Как турските власти се борят със свободните медии

| от |

Джейкъб Вайсберг, Файненшъл таймс

Цензурата от нов тип е по-малко строга, но по-ефективна.

Само до преди година Турция беше лидер по брой на намиращи се в затвора журналисти, изпреварвайки дори Иран и Китай. Неотдавна, посещавайки тази страна в състава на мисия на Комитета за защита на журналистите, с радост научих, че списъкът на затворниците е намалял от над 60 на 7 души. В деня, когато турският парламент одобри изпращането на военни в Сирия, президентът, премиерът и министърът на правосъдието намериха време да отговорят на въпроси на нашата група за тези случаи и редица въпроси, свързани със свободата на словото – от цензурата в интернет до собствеността на медиите.

Но добрите новини се ограничиха с тази среща, провела се в Анкара. Лошите се състоят в това, че въпреки намалялата заплаха от наказателно преследване, като цяло ситуацията със свободата на медиите в Турция се е влошила. Журналистите, с които се срещнахме в Истанбул, ни обрисуваха картина на страх и само цензура. Поляризираната и изключително тенденциозна медийна среда се характеризира с усилването на държавния контрол и все по-малък брой наистина свободни гласове. Можем да говорим за медийна цензура от нов тип – не толкова строга и по-малко набиваща се в очи, но далеч по-ефективна.

Президентът Реджеп Тайип Ердоган е концентрирал усилията си, за да предаде контрола над основните медии в ръцете на своите привърженици, използвайки задкулисен натиск за въздействие върху редакционната политика на изданията. Вестниците се довеждат до банкрут като им се налагат произволни данъчни претенции, след което те преминават в ръцете на приятелите на президента. Според данните от разследване на „Блумбърг“ Ердоган е принудил предишните собственици да продадат независимия ежедневник „Сабах“ на консорциум от бизнесмени, който се оглавява от неговия зет. Сега „Сабах“ е неофициалният рупор на правителството, а зетят на Ердоган – негов постоянен колумнист.

Както и в много други страни, притежаването на вестници в Турция се превърна в най-добрия начин за загуба на пари. Компании, които искат да получат държавни договори, обикновено помагат при покриването на загубите на изданията, подкрепящи Ердоган. Те смятат това като част от заплащането, за да могат да правят бизнес. Един журналист много точно оприличи притежаването на медиите като данък, с който се облагат големите турски индустриалци. В отговор властта насочва рекламното финансиране към проправителствените медии, ограничавайки достъпа до него на опозиционните медии.

На Ердоган му е по-трудно да контролира социалните мрежи. През март той нареди да бъдат блокирани Туитър и ЮТюб, след като беше разгневен от изтичането на информация за антикорупционните разследвания, които той смята, че са част от заговор дирижиран от Пенсилвания. Блокирането беше лесно преодоляно и в резултат на забраната популярността на Туитър в Турция нарасна. По-късно Ердоган прокара през парламента закон, позволяващ на държавния телекомуникационен регулатор да настоява за блокирането на всяка публикация в интернет без това да е одобрено от съда.

В деня, в който ние разговаряхме с Ердоган в президентския дворец Чанкая, Конституционният съд, който се превърна в главния форпост в борбата за свободата на словото в Турция, обяви, че този закон е противоконституционен. Но Ердоган не мисли да се отказва от намеренията си да ограничи интернет и с мъка разказва, как „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ използва мрежата за вербуването на привърженици. „С всеки изминал ден ставам все по-голям противник на интернет“, сподели ни той по време на срещата, продължила час и половина.

И Ердоган, и министър-председателят Ахмет Давутоглу ясно описват границите, в които, според тях, може да съществува свободната преса – тя може да критикува властите, но само докато тази критика не се превръща в обиди или „оскърбления“. Давутоглу ни каза, че за него оскърбителни са „обидите срещу турския народ“.

Наказанието за подобно „оскърбление на величеството“ може да варира от съдебен иск до наказателно преследване на журналисти и телефонни разговори със собствениците на изданията с искания те да бъдат уволнени. От избухването на протестите на площад „Таксим“ преди година над 80 журналисти са били обект на политически натиск.

Върху чуждестранните журналисти, които не могат да бъдат уволнени или е по-трудно да бъдат преследвани, се оказва натиск с очерняне. След като Ердоган нарече журналистката от „Икономист“ Амберин Заман „безсрамна войнстваща активистка“, съветвайки я да си „знае мястото“, върху нея се изсипа цяла буря от заплахи. Преди няколко седмици репортерката на „Ню Йорк Таймс“ Сейлан Егинсу трябваше да напусне Турция, опасявайки се за своя живот, след като Ердоган я разкритикува. Проправителствените медии я представиха като предателка и американска шпионка.

Появата на отделни критични статии в Турция само създава усещането на свобода на словото, но в действителност независимост на медиите не съществува. /БГНЕС

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

11 актьори, които бяха на крачка от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Денерис по-наивна и добродушна?

Менс Райдър по-млад с 20 години?

Лудият Крал на екрана?

За малко да се случи всичко това!

Game of Thrones най-вероятно нямаше да е това, което е, ако всичко това се беше случило. Което изобщо не е било далеч.

Знаехте ли например, че оригиналният пилотен сезон на сериала така и не бива излъчван, след като получава тонове критики.

Малкото късметлии, които имат шанса да гледат пилота, дори не разбират, че Джейми и Церсей са брат и сестра, което си е сериозен пропуск.

Затова продуцентите Дан Вайс и Дейвид Бениоф се захващат за работа, режат „не месо” и преработват почти 90% от пилотния епизод, за да може сериала да тръгне в руслото, в което го познаваме днес.

Освен това, някои от избраните актьори биват заменени, а може би няма да повярвате, че Емилия Кларк дори не е била първи избор за Кралицата на драконите…

Невероятно, нали?!

В галерията горе сме събрали 11 актьори, които бяха на крачна от това да участват в Game of Thrones, но в последният момент ролята им взета от друг.

 
 

Филми от целия свят, оказали се в основата на холивудски хитове

| от chronicle.bg |

Европа е мястото, на което се ражда седмото изкуство. Въпреки това част от най-големите шедьоври в киното са създадени в САЩ.

Това не е изненада, предвид движението на таланти от Европа към Америка покрай Първата и Втората световна война.

Днес САЩ има традиция в създаването на касови филми, които печелят популярност по целия свят. Макар че Европа има своите образци на бавното, красиво кино, Америка създава продукции с ярки ефекти и известни актьори, които покоряват цялата планета.

Затова може би ще е любопитно да надникнем към някои от тях – онези, почерпили вдъхновението си сред киното от други страни и континенти.

Филми като „Дванадесет маймуни“ и „Предизвестена смърт“ са само копие на оригиналите, създавани на други места по света.

След като преди време ви показахме сериали, които не говорят английски (но част от тях имат и американската си версия), сега ще ви запознаем с чуждоезичните филми, залегнали в основата на някои от най-известните американски киноленти. Вижте ги в галерията.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm