Как да не заговаряш жена

| от chronicle.bg, по QZ |

Сещате ли се за всички романтични комедии, в които главните герои – мъж и жена, се заговарят случайно в книжарница/кафене/градския транспорт/магазина?

Например в романтичната комедия They Came Together Ейми Полър казва на Пол Ръд: „Харесваш художествена литература? Аз също!“. Двамата герои се срещат в кварталната книжарница.

Като изключим, че е напълно нереалистично, този похват в популярната култура кара цяло поколение мъже да си мисли, че всяка ситуация, независимо колко е всекидневна, носи романтичен потенциал. Тази култура ни кара да вярваме, че светът е буре, пълно с любовни възможности, а всяка жена може да падне в краката ни след остроумна забележка.

Момчета, забравете за това.

Жената трябва да се чувства свободна да си седи с книга в метрото или да пазарува в магазина, без някой да иска нещо от нея. Тя трябва да може спокойно да излезе навън, без да се подготвя психически да бъде атакувана „чара“ на всички околни мъже. Жената трябва да живее нормално, а не да бъде превръщана героиня в ситком, за която главният герой (вие) е готов да открадне синя валдхорна, за да спечели сърцето й (като в How I Met Your Mother).

Трябва да има същите възможности за спокойствие, каквито и мъжете.

Наскоро в своята колонка в Jezebel Кара Браун разказва как двама мъже, независимо един от друг, се опитват да я заговорят, докато чете на публично място. Това се случва в рамките на само 48 часа. Тя очаква, че хората биха разчели ясните знаци, че иска да бъде оставена намира. Браун дава пример за това как, ако жена каже на мъж, че наистина иска да бъде оставена на спокойствие, то вероятно ще последва грубо отношение и настояване разговорът да продължи. „Наречете ме оптимист, но вярвам, че един зрял мъж разбира от намеци, без да му бъде казвано като на малко дете, което още не знае кога да каже „моля“ и „благодаря“.

И за това вина има Холивуд – вероятно най-яркият манифест за патриархална култура.

Хиляди филми, телевизионни предавания и книги са вкоренили у мъжа идеята за ефикасността на постоянството. Ако жена, например, отвърне на мъжкия интерес с липса на такъв, то тя може да бъде „убедена“ да размисли с комбинация от чар и остроумие.

Тази култура, която изисква твърде дълго от жените да бъдат пасивни в тези ситуации, допринася за начина, по който те са третирани на публични места – от заговаряне в книжарници, през подвикване на улицата, до изнасилване.

Мъжете сме тези, които трябва да променят това виждане, да избягаме от идеята, че ние сме ловци, а жените трябва да бъдат преследвани. Но това ще отнеме време. Засега е достатъчно дори да се сдобием с чувство на елементарен такт.

Ако искате да заговорите жена, но не знаете дали е подходящо, започнете с анализ на ситуацията. Тя бърза ли? Заета ли е с нещо? Ако все пак я заговорите и тя не реагира позитивно, разберете какво има предвид. Това да продължите да настоявате, със сигурност няма да е ефективно, нито ще промени представата й за вас.

Ако се налага, ползвайте онлайн приложения за срещи.

Там контекстът и знаците са ясни. Ако предпочитате срещите на живо, отидете на speed-dating или поискайте от приятел да ви уреди. И в двата случая двете страни са съгласни да флиртуват и намеренията са известни.

Накратко: не е нормално да навлизате в чуждото лично пространство. Светът не е клуб за срещи, а хората понякога просто имат нужда да напазаруват и не влизат в книжарници, за да бъдат сваляни. Колкото и скучно да звучи, не живеем в романтична комедия.

