Ердоган покорява Босфора предизборно, но след кюрдите

| от |

Десетки хиляди привърженици на турския премиер Реджеп Ердоган се събраха в неделя в Истанбул, най-големият град в Турция, за последния му предизборен митинг, седмица преди президентските избори в страната.

Ердоган организира този митинг в истанбулското предградие Малтепе. Той е почти сигурен, че ще спечели изборите, за да стане дванайстия президент на съвременна Турция и да съсредоточи в ръцете си още повече власт.

С развети байраци, показващи лозунга на кампанията му „Национална воля, национална мощ“ и с неговото име върху бейзболните шапки върху главите, десетки хиляди се изсипаха в огромния открит спортен комплекс.

„Това ще бъде, може би, последната ни среща в Истанбул. Но аз не казвам сбогом на Истанбул, няма да ви кажа сбогом“, извика Ердоган с дрезгав глас.

„Ако е такава божията воля, моето желание е да бъде погребан в този град. Тук съм не толкова като министър-председател, не толкова като кандидат за президент, колкото като Ердоган от Касъмпаша“, каза той като визира квартала в Истанбул, където е прекарал младостта си.

„Ние дойдохме тук, не за да станем господари на нацията, а да служим на тази нация“, добави той.

Ердоган нападна главния си съперник Екмеледин Ихсаноглу, бивш президент на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИК), и увери, че една „нова Турция“ ще спечели изборите на 10 август. „Той иска да го наричат „учителят“ каза Ердоган за Ихсаноглу, интелектуалецът с примиренчески тон.

„Той може да говори три езика. Търсите ли преводач? Ако търсим преводач, има няколко души, които могат да говорят най-малко пет езика! Мога да свърша тази работа с моя собствен преводач“, подигра се Ердоган. Човекът, който е премиер на Турция от 2003 г. досега, добави: „Този човек (Ихсаноглу) не знае абсолютно нищо за политиката“.

Най-големият въпрос в тези избори, първите преки президентски в Турция, е дали Ердоган ще спечели още на първия тур или ще трябва да се яви на втори тур.

Участието на третият сериозен кандидат Селахатин Демирташ, подкрепен от прокюрдската партия, която организира митинг в Истанбул няколко часа преди Ердоган може да бъде от решаващо значение.

БГНЕС припомня, че хиляди хора се включиха в масов митинг в подкрепа на кюрдския кандидат на президентските избори в Турция в една от редките прояви на кюрдски национализъм в центъра на Истанбул в неделя.

Около 10 хиляди се стекоха на брега на Босфора в Кадъкьой, голям квартал в азиатската част на Истанбул, по призива на кюрдския кандидат Селахатин Демирташ. Мнозина развяваха знамена с образа на Абдула Йоджалан, намиращия се в затвора лидер на забранената Кюрдска работническа партия (ПКК), която организира кървав бунт срещу турските власти в Югоизточна Турция от години насам.

Други развяваха знамена с основния лозунг на Демирташ за изборите на 10 август: „За демократична промяна, за мир“. „От години те се опитват да ни превърнат във врагове, така че да не стоим един до друг. Президентството ще даде възможност да създадем вятър на промяната, така че всички потиснати да могат да се изправят заедно“, заяви Демирташ пред аплодиращата го тълпа.

Очаква се той да остане на трето място на изборите след премиера Реджеп Тайип Ердоган и основния му опонент Екмеледин Ихсаноглу. Но подкрепата за Демирташ може да се окаже много важна при определянето дали изборите ще отидат във втори тур на 24 август.

„Демирташ показа, че кюрдската борба може да се превърне в нещо много по-голямо от правото на една малцинствена група на признаване и да бъде образец за демокрация в Турция“, твърди 45-годишната кюрдка Фиген Дурсун. Миналата година управляващата Партия на справедливостта и развитието, ръководена от Ердоган, предостави по-големи права на кюрдите, най-голямото етническо малцинство в Турция, и също така активно ухажва техните избиратели.

Години наред Турция се страхуваше от създаването на независим Кюрдистан, но в последно време създаде силни връзки с област Кюрдистан в Северен Ирак. Подобна голяма демонстрация на кюрдски национализъм в центъра на Истанбул би била немислима само преди няколко години. Митингът премина в празнична атмосфера с кюрдски песни и танци.

Някои от участниците развяваха знамена с дъга на движението за права на хомосексуалните. „Ако всички бедни, хомосексуални, жени, работници могат да се държат за ръце, да продължават да вярват един в друг и да се умножават, нито един диктатор не може да ни се противопостави“, убеден е Демирташ. /БГНЕС

 
 

Даян Крюгер: пътят към наградата в Кан

| от chronicle.bg |

След като на кинофестивала в Кан снощи Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса във филма „Изневиделица“, погледите се насочиха към нея. Киноманите, разбира се, знаят коя е Даян Крюгер, но ние сме длъжни да припомним:

Даян се ражда на 15 юли 1976 в семейството на банков чиновник и компютърен специалист. Има по-малък брат – Щефан. От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. Контузия обаче рано прекратява балетната и кариера. Когато е на 13 години, родителите й се развеждат и тя е отгледана от майка си. Оттогава досега не поддържа връзка с баща си, чиито проблеми с алкохола са причина за развода.

След травма загубва възможността да се занимава професионално с балет и се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми.

MV5BMTQ1MDM1NDQyM15BMl5BanBnXkFtZTgwMTg1MDc3MTE@._V1_SY1000_CR0,0,674,1000_AL_

Дебюта си на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита Троя, където играе Хубавата Елена. Същата година се снима в друг голям филм – Съкровището, където си партнира в главната роля с Никълъс Кейдж. През 2007 г. участва в продължението на филма и е водеща на церемонията по откриването и закриването на кинофестивала в Кан.

През 2009г. се снима във филма на Куентин Тарантино „Гадни копилета“ , за което е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля за Screen Actors Guild Award.

В галерията може да видите ролите й, които със сигурност си струва да гледате.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Новите сериали през 2017/ 2018 година

| от chronicle.bg |

Ето ги! Идват!

Ако и вие сте на път да си хвърлите компютъра през прозореца и да си отидете на село – недейте! Първо трябва да чуете какво ни очаква през следващия телевизионен сезон 2017/ 2018 година.

Периодът на пилотните епизоди беше тежък, но свърши. Сериалите в галерията ни го преминаха успешно. Сега единственото, което се иска от тях, е да продължават постепенно напред и нагоре, да наберат фен база – и са златни!

Със сигурност ще се влюбите поне в няколко.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.