Индустриализация, реиндустриализация и световна търговия

| от |

9RIA-367667-Preview

В Европа и другите региони на света през последните години се появи концепцията за „реиндустриализация”. Казано най-общо, това означава пренасочване на държавната политика на средно развитите страни към съвременна индустрия.

Тези страни, особено в Източна Европа, имаха някаква индустрия преди две-три десетилетия, но тя беше задушена и разрушена, с активното участие на МВФ, Световната банка, ГАТТ, наследена от Световната търговска организация (СТО) и други институции под егидата на Вашингтонския консенсус. Това също означава още по-категорично насочване на държавната политика в слабо развитите страни от Африка, Южна Азия, Карибския и други региони към създаване на модерна икономическа структура с хармонично съчетание на индустрия, услуги и земеделие.

В тази нова ситуация с още по-голяма острота възниква въпросът за характера насветовната търговия, като една от ключовите предпоставки за индустриализацията и реиндустриализацията. Едно ще бъде влиянието на настоящата почти напълно либерализирана световна търговия върху опитите на слабо развитите страни за индустриализация и на средно развитите – за реиндустриализация. Друго ще бъде влиянието върху тях на по-гъвкавата политика в световната търговия. Продължаването на либерализацията на световната търговия в сегашния й вид няма да допусне индустриализация и реиндустриализация в тези страни. Съчетаването на либерализацията с гъвкава временна протекционна политика ще превърне световната търговия в конструктивен фактор за индустриализацията и реиндустриализацията в тези страни. И ще направи голяма услуга на човечеството.

Свободната търговия е политика на световните пазари при която правителствата не налагат ограничения върху износа и вноса. Те почти не се месят в тези процеси. Повечето страни членуват в регионални общности за свободна търговия, а също и в СТО, която е многостранно споразумение за свободна световна търговия, създадена през 1995 г., като наследник на ГАТТ. В нея сега членуват 159 държави.

Според експерти на Световната банка, за слабо развитите страни са допустими защитни мита максимум до 20%. Американски и европейски учени твърдят, че са необходими по-високи мита, вносни квоти или субсидии, защото разликата в производителността между слабо развитите и високо развитите страни сега е много по-голяма от 20%. Тя е по-голяма и от разликата пред която са били изправени сегашните развити страни преди много десетилетия. Настоящите развиващи се страни са в по-тежка ситуация в сравнение с положението в което бяха сегашните развити страни в миналото с нивото на технологиите, с квалификацията на работната сила, с потенциала си за проникване на чужди пазари. Те са много слаби играчи в конкурентната система. Развитите страни винаги са били по-конкурентни участници на световния пазар в миналото, макар и на тогавашното по-ниско ниво.

В началните етапи на своето развитие всяка страна се нуждае от протекция на прохождащата си икономика, а също и компании, докато се стабилизират. Примерите по света са милиони и датират от векове. В своя труд през 2002 г. Ха Джуун Чанг доказа за пореден път, че всички сегашни богати страни са използвали масово икономическия протекционизъм на ранните етапи на индустриалното си развитие. А след засилването на диктата на Вашингтонския консенсус от 1970-те – 1980-те, тези страни не разрешават на сегашните по-бедни държави да правят същото през последните десетилетия! Отказът от протекционна политика стана задължително условие за членство в ГАТТ, а след това в СТО. Нещо повече, опитват се да ни внушават, че свободната търговия била еднакво полезна за високо-, средно- и слабо развитите икономики. Това е груба фалшификация със здравия разум и с историческите факти! Световните реалности са съвсем други.

Известният на икономистите „infant industry argument” е развит за първи път от Alexander Hamilton в 1790 г. (тогава министър на финансите на САЩ) и доразвит по-късно от Daniel Raymond, Фридрих Лист и други големи икономисти. Той е използван много активно от Великобритания и САЩ в продължение на векове. В началото на своето индустриално развитие Великобритания е била между първите, въвели протекция срещу вноса на сурова вълна и това е продължило 100 години. От 1816 до 1945 г. вносните мита в САЩ бяха между най-високите в света. Всички страни от Западна Европа през последните векове, а и след Втората световна война прилагаха такава политика. Някои от тях го правят и сега с по-рафинирани средства.