 
 
1 Коментар
  • Slavi Nakov

    Авторът е тотално заблуден луд руски учен.
    Мнението му е безкрайно заблуждаващо и бих искал всеки да се усъмни в думите му и да помисли преди да бъде заблуден.
    Жените били много натоварени от това, че ги заговарят мъже ли?
    Ето го решението: да излязат без грим, в удобни дрехи, без високи токчета. Гарантирам, че никой повече няма да ги притеснява. Обаче кой ги е накарал тези жени да се контят така? И какво целят с това? Реторичен въпрос, на който авторът не отговаря.
    „Вижте жените дали са свободни преди да ги заговорите“ се обяснява авторът. Ти колко често си видял хора, в частност жени в града да се шляят безцелно? Дори да са на разходка, хората имат цел и посока, а не стърчат като тръстика с явната надежда някой да ги заговори.
    Т.е. този някой трябва да излезе от зоната си на комфорт и да преодолее себе си и евентуалния удар върху егото му да заговори незаинтересована жена, а ти – Санчо Панса, му казваш да не го прави. Извинявай, но ти си пълен лузър!
    „Не притеснявайте жените“ се обяснява авторът. Ти женски адвокат ли си? Да не би да знаеш какво мислят жените? Някаква приятелка ти се оплака? И ти го прие за чиста монета?
    Та всички не случайно казват, че жените не знаят какво искат, а самите жени си го признават – това е защото емоцията води жените, а емоцията е лош съветник с невероятно променлив характер. Сега искат да бъдат оставени на мира, след 5 минути искат друго – примерно колкото се може повече мъже да ги заговарят, за да имат богат избор от ухажори.
    Толкова си елементарен и повърхностен! Но в това няма нищо лошо да си си такъв, проблемът се появява, когато откровено почнеш да лъжеш от незнание, да заблуждаваш и да манипулираш другите хора. Вместо да си си беше затраял и заврял в мишата си дупка.
    Да започнем с анализ на ситуацията преди да заговорим жена? Та много ясно, че всеки прави този анализ преди да премине към действие, иначе ще бъде идиот. Проблемът всъщност дори е, че много малко мъже действат! И после жените се оплакват, че няма истински мъже.
    Колко си нещастен! Повръща ми се от лъжеавтори и некадърници, които тровят пространството с некомпетентността си и променят мнения от извратеното си скотоумие.
    =============
    За обобщение: Статията е на изключително елементарно ниво от автор, пълен лаик в сферата.
    Моля, това, че авторът е пълен *LOSER*, нека не ви заблуждава да тръгнете по неговия губещ акъл!

Гъзи, бузи, буцуни: мина ли времето на „Ъпсурт“?

| от chronicle.bg |

Феновете на Ъпсурт чакат всеки техен летен хит с нетърпение. И нормално.

Не сме забравили как драскахме листото на марихуаната и текста на „Нон-стоп“ в тетрадките си през 1999 г. Не сме забравили и как целият български народ се напомпа с национална гордост от това, че шкембето в неделя сутрин бе възпято. Никога преди това музиканти или поети не бяха издигали на пиедестал шкембе чорбата и рефренът на „Неделя сутрин“ завинаги влезе в езиковата артилерия на българите. Може и да имаше леко шокирани индивиди от старата генерация, която не можеха да преглътнат текста на „Хвани ме за тръбата“. Но пък и ние вече отричахме „Щурците“ и „Диана експрес“. И „Ъпсурт“ бяха символ на борбата между две поколения.

През 2001-ва всички пеехме с тях и Васко Найденов „нон стоп масури има ли луди питай Тони Джи. Чекай малко скъпа, давай салати. Колко нестандартен съм, питай Кати.“. Ъпсурт се катереха нагоре към сърцата на хората и изобщо нямаше изглед да спрат.

Албумът им „PopFolk“ от 2003-та не беше най-силния момент в творчеството им, но след това дойде 2005 г. и цяла София вибрираше в порочността на „3 в 1″. Всеки има свой личен спомен с фразата „мацки винаги има жадни, с майни имаме малки тайни. Южни душици непослушни, морски и софиянки. Две отворени дърти чанти, отварям – скърцат панти. Неочаквана комбинация, не 3, а 2 в едно – фелацио.“ Дори не можем да си представим колко бири са се изпили на тази песен, колко неща са се изпушили и колко хора са се забили, докато са я слушали.

