So Independent София стартира след 3 дни!

| от |

Остават броени дни до петото издание на Фестивала на американското независимо кино Sofia Independent Film Festival в София от 24 октомври до 1 ноември 2014 г. Пълната програма на фестивала можете да намерите на: www.soindependentfilmfest.com

Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2014 г.

 

Официалното откриване на фестивала, представяне на гости, партньорите и респективно прес-конференция ще бъде в културен център “Г8” от 20 ч., 23 октомври, 2014 г.

Вход – с приложената покана.

Моля потвърдете присъствие на email: ana@trinitix.net

Журналистическите акредитации можете да получите по време на официалното откриване на фестивала в културен център “Г8” от 20 ч., 23 октомври, 2014 г.

Журналистическите акредитации не гарантират места в киносалоните.

Нашите нови партньори:

Бороспорт подкрепя So Independent и неговата селекция от филми за екстремни спортове. На прожекциите на филмите „199 Живота: Историята на Травис Пастрана“/199 Lives: The Travis Pastrana Story, „Серо Торе“/Cerro Torre,

„Разбиването“/The Crash Reel и българският “Следи” зрителите ще имат възможност да се насладят на филмите и да спечелят награди от зимния курорт.

За първи път наш партньор е и компанията Овъргас. Благодарение на тяхната подкрепа зрителите ще видят един от победителите в международната програма на Трайбека Филм Фестивал, руския филм „Няма да се върна“, както и серията от  заглавия с награди от международния конкурс на Сънданс Филм Фестивал 2014 г.

Нашите партньори от Ню Бояна подкрепиха Со Академия 2014. С тяхната подкрепа от САЩ ще пристигнат лекторите Владимир Тодоров (анимация, специални ефекти) и Джеймз Джерманок (продуцент, режисьор, кастинг агент и лектор). С подкрепата на независимата филмова компания ще бъдат показани и филмите на Милениум Пикчърс: Good People, The Humbling и Stonehearst Asylum.

За първи път наш партньор са и сладкарници “Неделя” които подкрепят независимото кино и осигуряват безплатната прожекция на култовия филм на Годфри Реджо “Посетители”. Сладкарниците осигуряват за публиката на So Independent 2014 от прочутите си торти.

 

Акценти в програмата на So Independent тази година са:

Ловец на лисици/Foxcatcher

Когато Марк Шулц, състезател по свободна борба и носител на златен олимпийски медал, е поканен от мултимилионера Джон Дюпон да се премести в неговото имение, за да помогне да се състави отбора за Олимпиадата в Сеул 1988 и да тренира в изключително модерния му тренировъчен комплекс, Шулц приема възможността веднага. Той се надява да се съсредоточи върху тренировките и най-после да излезе от сянката на брат си Дейв. Още тук: http://www.soindependentfilmfest.com/2014/bg/%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B8%D1%86%D0%B8

 Камшичен удар/WhiplashGood People

Андрю, обещаващ 19-годишен барабанист в манхатънска музикална школа със свирепа конкуренция, изобщо не иска да бъде просто музикант. Преследван от провалената писателска кариера на баща си и белязан от ужаса, че посредствеността може да е наследствена, Андрю непрестанно се стреми към съвършенство. Още тук: http://www.soindependentfilmfest.com/2014/bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D1%88%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD-%D1%83%D0%B4%D0%B0%D1%80

 Животът какъвто е/Life Itself

През 2013 почина Роджър Ебърт – безусловно най-известният и най-влиятелен американски филмов критик. Базиран на неговите мемоари със същото име “Животът какъвто е” разглежда впечатляващия и богат път на Ибърт – от политически ангажиран новинар до главен кинокритик на “Чикаго Сън Таймз” и носител на наградата Пулицър. Още тук:

http://www.soindependentfilmfest.com/2014/bg/%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B2%D1%82%D0%BE-%D0%B5

 Франсис Ха/Frances Ha

Франсис живее в Ню Йорк, но не притежава жилище. Франсис е асистентка в танцова компания, но всъщност не е танцьорка. Франсис има най-добра приятелка на име Софи, но те всъщност са престанали да си говорят. Франсис се впуска с главата надолу в мечтите си, въпреки  че вероятността те да се реализират намалява. Още тук: http://www.soindependentfilmfest.com/2014/bg/%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B8%D1%81-%D1%85%D0%B0

 Принизяването/The Humbling – специална прожекция представена от част от продуцентския екип на филма. Режисьор Бари Левинсън, в главната роля – Ал Пачино.

Уморен от славата, театралната  звезда Саймън Акслер се бори да открие отново  желанието си за живот. Малко преди да се пречупи окончателно, той намира мотивация в младата и похотлива лезбийка Пегин Стейпълфорд. Връзката им започва да се развива, но Саймън намира за много трудно да следва ритъма на младата Пегин.

Trailer:

 Добряците – с Джеймс Франко и Кейт Хъдсън.

Младата американска двойка Том и Ана Рийд натрупва сериозен дълг, ремонтирайки семейното жилище на Ана в Лондон. Изправени пред опасността да изгубят мечтата си да създадат дом и семейство, те откриват, че наемателят от долния етаж е убит и е оставил $400 000 в кеш. Въпреки първоначалното си колебание, Том и Ана измислят прост план: единственото, което трябва да направят е тихичко да приберат парите и да използват само необходимото за да изплатят дълга си. Но когато започват да се увличат и да харчат парите без да могат да спрат, изведнъж попадат под прицела на смъртоносен противник – крадецът, който ги е откраднал първоначално. От там нататък всичко се обръща наопаки и лоши неща започват да се случват на добрите хора.

 

 
 

Кери Мълиган: нежното лице на Холивуд

| от chronicle.bg |

Кери Мълиган може да изглежда като сладко и невинно момиченце, но е играла на една снимачна площадка с Райън Гослинг, Леонардо ди Каприо и Майкъл Фасбендър. Освен това, е един от ярките таланти на Холивуд и участва във филми, които трябва да присъстват във видеотеката ви (имаме предвид тази в ума ви, явно е, че никой вече не събира касетки“.

Мълиган дебютира в света на филмовото изкуство заедно с Розамунд Пайк и Кийра Найтли в „Гордост и предразсъдъци“ през 2005 година.

Впоследствие тя ще участва в още един филм заедно с Найтли – излязлата през 2010 драма „Никога не ме оставяй“, която й носи отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските независими награди. По това време престижните награди вече не са новост за Кери, която през 2009 спечели сърцата на зрителите и критиците с ролята на Джени Мелър – гимназиална ученичка, която е на път да получи първите си истински житейски уроци.

Нежната англичанка има рожден ден днес и в галерията може да видите 10 нейни роли, които просто не стават за изпускане.

 
 

Палеонтолози откриха останки от морско чудовище на брега на Волга

| от chronicle.bg, БТА |

Международна група учени откри останки от плиозавър на брега на р. Волга край Уляновск.
Огромното чудовище Luskhan itilensis (главния дух) е живяло преди 130 милиона години. Само черепът му е бил дълъг 1,5 м.

Плиозаврите с къси шии са разновидност на плезиозаврите. Те в действителност не са били динозаври, но са живели заедно с тях и са били топ хищници. Имали са необичайно тяло с четири големи плавника, твърд торс, а дължината на шията им е варирала.

Новооткритото чудовище е било с тънка и дълга муцуна, която изненада специалистите. Тя е характерна за речните хищници. Според специалистите това означава, че плиозаврите са имали по-широка екологическа ниша.

Чудовището от Волга не е най-големият известен плиозавър. През 2009 г. в Дорсет беше открита фосилизирана двуметрова глава на Pliosaurus kevani.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.