някакви младежи на някаква улица и се опитали да завържат някакъв разговор. Опитвали на всякакви езици, на япончетата само се усмихвали и клатели глави неразбираемо. Тогава нашият човек, като по-ачигьоз момче, решил да да покаже с жестове какво търси. Показал средният си пръст и го размахал под носовете на стъписаните азиатци. Япончетата ококорили очичките си и започнали да разглеждат пръста на Христо. Казали си нещо и го замъкнали към някакво такси наблизо. Качили се в таксито и колата с голяма скорост препуснала по улиците на гигантския град. Не след дълго спрели пред огромна сграда, която се оказала болница. Местните, непознаващи жестовете и манталитета на западняците, решили че Христо има проблем с пръста и го завели на лекар, та да види какво му е. Така нашият герой се разминал със секса с японка. Само първият път разбира се, защото в последствие японците започнали да учат чужди езици, а Христо понаучил японски. Всъщност, това е и причината да не забогатее.

*Автор: Иван Петрински

 
 
Коментарите са изключени за Какво правят със средния ви пръст в Токио