Изобщо 2005-а бе златна година за Ъпсурт. Тогава Хазарта изпя „жълти зъбки и нерви лабави, не гепи кабели, гепи кабари/ Като стрида в маршрутките, аз съм сам в държавата на проститутките“ в парчето „Колега“ и всички пяхме с него. Песента неслучайно бе определена за химн на народа. Същата година се роди и сингъла „И твойта майка също“ с Белослава, който стана част от саундтрака на едноименния филм. И всички бяхме горди.
Текстовете на „Ъпсурт“ бяха поезия висша категория. В лириката им бъкаше от препратки, които караха хората да си задават въпроси. Беше необходимо леко интелектуално усилие, за да разбереш, че хората не звънят по телефона с фонокартите си в тоалетната. С всеки техен пореден албум, стилът на изразяване в текстовете се подобряваше мощно и Ъпсурт се превърнаха в икони.
След известен период на творческо затишие, „Ъпсурт“ се завърнаха на бял кон с „Ослушай се“ през 2013-та и сингълът им отново кънтеше във всички барове. Освен яките мацки, въртящи крака на пилон, в песента отново имаше запомнящи се фрази и социална нишка, макар и тя да не можеше да се мери с „Колега“.
И като отново стана дума за „Колега“… може би е време да чуете новата песен на Ъпсурт:

Мдам. Никога няма да спрем да обичаме „Ъпсурт“, както никога няма да спрем да харесваме захарен памук, макар че знаем, че е вреден, а не е и толкова вкусен. Пораснахме с техните рими, говорим с техни думи и никога няма да ги оплюем с чисто сърце. Освен това, още утре по улиците ще минават кабриолети, от които ще кънти „Големо дупе, мамо, ме гони, големо дупе“. И в морските барове много пияни хора ще пеят „Гъзи бузи буцуни буцуни гъзи бузи“.

Но трябва да признаем, че този път „Ъпсурт“ не са се постарали. И опасно се въртят около границата, която дели техния хип-хоп от този на Криско бийтс. А ако я прекрачат, отиваме „дома на бира и миш-маш“ и си режем вените.

 
 

Джони Деп се извини за шегата, че е време Тръмп да бъде убит

| от chronicle.bg по БТА |

Актьорът Джони Деп се извини за шегата, че може би е време да бъде убит Доналд Тръмп.

В изявление, разпространено чрез списание „Пийпъл“ Деп каза, че думите са били проява на „лош вкус“, че се е опитал да се пошегува, но не му се е получило, искал е само да разсмее публиката и не е имал лоши намерения.

По време на своя проява на музикалния фестивал в Гластънбъри, Великобритания, звездата от „Карибски пирати“, споменавайки Тръмп, попита откога актьор не е убивал американски президент, имайки предвид убийството на президента Ейбрахам Линкълм, застрелян през 1865 г. от актьора Джон Уилкс Бут.

След това Деп каза, че наистина това отдавна не се е случвало и „може би вече е време“.

Думите му предизвикаха остра критика от страна на привържениците на Тръмп.

Миналия месец актрисата Кaти Грифин също бе разкритикувана, след като се появи нейна снимка, на която тя държи маска, приличаща на окървавената глава на американския президент. Заради това Си Ен Ен уволни Грифин от новогодишното си предаване.

кати грифин, доналд тръмп, глава

 
 

Сериалите, които гледаме, когато ни е топло

| от |

Лято е. Топло е. Потно е. Хубаво е.

Докато още не сме се насочили към безбрежните плажни висини, където ще пием коктейли, бири и други субстанции и ще се излежаваме на плажа, се забавляваме с малко телевизия.

Защото телевизията е киното, което може да си гледате вкъщи винаги и по всяко време.

Ние сме избрали пет готини сериала, които си пускаме стане ли топло. От задължителната cheesy класика „Спасители на плажа“ до новия сезон на Wet Hot American Summer – имаме всичко.

Вижте ги горе в галерията.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…