Кънев: Много е вероятно скоро да има правителство

| от |

Представихме програмната декларация на РБ, която възнамеряваме да подпишем с ГЕРБ. Задълбочено обсъдихме съдебната реформа с екипа на президента. Това заяви Радан Кънев след консултациите на РБ с Росен Плевнелиев, предаде репортер на БГНЕС.

Видяха, че мерките ни са записани много подробно. Утре има консултации между ГЕРБ и държавния глава, на които ще се обсъждат тези въпроси, каза Кънев.

ГЕРБ ще предложат премиер. При условията, при които разговаряме при подробно коалиционно споразумение и парламентарно мнозинство, ние ще подкрепим премиер, който ГЕРБ предложи, подчерта Кънев.

Програмната декларация, която подготвяме с ГЕРБ е най-подробният подобен документ в новата българска история. Ще има ново ниво на коалиционна култура, даде заявка Кънев.

Днес ще представим предложенията ни за министри първо на хората, с които преговаряме. След час ще се знае колко ще са министрите, уточни Кънев. Много е вероятно съвсем скоро да има правителство. Утре би трябвало да бъде връчен мандатът, президентът потвърди, така че от утре ще има само една седмица. При сегашните изборни резултати е много важно да се състави правителство с мандат на ГЕРБ, а не да се върти рулетка, каза още Кънев. Ако днес има готовност за гарантирано мнозинство в парламента и съгласие за персоналния състав, е вероятно днес да се знае много. Но утре при връчването на мандата ще се знае всичко, добави накрая Кънев. /БГНЕС

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.    

 
 

Наистина ли Памела Андерсън е неузнаваема?

| от chronicle.bg |

Вече веднъж го преживяхме с любимата Бриджит Джоунс, когато Рене Зелуегър се появи на събитие с променена визия. Всички, които помнят пухкавите устни на героинята от култовия филм не можеха да повярват какво се е случило с актрисата и започнаха безкрайни разговори за пластичната хирургия и това, което причинява на любимите ни лица от екрана. Никой обаче не обърна внимание на друго – между снимките на Бриджит Джоунс и деня на фотоса бяха минали години. Ако образът от филма не остарява, актьорът в ролята не е открил философския камък, който да го дари с вечна младост.

Сега ни се случи още веднъж. С Памела Андерсън. 

Актрисата се появи в Кан и за своите 49 години изглежда невероятно, С пригладена на опашка коса и семпла рокля, тя наистина беше едно от събитията на червения килим. Не така обаче видяха мнозина актрисата от „Спасители на плажа“. „Неузнаваема“, „провокира въпроси за пластичната хирургия“ и т.н. заглавия отново се появиха онлайн. Независимо какви са причините да изглежда толкова добре, на Памела Андерсън могат да завидят мнозина 49-годишни жени.

Всъщност голямата промяна е, че актрисата е оставила зад гърба си провокативните и разголени дрехи, като ги е заменила с доста по-семпли облекло и грим. В галерията можете да видите снимки на „новата“ Памела и да ги сравните с предишното й амплоа.

Междувременно появата на актрисата в Кан провокира и друг разговор – за отношенията й с Джулиан Асанж. Преди време тя определи създателя на „Уикилийкс“ като един от най-любимите й хора на планетата. Тя често посещаваше австралиеца в посолството на Еквадор в Лондон, където той поиска политическо убежище през 2012 година, за да избегне екстрадирането си в Швеция по обвинения за изнасилване – обвинения, които в петък бяха окончателно свалени.

 
 

„Лудетини“: Италианско лято, италианско кино

| от |

 Ако този уикенд трябва да си изберете филм, но не ви се гледа нищо комерсиално или  кърваво („Пришълецът: Завет“ вече е по кината), то спокойно може да се насладите на италианското приключение със слънчев загар „Лудетини“.

Клишетата, че има „мъжко и женско кино“ са толкова нелепи и неприятни, особено когато говорим за добра история. Киното може да бъде много неща. То е визуално, вълнуващо, възторжено, добре или зле разказана история, то трябва да се гледа на голям екран по-често, отколкото вкъщи, то има своите майстори и своите посредствени заглавия.Половото разграничение обаче не е едно от нещата, които дефинират киното и „Лудетини“ е филм, който го доказва.

Две жени, една лудница, топла, сочна Италия и сюжет, по нищо по-различен от класическа драма с елементи на абсурдна комедия.

Филмът на италианския режисьор Паоло Вирдзи (режисьор и на The First Beautiful Thing от 2010 г.), прави своя дебют на фестивала в Кан през миналата година. Част е от програмата на режисьорската вечер. На фестивала присъстват самият Вирдзи със съпругата си Микаела Рамацоти и другата основна актриса във филма Валерия Бруни Тедеши.  Филмът не печели почти никакви награди, но това не го прави по-малко чудесен.

Най-големите аплодисменти тук отиват при сценаристите и двете основни актриси – Валерия и Микаела са чаровно луди, всяка в своя собствен свят и имащи неподправена химия помежду си.

Италианското кино разказва умерено фантазни и откачени истории, по своя напевен, като в полупиянски сън, начин. Колкото и абсурдна да е една случка, колкото и безумна да се струва на нас, добрите стари източноевропейци, италианското кино успява да я оправдае.

Диалогът, облечен като почти изпяване на репликите, красивата природа, леката истерична лудост, носеща се от всеки кадър, виното, което се лее, роклите, които се развяват, гърдите, които се показват, храната, която се изяжда, сексът, който винаги е с чувство, парите, които се харчат с лекота… Италианското кино е като добре имитирана реалност, която винаги се случва някъде другаде. Колкото и да е безумна, ти нямаш нищо против да потънеш в нея и да пиеш от извора.

„Лудетини“ е онова приятно, опияняващо и леко ненормално заглавие, което модерните италианци предлагат на по-непретенциозния зрител. Това не е Паоло Сорентино, нито Фелини, Бертолучи, дори и Бенини… но е онова, което по-обикновеното европейско кино иска да бъде, ама не е. Непретенциозен филм с титанично красиви и отличителни жени в кадър, и добра история.

Подобно на Шекспирова комедия Беатриче и Донатела (по дяволите, дори имената им звучат като от абсурден театър) се запознават в психиатрична клиника. Едната е шумна, луда, претенциозна, снобарка по един очарователен начин. Другата е нейната противоположност – леко неумита, странна, затворена, социопатична жена с нервни тикове.

Едната търси лекотата и свободата, а другата детето си. В крайна сметка и двете търсят щастието, просто защото се оказва, че са се родили нещастни. Тъгата и сълзите са техен най-добър приятел още от детството им и това не може да бъде излекувано с никакви хапчета, вещи или дори хора. То просто е това, което е. Или живееш с него, или избираш да не го правиш.

Всеки човек търси щастието. Нуждата от по-доброто, по-хубавото, по-харесваното е фундаментално заложена във всеки от нас. Но най-силно това желание е изразено именно от онези, на които то най-лесно се изплъзва. Онези, които не го откриват в малките неща, онези, които успяват да го зърнат само за миг, с крайчеца на окото си.

За такива две жени, може би защото жените са по-склонни към емоционални залитания, се разказва в „Лудетини“. Те търсят щастието заедно, хванати ръка за ръка.  Филмът съдържа препратки към заглавия, в които лудостта, непокорността и непримирението са в основата, като „Полет над кукувиче гнездо“, „Телма и Луис“ и италианския филм „Познавах я добре“, за който самият Вирдзи казва, че го е вдъхновил за историята. Ясен визуален диалог към всички се виждат във филма и ако сте по-наблюдателни, ще ги хванете. Но дори и това да не се случи, прекарването в компанията на Беатриче и Донатела пак ще бъде приятно.

Киното преди всичко е удоволствие. Като чаша вино, секс, нещо сладко и топло лято. Всички присъстват в „Лудетини“, в случай че се чудите.

 
 

Хари Стайлс оглави класацията на „Билборд“

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Стайлс оглави класацията Топ 200 на „Билборд“ с първия си самостоятелен албум, съобщи Контактмюзик.

Едноименният албум на бившия фронтмен на групата „Уан дайрекшън“ излезе на 12 май. Оттогава от него в САЩ са продадени 230 000 албумни единици. От тях 193 000 са традиционни дискове. Така Хари Стайлс измести Сам Смит по най-големи продажби през първата седмица за британски изпълнител в САЩ. Рекордът на Сам Смит беше от 2014 г. – 166 000 за албума „In The Lonely Hour“, който тогава дебютира на второ място.

Хари Стайлс стана и вторият британски изпълнител, дебютирал на първо място в класацията, след колегата си Зейн Малик от „Уан дайрекшън“.

Албумът на Хари Стайлс оглави и британската класация с 57 000 продадени копия.