Ердоган и парадоксът на популизма

| от |

„Проджект синдикът“, Ян-Вернер Мюлер

Триумфът на Реджеп Тайип Ердоган на първите преки президентски избори в Турция не е изненада. Ердоган е популярен, а като премиер от 2003 г. се носи по вълна от икономически  успех. Той също така е популист, който здраво стяга хватката си върху държавата и медиите, демонизирайки всички критици в процеса (включително бивши съюзници като живеещият извън страната проповедник Фетхуллах Гюлен).

Както и при други популистки лидери като унгарския премиер Виктор Орбан или покойния Уго Чавес във Венецуела, съгласуването на предизборните обещания на Ердоган с постиженията му на практика остава ребус. Подобни фигури започват да атакуват опонентите си за корупция и ги обвиняват в използване на държавата за създаване на политическа система, обслужваща собствените им интереси, която изключва интересите на обикновените хора. Но, когато са на власт, те започват да се държат по същия начин, като се отнасят към държавата като към тяхна собственост или собственост на партията им, и се забъркватв корупция или поне си затварят очите за нея.

Обикновено това очевидно лицемерие не вреди на изборните перспективи на популистите, както успехът на Ердоган току-що доказа. Защо?

Обратно на повечето общоприети схващания, популизмът не се формулира от определен електорат – като по-ниският среден клас, или от прекалено опростена политика, насочена към масите, както често твърдят либералните наблюдатели. По-точно популизмът е цялостна концепция за политика, а популист е политик, който твърди, че той или тя – само той или тя, наистина представляват народа, като по този начин принизяват всички политически опоненти до ролята на лоши кандидати.

Зад това твърдение стои по-нататъшното предположение, че народът има една обща воля, която истински се стреми към общото благо, и че истинският лидер на народа – като Ердоган, който водеше кампанията си под лозунга „Народна воля, народна власт“, може да я разпознае и приложи. Популистите не са настроени само срещу елита; те неизбежно са антиплуралисти и следователно антилиберални. Политиката им винаги е поляризираща, разделяща населението на чисти, морални хора и на неморалните други, които Ердоган често нарича просто „предатели“.

В очите на популиста не може да има нищо подобно на легитимна опозиция. Този, който е срещу лидера, се смята автоматично, че е срещу народа. И съобразно тази логика този, който е срещу народа, не може наистина да е част от народа.Това обяснява обвинението на Ердоган, че демонстрантите в парка Гези миналото лято, които протестираха срещу плановете на правителството за построяване на мол, всъщност не са истински турци. И това обяснява скандалното му изказване по-рано тази година, когато прие номинацията от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за кандидат за президент: „Ние сме народът. Кои сте вие?“.

Често се казва, че популистите не могат да управляват, или че ще се представят като некомпетентни, когато бъдат избрани. Според този възглед популистките партии са в основата си протестни партии, а протестът не може да управлява, тъй като е невъзможно да протестираш срещу себе си.

Нещата обаче не са толкова прости. Популистите обикновено възприемат стил на управление, който е огледален образ на същите обвинения, които те са насочвали към предишната политическа система. Те заграбват каквато власт могат, разбиват системата за контрол на правителството, напълват всички държавни канцеларии със свои приятели и награждават поддръжниците си (и само поддръжниците си) с облаги в замяна на тяхната лоялност – политолозите наричат това „масов клиентелизъм“. Австрийският популист Йорг Хайдер например буквално би раздал банкноти от по 100 евро на „хората си“ на улицата.

Разбира се, всички партии опитват първо да се погрижат за своя електорат. Това, което е характерно за популистките политици, е това, че те може да правят това открито и с чиста съвест. В крайна сметка, ако само техните поддръжници са наистина „народът“, всички останали не заслужават.

В същия дух популистките партии са склонни да колонизират държавата с голяма бързина. Ако само една партия истински представлява народа, защо тогава държавата да не стане инструмент на народа? А когато популистите имат възможност да пишат нова конституция, защо да не погазват всяка опозиция, която по дефиниция трябва да включва враговете на народа (които често са обвинявани, че са чужди агенти)?.

Това обяснява защо клиентелизмът на популистките правителства и корупцията не подкопават същинската подкрепа за лидерите им сред електората. Подобни практики се възприемат като служещи на моралните „ние“ за сметка на неморалните или чуждите“те“.

Така мнението на либералите, че трябва само да разкрият корупцията на популистите, за да бъдат дискредитирани, е напразна надежда. Те също така трябва да покажат, че за повечето граждани клиентелизмът не донася облаги и че липсата на демократична отговорност, неработеща бюрокрация, и подкопаване на върховенството на закона, в дългосрочен план ще навреди на хората – на всички тях.
БТА/ Нора Чолакова

 
 

Часовете преди смъртта на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

В полицейския доклад за смъртта на Крис Корнел са описани последните му часове. Там пише, че бодигардът на певеца, Мартин Кирстен, го е намерил в безсъзнание на пода в банята на хотелската му стая в 12:15 през нощта, „с течаща кръв от устата му и спортна лента около врата му“.

