Фарел Уилямс: Ако се пристрастите към успеха сте прецакани

| от |

Като дизайнер, музикант и продуцент Фарел Уилямс има безброй успехи. Звездата на тазгодишните награди Грами говори за новия си албум G I R L и за нещата, които музикалната индустрия никога не успявала да разбере, пред колегите от френското списание Red Buletin.

pharrell-williams

Мъжът със шапката е точно толкова готин на живо, колкото си го представяте. Вече 23 години се занимава с музиката си, която звучи постоянно по целия свят. 2013 година е особено успешна за Фарел с “Get Lucky”, “Blurred Lines” и най-наскоро “Happy”. Той е една от най-значимите и дискутирани фигури в света. И не на последно място разбира се и небезисвестната му шапка, превърнала се в интернет феномен.

Фарел обаче споделя, че не е очаквал успех и не следва никакъв план в кариерата си. Зад усмивката му не се крие нищо повече от желанието да твори, като художник наблюдаващ света, в който живее. Това се усеща още повече в новият му албум G I R L, в който създадената от Фарел секси фънки атмосфера през 2013 допълнително се разраства.

Кое е първото нещо, което забелязваш когато някой музикант влезе в студиото ти?

Три неща. Първо походката, която издава за какво е дошъл. След това се опитвам да усетя настроението в стаята. Много бързо мога да разбера дали някой е дошъл за да разговаряме спокойно, дали е при мен за да ми се бърка в работата или дали иска да ми каже нещо конкретно. И, на последно място се вслушвам в гласа му и по специфично в интонацията.

Ако видя, че трите неща се подреждат правилно може да се захващаме за работа и ще излезе нещо хубаво от това, че сме се срещнали.

Притеснява ли те ако няма химия в студиото или ако някой албум не е успешен?

Ако единственото, което искаш е успех в класациите трябва много бързо да си смениш професията. Нашата работа се базира на емоция, а това е нещо, което не може да се измери или изчисли. Когато бях по-млад възприемах нещата другояче, защото виждах как хората гледат на щастието си като на резултат от успехите им. Всички ние, разбира се, искаме работата ни да бъде призната от обществото но границата между това да искате да сте оценени и това да се отрази върху музиката ви е много тънка. Ако се пристрастите към успеха сте прецакани.

Някои продуценти претендират, че могат да правят хитови песни по поръчка. При теб така ли е?

Не. Музиката не е като лотарията, където трябва да уцелиш джакпота. Този начин на мислене не е за мен, аз обичам разнообразието. Не съм съгласен, че има “рецепта” за хит. Представете си свят, в който има само три вида мебели и всички се специализират в правенето им, без да опитат нещо ново. Смешното в случая е, че музиката е може би единствената сфера, в която все още някои хора си мислят, че има магическа формула за успех

Мислиш ли, че това се отнася и за холивудските продукции?

Филмите имат предимството да използват зрението и слуха, докато музиката използва само един елемент. Ако има едно нещо, което хората не могат да разберат в музикалната индустрия, това е, че не само музиката е важна. Младите хора искат изображения и нови идеи, които няма как да бъдат предложени единствено от музика. Това е и причината YouTube да е много по-популярно място от което и да е радио.

Колко време ти отне да осъзнаеш това?

Нека кажем, че не спирам да се уча. Така всъщност се появи песента “Happy”. На 9 пъти бях сигурен, че песента е готова, но не я предадох на звукозаписната компания, нещо липсваше. Отне ми девет различни версии за да постигна това, което чувате.

Но все пак кариерата ти е изградена с натрупването на огромен опит…

Напротив, кариерата ми е изградена благодарение на страстта ми към музиката, макар и на моменти да съм се заблуждавал от външни фактори, че аз съм отговорен за успеха на музиката ми. Ако песента ти стане хит, то това не е благодарение на теб. Изработването на музиката е твое дело. Успехът идва от публиката, никога не трябва да забравяме това.

Какво искаш да споделиш с новия си албум?

Исках да представя на хората себе си, емоциите си, мислите си. Исках да е много лично и уникално. Често прикриваме емоциите си, което е грешно, защото именно те ни правят различни един от друг. Това е нещото, което ни различава от животните. Понякога презираме чувствата си, но в този албум се опитах да направя точно обратното, да се възползвам от тях и да сътворя нещо строго индивидуално.

Какво трябва да разберем за жените ако искаме  да пишем песни за тях?

Повечето песни, които чуваме са написани за жени, но от гледна точка на това да им се харесат. Съществува вид маркетинг, специално целящ се в заниманията на жените, породен от куп предубеждения спрямо това как трябва да се държи една жена.

Според мен наистина трябва да се замислим за жените, да пишем песни все едно си говорим тях. Не с идеята какво трябва да бъдат, а реалистично погледнато какви са жените и колко са важни за всички нас. Единственият начин това да се получи е като разговаряме с тях и разберем как се чувстват.

Променя ли се подхода ти към музиката с развитието на кариерата ти?

Винаги съм “усещал” музиката, но едва последните 10 години осъзнах, че това е таланта ми. Преди въобще не мислех за това. Мислех само за полети с частни самолети и ферарита, но това е безмислено. Все още обичам колите, разбира се. Но най-важните неща са емоциите, мислите и опита, който човек натрупва през живота си.

 
 

180 милиона долара, ако се ожените за дъщерята на милиардер

| от chronicle.bg |

Всичко започва през 2012 година, когато бащата на Джиджи предлага 65 милиона долара на мъжът, който ще вземе ръката на дъщеря му.

По това време тя излиза с партньорката си Шан Ийв от 9 години и двете започват да мислят за брак.

Да, Джиджи е лесбийка и въобще не се интересува от мъже. С Шан Ийв са в перфектни и щастливи отношения. Баща й Сесил Чао Зе-цунг отказва да я приеме такава, каквато е.

Джиджи написва писмо на баща си, което стига дори до вестниците.

„Скъпи тате,“ пише тя, „Подвела съм те да мислиш, че бих могла да имам и други опции. Разбирам, че за теб е трудно да си представиш как бих мога да бъда интимно привлечена от друга жена; аз също не мога да си го обясня. Просто се случи – мирно и нежно. И сега след толкова години, ние двете продължаваме да се обичаме.“

„Не искам от теб да сте най-добри приятели. Искам обаче да я приемаш като нормално човешко същество и да не се плашиш от нея. Разбирам, че е трудно да приемеш истината. Самата аз прекарах много време търсейки себе си, кое е важно за мен, кого обичам и как да живея по най-добрия начин.“

„Гордея се с живота си и не бих избрала друг начин да го живея. Съжалявам, че съм те подвела да мислиш, че съм в лесбийска връзка, само защото няма добри, подходящи мъже в Хонконг. В Хонконг има изобилие на добри мъже – те просто не са за мен.“

Доста силно послание, но от Сесил Чао така и няма отговор.

За него е известно, че притежава старомодни и консервативни убеждения. Въпреки това той има деца от 3 различни жени.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.