Еретици срещу ястреби

| от |

СВИДЕТЕЛИ сме на най-опасната конфронтация между Русия и САЩ от много години насам, навярно от кризата с ракетите в Куба през 1962 г. Гражданската война в Украйна, започнала след незаконна смяна на правителството в Киев през февруари, действително може да доведе до челен сблъсък между НАТО и Русия. Този сценарий, който дълго време беше немислим, вече не е изключен. Редица показатели сочат, че тази нова студена война ще бъде още по-опасна от първата, от която планетата се спаси на косъм.

Епицентърът на напрежението вече не е в Берлин, а на самата граница с Русия. В Украйна, един жизненоважен регион за Москва, лошите сметки, инцидентите и провокациите ще тегнат дори повече от тези, на които светът стана свидетел преди няколко десетилетия в Германия.

По-сериозното е, че действащите лица в тази нова студена война биха могли по-лесно да се поддадат на изкушението от ядреното оръжие. Някои московски военни стратези обявяват, че ако западните конвенционални войски, които са много по-многочислени от руските, заплашат директно Русия, тя ще прибегне до тактически ядрени оръжия. Ограждането на страната с военни бази и системи за противоракетна отбрана, което НАТО осъществява в момента, прави още по-правдоподобен подобен отговор.

Липсата на правила за взаим¬на сдържаност, подобни на тези, които двата лагера си наложиха най-вече след кризата с ракетите, е друг рисков фактор. Необходимата взаимна умереност се препъва в съмнения, омраза, недоразумения и грешни информации, както в Москва, така и във Вашингтон. Хенри Кисинджър отбелязва, че „демонизирането на Владимир Путин не е политика, а алиби за липсата на такава.“ Това демонизиране е равнозначно на отказ от какъвто и да било сериозен анализ и от разработване на една разумна политика.

Освен това, новата студена война ще бъде още по-опасна поради факта, че в САЩ няма никаква ефикасна опозиция. Ние, противниците на пагубната външна политика на правителството, не разполагаме с подкрепата на нито една влиятелна фигура. Освен това не сме организирани. Нищо общо със 70-те и 80-те години на XX век, когато се борихме в името на т. нар. разведряване. Тогава бяхме малцинство, но значително малцинство с високопоставени съюзници, включително в Конгреса и в Държавния департамент. Големите вестници, радиостанциите и телевизионните канали търсеха мнението ни. Разчитахме на подкрепа от народа и дори на една група за натиск във Вашингтон – Американския комитет за разбирателство между Изтока и Запада, в който членуваха собственици на предприятия, политици, видни университетски преподаватели и държавници като Джордж Фрост Кенан.

Днес не разполагаме с нищо подобно. Нямаме никакъв достъп до администрацията на Обама и практически до никого в Конгреса, превърнал се в двупартиен бастион на политиката на конфронтация. Големите медии ни игнорират. Още от началото на кризата в Украйна нито уводните статии, нито читателските рубрики в Ню Йорк таймс, Вашингтон пост или Уолстрийт джърнал отразиха идеите ни. Те не бяха изложени нито по MSNBC, нито по „Фокс нюз“, чиито тенденциозни анализи не се различават особено едни от други – всичко винаги е „по вина на руснаците“. Публикуваме материали в „алтернативните“ медии, но във Вашингтон не ги смятат за достоверни и важни. През дългия си живот нямам спомен за толкова сериозна липса на демократическо обществено обсъждане в условията на такава криза.

Смятам за свой дълг да припомням, че медалът винаги има две страни, и да обяснявам гледната точка на Москва по кризата с Украйна. Така си навличам непрестанни нападки, включително във влиятелните леви издания. Веднага бях карикатурно описан като водач на „апологетите“ на Путин, негов „полезен идиот“, „най-добрия му приятел“ и дори още по-лошо – „подлизурко“. Винаги съм бил обект на критики, по-специално през годините (около двадесет), в които работих като коментатор за CBC News. Никога обаче не съм бил обект на толкова лични и клеветнически нападки.

Сред авторите на нападките – или сред техните вдъхновители – са първенците на външната политика, водена от Вашингтон през последните две десетилетия, която доведе до кризата в Украйна. С клеветите си по наш адрес те се стремят да прикрият съучастието си в настоящата катастрофа. Тези неомаккартисти искат да задушат демократичните дебати, като ни заклеймяват в най-гледаните информационни емисии, големите вестници и пред политиците, които взимат решенията. И като цяло постигат целта си.

Всичко това означава, че на практика ние, дисидентите, сме истинските демократи в страната, истинските патриоти, защитници на сигурността ѝ. Ние не се стремим да запушим устата на войнолюбците. Искаме да разискваме с тях. Трябва да ги накараме да разберат, че има опасност настоящата външна политика на САЩ да има катастрофални последствия за сигурността на страната ни и на останалата част от света. Опасността и цената на една продължителна нова студена война ще се отразят върху живота на децата и внуците ни. Тази безотговорна политика лишава Вашингтон от един основен партньор, какъвто е Кремъл, в толкова жизненоважни области за нашата сигурност като Иран, Сирия и Афганистан, или за неразпространението на ядрените оръжия и международния тероризъм.

Трябва обаче да кажем също, че донякъде сме отговорни за липсата на равновесие и дори за отсъствието на разисквания. Липсват ни организация и солидарност. Някои хора споделят в лични разговори гледната ни точка, но никога не се изказват публично в тази насока. В нашата демокрация обаче, в която цената на дисидентството е относително скромна, мълчанието вече не е патриотичен избор.

Учили са ни, че умереността на мисълта и езика винаги е най-доброто решение. Но в една толкова тежка криза умереността няма никаква стойност. Тя се превръща в конформизъм, а конформизмът – в съучастничество. Спомням си за една дискусия по този въпрос между съветски дисиденти, сред които бях за кратко в Москва през 70-те и 80-те години. Някои от тях наскоро ни определиха като „американски дисиденти“. Това е една несъвършена аналогия, понеже моите съветски приятели имаха много по-малки възможности да станат дисиденти и рискуваха много повече. И все пак, това е една поучителна аналогия. Съветските дисиденти протестираха срещу непреклонната доктринална ортодоксалност, прекалените привилегии и закостенялата политическа мисъл. По тази причина съветските власти и медии ги представяха като еретици. От 90-те години и от администрацията на Клинтън насам едни неособено разумни идеи в областта на външната политика бяха превърнати в двупартийна ортодоксалност. А естественият отговор на всяка ортодоксалност е ереста. Ето защо казвам на приятелите си:„Да бъдем еретици, без да се интересуваме от личните последствия, с надеждата, че други ще се присъединят към нас, както често се е случвало в историята.“

Най-окуражаващата перспектива, която мога да предложа на съюзниците си, е да им припомня, че често промените започват като ереси. Или, ако цитирам Михаил Горбачов по повод на борбата му в лоното на една номенклатура, още по-непреклонна от нашата: „Всяка новост във философията започва с ерес, а в политиката – с мнение в малцинство.“ Що се отнася до патриотизма, нека чуем позицията на Удроу Уилсън  „Най-големият патриот понякога е този, който упорито следва посоката, която смята за правилна, дори и да вижда, че половината свят е срещу него.“

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Откриха суперскоростен инкубатор за звезди

| от chronicle.bg, БТА |

Учени от института „Карнеги“ в САЩ и института за астрономия „Макс Планк“ в Германия откриха галактика, в която звездите се раждат стотици пъти по-бързо, отколкото в Млечния път.

Според изследователите тези обекти са се образували 1,5 милиарда години след Големия взрив.

Експертите първоначално допуснали хипотезата за съществуването на подобни звездни системи, когато открили млади масивни галактики. Тези обекти, съдържащи стотици милиарди звезди, можели да възникнат само при много интензивен процес на звездообразуване.

Астрофизиците открили доказателства за съществуването им, когато изучавали квазарите – свръхмасивни черни дупки, разположени в центъра на гигантски галактики. Тогава установили, че те имат съседни галактики, които всяка година произвеждат звезди с обща маса, сравнима с тази на стотици слънца.

Близостта с квазарите не е случайна. Свръхмасивните им черни дупки се разполагат в област от Вселената, където плътността на материята е много висока. Подобни условия благоприятстват появата на аномални галактики.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.