Според доклада Кирстен за последно вижда Корнел 45 минути преди смъртта му. Той минава през стаята на певеца, за да оправи компютъра му. Охранителят също така му дава две хапчета Ативан, за които Корнел има рецепта и взима против безпокойство. 5 минути по-късно, в 11:35, Корнел разговаря със съпругата си, Вики Корнел, и й казва със фъфлещ тон, че „може би е взел един-два ативана допълнително“.

В 12:15 Вики звъни на Кирстен и му казва „да види съпруга й, защото не звучал много добре“, добавяйки, че „звучал гроги и постоянно повтарял: „Уморен съм“.

Парамедиците пристигат в 1:00 през нощта, но не успяват да съживят Корнел. Доктор произнася смъртта му в 1:30. Малко след това полицаите пристига и започват разследване като един от тях се обажда на Вики, за да й съобщи лошата новина.

Ативанът третира лица, които страдат от тревожност и депресия чрез ефективно балансиране на някои химикали. Използването на лекарството може да доведе до появата на редица сериозни странични ефекти, включително влошаване на депресия, промени в настроението, загуба на паметта, халюцинации, възбуда и объркване.

 
 

Празнуваме Св. Константин и Елена

| от chronicle.bg, по БТА |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Император Константин е погребан в златен ковчег в църквата „Свети Апостоли“ в Цариград, а градът 16 века носи името му – Константинопол. Оттогава на 14 септември църквата чества Въздвижението на честния и животворящ кръст.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушката в чувал“.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа, но почти само като атракция.

Празникът започва няколко дни преди деня на Свети Константин и Елена – със събиране на средства за общ курбан, а също с почистване и поправяне на изворите и кладенците на селата.

На мегданите предварително е приготвена голяма клада от няколко товара дърва. Вечерта те се запалват, а всички се събират около кладата и слушат ритъма на ритуалния тъпан, по-късно – и хороводните мелодии, предназначени за обреда.

Когато огънят стихне, останалата жарава – живите още въглени, се разстилат в кръг. Около тях се извиват хората, а начело се носят иконите на Св.Св. Константин и Елена.

В жаравата влизат боси нестинарите, които най-често са жени. Те са като че ли в несвяст, в унес. Вярва се, че иконата на светеца, която държат, ги запазва от огъня. В това състояние нестинарите понякога изричат пророчески думи, гадаят бъдещето или общуват с умрели предци. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути.

След нестинарските игри всички се събират на общата трапеза с приготвения курбан.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.

 
 

AlphaGo победи най-добрия играч на Го в света

| от chronicle.bg |

Изкуственият интелект AlphaGo надви Ке Жи, известен като най-добрия играч на древната игра Го. Победата за машината на DeepMind и Google е първата в сблъсък от общо три части.

Победата на машината е с половин точка – минималната възможна разлика.

Победата на AlphaGo с 4 на 1 над южнокорейската легенда Лий Се-дол миналата година бе отчетена като истински триумф за разработчиците на изкуствен интелект. Тогава не се очакваше неврална мрежа да може да играе толкова комплексна игра, но изкуственият интелект оспори това птредположение.

Експертите, които са следили първата среща, казват, че не само машината е добра в изучаването на тънкостите на човешките играчи, но и 19-годишният талант Ке се учи от нетрадиционния ѝ подход. Един от ранните му ходове бе определен като наистина гениален и със сигурност срещата ще става само по-интересна.

Вторият двубой в рамките на Future of Go Summit е насрочен за четвъртък, а финалът е в неделя.

Източник: The Verge

 
 

„Възвишение“ тръгва по кината от 10 ноември

| от chronicle.bg |

Филмът „Възвишение“ по едноименния роман на Милен Русков тръгва по кината на 10 ноември. Това стана ясно от плакат в страницата на лентата във Facebook.

Историята проследява съдбата на един български националреволюционер от Котел в авантюрите му с четата на Димитър Общи преди и след обира в Арабаконак, който води до провала на Вътрешната революционна организация. Романът представя разказ в първо лице ед.ч. и обединява житейска изповед, вътрешен монолог и потока на съзнанието на главния герой Гичо.

По филма има театрална постановка, режисирана от Иван Добчев, в която играят Бойко Кръстанов, Асен Блатечки, Красимир Василев, Ивайло Христов др.

Във филмовата версия на „Възвишение“ участват Александър Алексиев ( „Откраднат живот“) и кукленият актьор Стоян Дойчев. Те са  в главните роли.

През 2012 г. писателят Милен Русков е отличен с награда „Златен век“ на Министерството на културата и с Национала награда за литература „Христо Г. Данов“.

Вижте и трейлъра към филма: