Какво казва Google на въпроса: Защо българите …? Защо хърватите …?

| от |

Непосветените за Балканските народи най-много ги интересува – защо те толкова се мразят помежду си?


1

Както всички други народи по света, народите на  Балканите имат, често много високо мнение за себе си.

В днешната компютърна епоха хората често стигат до информацията благодарение на търсенията в интернет.  Huffington post разгледали Европа през очите на Google, най-често използваната търсачка в  интернет, като попитали  “ Why ( Защо ) … “ и само добавяли името на страна. Това е картата на Европа.

Ето какво казва Google за България. Глупави сме, умни сме, красиви сме, мразим сърбите и искаме да напуснем.

bulgatians1

Bosna

Гръцката икономика е важна, а и самата страна интересува хората, защо.greece

Защо хърватите, и сърбите се мразят , мразят сърбите, мразят босненците, защо хърватите са мюсюлмани.montenegro

Защо сърбите: обичат Русия, са мразени, мразят Америка, са високи…
Serbs

Изглежда, че всички на Балканите мразят сърбите.
Slovenia

Защо черногорците са: високи, толкова  високи, мразят сърбите и  мързеливи…

montenegro

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.