Япония едва ли щеше да е това, което е сега, без мащабната си протекционна политика след 1945 г., разработена и въведена от стопанската част на американската окупационна администрация, доминирана тогава от идеите на кейнсианската школа. През първите две десетилетия те стимулират износа чрез комбинация на данъчни облекчения до пълно освобождаване от данъци и държавна помощ за създаване на експортно ориентирани индустрии. Наложени са сурови бариери за вноса. Почти за всички продукти има правителствени вносни квоти, за много от тях се прилагат високи мита, а прословутото МИТИ (Министерство на индустрията и търговията) разпределя чуждестранната валута между компаниите за внос. Това се оправдава със слабостта на японската индустрия и хроничните търговски дефицити. Със стабилизирането на икономиката в началото на 1960-те, под натиска на МВФ и ГАТТ, правителството започва постепенна търговска либерализация, която продължава и през 1980-те. Това е бил продължителен и целенасочено упорито колеблив процес на намаление на класическите търговски бариери, заменяни след това с нетарифни. Доказателство за това е, че до края на 1980 г. имат вносни квоти за 22 важни продукта. До 1994 г. вносът на ориз е забранен, а след това методично ограничаван и до сега с рафинирани нетарифни методи.

Видният икономист и бивш президент на Мексико (от 1994 до 2000 г.) Eрнесто Зедило препоръча по-широкото използване на такава политика в слабо развитите странив специален доклад до Генералния секретар на ООН през 2000 г. Консервативната философия на Вашингтонския консенсус се погрижи за задушаването на тази идея.

Колкото и да е странно, бедната България е между световните рекордьори по либерализация на външната си търговия. В доклада по конкурентоспособността за 2013 г. Световният икономически форум ни поставя на четвърто място по либерализация на търговията от обхванати общо 144 държави. Само три високо развити икономики са пред нас. Сервилното послушание на българските правителства спрямо разпоредбите на чуждестранните ни господари през последните 24 години роди този чудовищен български световен рекорд. Последствията вижда всеки средно интелигентен човек, когато пътува из страната – силуети на ограбени и разрушени някогашни фабрики и сгради на някогашни ТКЗС, запустели земи и подивели някогашни китни овощни градини и лозя, намаление в пъти на едрия и дребен рогат добитък, хиляди запустели и полузапустели някогашни хубави села, полуразрушени сгради на някогашни училища, болници и изоставени здравни пунктове по селата, остатъци от изоставени и ограбени някогашни напоителни системи, пътища в безобразно състояние. Отчаяни хора, които на практика нямат достъп до здравна помощ.

А да напомням ли за около 1,5 млн. българи, прогонени от неволята и търсещи препитание по света! Ако границите не бяха отворени и тези хора принудени да останат тук, с тях безработицата у нас щеше да е 45-50%. Това показва по своеобразен начин мащабите на социално-икономическата катастрофа. Изумително тъжна картина, създадена от пазарния фундаментализъм. А народът ни търпи и мълчи! В най-добрия случай мърмори

Пазарните фундаменталисти твърдят, че „заместващата вноса индустриализация” не е ефективна за сегашните развиващи се страни, че по-ефикасна е политиката на „отворените врати”. Това също не е вярно! Слабо развитите страни, в това число и България, нямат друга алтернатива, ако искат да поставят основите на съвременна икономика и да осигурят достоен живот на своите народи. А движещата сила на съвременната икономика и фундаментална предпоставка за благоденствие на хората е модерната високотехнологична индустрия. В наше време индустриализацията няма алтернатива. Лансирането на земеделието, туризма, услугите и други подобни като приоритетни сектори е несериозно.

Развитието на индустрията беше потискано дълго от пазарния фундаментализъм в полза на перверзното форсиране на услугите и особено на финансовите услуги и резултатите са съкрушителни. Последната световна криза го доказа. Неслучайно сега светът провъзгласи концепцията за „реиндустриализация”. На тези ранни етапи на своята индустриализация слабо развитите и средно развитите страни и техните компании се нуждаят от защита на прохождащите си производства. В противен случай те ще бъдат задушени в зародиш от мощната чуждестранна конкуренция.

Най-разпространени инструменти за протекционна политика са митата върху конкурентния внос или субсидии за износа с данъчен кредит и даже с преки плащания. Определят се квоти за внос на определен вид стоки, понякога дори маскиран като „самоналожени доброволни ограничения” на чуждестранните вносители. Много специалисти смятат, че субсидиите и квотите са по-подходящи от митата. Прилагат се също данъци и нетарифни бариери, разгърнати регулативни механизми. Използват се инструменти за ограничаване износа на природни ресурси. По-малко популярен за широките кръгове от населението и по-завоалиран инструмент е обезценяването на националната валута, с което износът на страната поевтинява и става по-конкурентен. През последните години по този въпрос има големи спорове между Китай, от една страна и САЩ и Европа, от друга.

Правителствата на най-развитите страни, които на думи са за свободна търговия и за забрана на държавната помощ за изпаднали в затруднения местни производства, прибягват винаги до протекционни мерки и до пряка държавна помощ, когато са засегнати важни техни компании от чуждестранната конкуренция или от влошена световна конюнктура. Това беше направено в грандиозни мащаби през 2008-2009 г. в почти всички развити страни за спасяване на финансови и нефинансови компании с цената на трилиони долари от националните бюджети. Някои от тях бяха дори национализирани, за да бъдат оздравени от държавата и след това отново приватизирани. Слабо развитите страни не прибягнаха до такива мерки, защото не разполагаха с ресурси, за да ги финансират.

Привържениците на свободната търговия казват, че протекционните мерки са ефикасни само в краткосрочен хоризонт, като предпазват неконкурентни производства от фалити и осигуряват временно по-голяма заетост. В дългосрочен хоризонт, според тях, те имат обратен на намеренията резултат – поддържане на неконкурентна икономика и ощетяване на местните потребители с по-високи цени и по-ниско качество на стоките, в сравнение с вносните.

В това има известни основания. Има обаче и начини за преодоляване на този недостатък на протекцията. Правителствата могат да обявяват защитни мерки за конкретни продукти, като определят и хоризонта на тяхното действие – 10-15-20 години. Примерно до 10-та или 15-та година защитата може да е с неизменни тарифи (квоти или субсидии), които да затихват постепенно и към 20-та година да се прекратяват. Това ще се обявява предварително и ще дава възможност на предприемчивите да започнат производство под защитен икономически чадър на фазата на прохождането, постепенно да повишават конкурентоспособността си и да намират подходящи производствено-търговски ниши.

След като съответните производства достигнат или докажат, че не могат да постигнат необходимата конкурентоспособност, правителството следва да ограничава и дори да премахва защитните инструменти. Пълната либерализация на вноса за прохождащи производства от самото начало в слабо- и средно- развити икономики, прави невъзможно развитието на модерни производства в тези страни, защото биват погубвани в зародиш от далеч по-конкурентоспособните производители от развитите страни с 30-50 и дори 100 годишен производствен опит. Така слабо развитите страни са осъдени да останат завинаги слаби и бедни.

Най-често използваният аргумент срещу протекционната политика е, че засегнатите страни отговарят със симетрични ответни мерки и това води до хаос в световната търговия. Това е вярно, особено за защитни мерки между страни, които не участват в една и съща регионална общност. То може да се преодолее по-лесно в рамките на такава общност чрез договаряне на временна вътрешнообщностна защитна система на по-слабо развитите страни – членки срещу натиска на по-развитите икономики. Такива защитни мерки могат да бъдат договорени и в рамките на СТО. Подобни опити се правят от много години (чрез известните кръгове за преговори: Кенеди раунд – до 1967 г.; Токио раунд – до 1979 г.; Урагвай раунд – до 1993 г.; Доха, но се налагат интересите на най-богатите страни и радикалните решения се отлагат.

Либерализацията на световната търговия може да е полезна и за двете партниращи странисамо между приблизително равностойни по конкурентоспособност икономики. Тя обаче не е полезна и за двете страни, ако включва високо развити конкурентоспособни икономики, от една страна, и слабо- или средноразвити неконкурентоспособни икономики, от друга. Една начинаеща в индустриалното си развитие страна не може да бъде конкурентоспособна от първия месец или година спрямо държави, тръгнали по този път преди десетилетия и дори столетия. В такива случаи свободната световна търговия облагодетелства по-силната и ощетява по-слабата страна.

Налага се сериозна преоценка на концепцията за либерализация на световната търговия. Особено поради неравнопоставеността между конкурентоспособните високо развити страни и неконкурентоспособните средно- и слабо развити страни, на които предстои да пристъпят към своята индустриализация или реиндустриализация. Без такава радикална преоценка индустриализацията и реиндустриализацията ще си останат само поредните провалени добри пожелания.
Гласът на България

 
 
Коментарите са изключени за Индустриализация, реиндустриализация и световна търговия