Идва ли краят на „пътуващия цирк“?

| от |

12 пъти в годината Европейският парламент се събира за 4-дневни парламентарни сесии в Страсбург и 6 пъти за допълнителни 2-дневни в Брюксел. Приблизително 114 милиона евро се отделят всяка година, за да се мести Европарламентът между Брюксел и Страсбург всеки месец. Това гласи нова оценка на Европейския съд на одиторите, оповестена от EurActiv Германия.

Защо е нужно Европарламентът да се мести? Ето какво показва бърза справка на сайта му. През 1992 г. националните правителства на ЕС единодушно решиха да установят за постоянно седалищата на институциите на ЕС. Това решение касаеше и работата на парламента, а именно: че неговото официално седалище и място на провеждане на по-голямата част от пленарните сесии ще бъде в Страсбург, че парламентарните комисии ще заседават в Брюксел и секретариатът на парламента (неговият персонал) ще бъде разположен в Люксембург. През 1997 г. тази схема на работа беше включена в Договора за ЕС.
Всяка промяна в настоящата система ще трябва да е част от нов договор, приет от всичките 28 държави членки и ратифициран от всеки от техните национални парламенти.

Евродепутатът от Зелените Гералд Хьофнер и британският консерватор Ашли Фокс през ноември 2013 г. инициираха гласуването на резолюция по този въпрос. Докладът на Хьофнер бе посрещнат със 73% подкрепа в пленарната зала, а евродепутатите дадоха ясно да се разбере, че искат да се сложи край на това главоболие.

С резолюцията от ноември 2013 г. членовете на ЕП призоваха за промяна в договора, за да позволи на парламента да реши къде да се намира. Парламентът заяви, че ще започне процедура за преразглеждане на договора на ЕС, за да предложи необходимите промени, които да позволят парламентът да вземе сам решение относно местоположението на седалището си и вътрешната си организация. Той ще бъде „по-ефективен, по-евтин и отговарящ на по-високи екологични критерии, ако се намира на едно място“, заявиха евродепутатите.
„Непрекъснатата ежемесечна миграция между Брюксел и Страсбург се превърна за повечето граждани на ЕС в негативен символ (…), особено в момент, когато финансовата криза доведе до сериозни и болезнени съкращения на разходите в държавите членки“, се подчертава в резолюцията.

Емисиите на въглероден диоксид, свързани с придвижването от и до трите работни места се оценяват на между 11 000 и 19 000 тона.
Резолюцията отбелязва, че допълнителните годишни разходи, произтичащи от географската разпръснатост на Европарламента (между Брюксел, Люксембург и Страсбург), варират между 156 милиона евро и 204 милиона евро Ц това включва допълнителните разходи за Страсбург, които възлизат на 103 милиона евро. Общата стойност на трите работни места представлява около 10% от годишния бюджет, се казва още в текста.

Работата при сегашните условия налага допълнителни разходи за пътуването до другите институции на ЕС, включително и за журналистите, заявиха евродепутатите.

Ето сега по искане на ЕП одиторите направиха тези изчисления, според които преместването от Люксембруг в Брюксел ще спести 80 милиона евро за 50 години. Преместването от Страсбург в Брюксел пък ще съкрати разходите още повече, спестявайки приблизително 2,5 милиарда евро през следващите 50 години. Това възлиза на 113,8 милиона на година, изчисляват одиторите.

Веднъж месечно ЕП е на път вече десетилетия наред. Между 3000 и 4000 души, сред тях около 800 евродепутати, техните сътрудници, служители и преводачи пътуват 400 км от Брюксел до Страсбург. Техните работни места са празни за 317 дни на година. В продължение на години критици се оплакват, че т. нар. пътуващ цирк отнема много време, а и струва скъпо.

Но Съветът на министрите едва ли скоро ще бъде убеден в това, най-вече Франция. „Франция няма просто така да се откаже от Страсбург като втори дом на ЕП“, казва Елмар Брок от ЕНП, подчертавайки важността на икономическия фактор. Като компенсация на Франция Брок предлага европейските институции, например Икономическият и социален комитет или Комитетът на регионите да се преместят в района на Елзас.

Йенс Гайер, член на комисията по бюджетен контрол, иска повече. „Почти 114 милиона евро спестявания на година са почти 6% от административния бюджет, което не е без значение. Естествено е допълнителните разходи, създаващи неколкото местоположения на ЕП, да подхранват още повече липсата на разбиране на ЕС от страна на европейските граждани“, твърди Гайер и добавя, че гражданите активно трябва да се включат в този процес, така че правителствата да се откажат от Страсбург.

Зелените виждат също необходимост от съкращаване на разходите и в други сфери, като отказването от пътуване в бизнес класа при къси разстояния.

Колко ни струват пътуванията на Барозу?

Разходите на служебните пътувания зад граница на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу за 2012 г. са почти три пъти по-високи от тези на върховния представител на ЕС за външна политика Катрин Аштън. Това става ясно от публикуваните данни от електронното издание EUobserver, което ги е изискало от Еврокомисията на основание на действащите норми за достъп до информация.

Според данните, оповестени от генералния секретар на Еврокомисията Катрин Дей, пътните разходи на Барозу за 2012 г. възлизат на 649,336.72 евро, което е над два пъти повече от тези през 2013 г. Барозу е следван от Аштън с 280,962.69 евро и комисарят по развитието Андрис Пиебалгс с 202,406.94 евро. За същия период командировките на българския еврокомисар Кристалина Георгиева са били на стойност близо 197 хил. евро.

През 2013 г. Аштън се нарежда на първо място с 468.728,77 евро, следвана от Барозу с 262.058,89 евро и Пиебалгс с 235.343,42 евро. Друг комисар с разходи над 100 хил. евро на година е икономическият еврокомисар Оли Рен, който през 2012 г. и 2013 г. все още се бореше с еврокризата и пътуваше до европейските столици, за да осигурява плащанията на заемите за закъсалите страни.

Италианският комисар за индустрията Антонио Таяни също е пътувал за повече от 100 хил. евро на година, както и комисарите за енергетиката, търговията, хуманитранта помощ, за съседство и разширяване, регионална политика и климатични промени.

В другия край на скалата е заместник-председателят на ЕК и транспортен еврокомисар Сиим Калас, който е похарчил само 40,364.01 евро през 2012-а, и хърватският еврокомисар Невен Мимица, който се присъедини към Комисията през юли миналата година, е похарчил 27.695,89 евро до края на 2013-а.

Общите командировъчни разходи на комисарите през 2012 г. са били 3.4 милиона евро и 3.3 милиона през 2013-а.
Говорителят на Барозу заяви, че 2012 г. е била особено натоварена и интензивна за председателя на ЕК, споменавайки срещата на Г8 и съвета на НАТО в САЩ, пътуването за които е било съчетано, за да се спестят разходи. Въпреки че на всички международни срещи ЕС се представя и от Барозу, и от Ромпой – президентът на Европейския съвет, говорителят заяви, че Барозу пътува с търговски полети.

Освен международните срещи, Барозу е пътувал и до други дестинации през 2012 г. – Израел и Палестина, въпреки че Аштън е била там 2 пъти през същата година, съпроводил е Пиебалгс до Танзания, „за да засили политическия диалог и да стартира програми за намаляване на бедността“.

Дълги уикенди в Португалия – родната страна на Барозу, също фигурират в седмичния дневен ред на Комисията като служебни пътувания.
С аргумент, че това може да наруши защитата на лични данни и че е свързано с необосновано тежка административна процедура, от Европейската комисия са отказали да предоставят на EUobserver данните за броя и стойността на всяко отделно пътуване на различните комисари.

От своя страна Аштън е била на 31 мисии в чужбина през 2012 г. и 35 през 2013 г. За разлика от Барозу, Аштън пътува и със самолета на Ромпой, когато е възможно.

А какви са представителните разходи на всички еврокомисари за 2012 и 2013 г. – т.е. разходи, свързани с гости, поканени в офисите на комисарите, или колегията на комисарите като цяло. Колегиумът на ЕК е похарчил за обеди с други правителства, които са посетили Еврокомисията, 39,790.49 евро през 2012 г. и 98,837.21 евро през 2013-а.

Индивидуално Барозу отново се нарежда на първо място по разходи за срещи – 70,647.96 евро през 2012 г., почти двойно колкото са разходите за 2013-а.

За 2012 г. енергийният комисар Гюнтер Йотингер се нарежда на второ място с 23,742.25 евро, следван от естонския транспортен комисар Калас с 23,027.22 евро и Таяни с 22,295.57 евро. Всички те са пред Аштън, чиито разходи възлизат на 21,021.96 евро. През 2013 г. тя е била още „по-спестовна“ – само 6,446.61 са представителните й разходи.

По материали от EUobserver и Euractiv

 
 

AlphaGo победи най-добрия играч на Го и спира да се състезава

| от chronicle.bg |

Преди няколко дни AlphaGO, изкуственият интелект на DeepMind, за първи път победи Ке Жи, най-добрия играч на древната китайска бордова игра Го.

Сега хората от екипа на AlphaGO започват да работят по други проекти.

През изминалата година Хасабис и екипът му значително подобриха изкуствения интелект. Това доведе и до безапелационната победа на AlphaGo във Вужен, Китай – три успеха срещу Ке Жи за изкуствения интелект. Когато DeepMind представи AlphaGo, сериозните Го играчи попитаха дали е достатъчно умен, за да предизвикат най-добрите от тях. Когато той победи южнокорееца Лий Седол, мнозина се оплакваха, че изкуственият интелект по някакъв начин имитира интуицията, която се изисква, за да се играе тази изключително сложна игра. Но тъй като екипът на DeepMind продължи да подобрява тази изненадващо мощна система, топ играчите на Го не можеха да развият достатъчно уникален и понякога превъзхождащ стил на игра.

AlphaGo може би ще бъде използвана в областа на роботиката и автомобилите, обявиха от DeepMind, подразделението за изкуствен интелект на Google. Важното е, че изкуственият интелект надви най-добрите в сфера, за която се твърдеше, че е невъзможно. Или поне не би трябвало да е възможно днес. AlphaGo повече няма да се състезава, а ние ще следим с огромен интерес към следващия проект на екипа зад него.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

11 актьори, които бяха на крачка от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Денерис по-наивна и добродушна?

Менс Райдър по-млад с 20 години?

Лудият Крал на екрана?

За малко да се случи всичко това!

Game of Thrones най-вероятно нямаше да е това, което е, ако всичко това се беше случило. Което изобщо не е било далеч.

Знаехте ли например, че оригиналният пилотен сезон на сериала така и не бива излъчван, след като получава тонове критики.

Малкото късметлии, които имат шанса да гледат пилота, дори не разбират, че Джейми и Церсей са брат и сестра, което си е сериозен пропуск.

Затова продуцентите Дан Вайс и Дейвид Бениоф се захващат за работа, режат „не месо” и преработват почти 90% от пилотния епизод, за да може сериала да тръгне в руслото, в което го познаваме днес.

Освен това, някои от избраните актьори биват заменени, а може би няма да повярвате, че Емилия Кларк дори не е била първи избор за Кралицата на драконите…

Невероятно, нали?!

В галерията горе сме събрали 11 актьори, които бяха на крачна от това да участват в Game of Thrones, но в последният момент ролята им взета от друг.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm