Един хипохондрик в самолета

| от Цвети Иванова |

Идва момент в живота на всеки човек, когато се налага да сгъне страховете в някоя салфетка, да я пъхне в джоба, да напусне работа, да замине за Бразилия и да сключи брак.

Ще започна това писание с уговорката, че мразя пътешествия. И пътеписи. И нови неща. И когато се оказа, че съм се съгласила да замина за Южна Америка, за да сключа брак, очаквах тръгването със същия ентусиазъм, с който бих очаквала очна операция.

Денят на заминаването започва спокойно, със съзерцаване на любимите ми пердета у дома и доизкупуване на всички лекарства в аптечната мрежа, които все още не са в багажа ми. Лека полека напрежението започва да ескалира до момента, в който времето за тръгване към летището вече е отминало, куфарът се оказва с 10 кг по-тежък от разрешеното, баба ми насилствено ми бута банани в чантата за из път, а моят спътник псува куфарите, кантара, времето, самолетите и себе си.

Все пак самолетът успява да излети, заедно с иконите и амулетите ми за късмет, с които спокойно мога да отворя средно голям магазин за сувенири в Рио. Или дори малка църква.

На летището в Мюнхен правя последна проверка на важните неща – червен конец със синьо око, червен конец със седем възела,  червен конец със знака за безкрайност, планински кристал, киснат в светена вода, лекарства за главоболие, гърлобол, зъбобол, гадене, повръщане, подуване, изтръпване, задух, сърцебиене, главозамайване, настинка, хепатит, бъбречна, хипертонична и сърдечна криза, болки в краката, ръцете, подмишниците, брадичката, пръстите, костите, космите. Плюс традиционните медикаменти, които си нося по принцип. Добре.

На влизане в самолета за презокеанския полет, се вълнувам от високите си очаквания. Чувала съм, че самолетите за такива полети са огромни, широки, комфортни. И наистина! Обстановката изглежда чудесно и в салона има само двама души.

Продължавайки напред обаче, разбирам, че това е било бизнес класата и се озовавам при човешката каша от тъмни физиономии, ревящи бебета, огромни кърмещи зърна и миризма на повече от двайсет човека в едно помещение. Оказва се, че там ми е мястото. Разбира се, това не е в състояние да сломи духа ми. Полетът ще мине добре.

Десет минути след излитането.Страдам от сърцебиене и потни длани.

Двайсет минути след излитането. Мисля, че имам разстройство, а пред тоалетната има опашка от хора по чорапи.

Трийсет минути след излитането. Турбуленцията люшна опашката пред тоалетната и няколко души нападаха по стълбите, което леко ме разведри.

Шейсет и осем минути след излитането. До кацане остават единайсет часа. Не мога да повярвам. Според миниатюрния екран пред очите ми, самолетът дори не се е изнесъл от Европа.

Три часа и двайсет минути след излитането. Опитах да спя, но краката ми се сгъват в седалката отпред, жената на задната седалка очевидно се опитва да открадне бъбрека ми с коляно, а детето пред мен хълца с триста децибела. Незнайно защо се промъква мисълта, че май получавам дисекация на аортата.

Триста часа, двеста минути и безброй секунди след излитане. За добро или за лошо, не получих дисекация на аортата. Стюардесата обяви, че самолетът каца в Сао Пауло. Не мога да повярвам. Краката ми са топузи, очите – цепки, а косата – гнездо. Пътуванията са чудесно нещо. Очаквам с нетърпение да ме ограбят на летището в Сао Пауло, което вероятно ще е първата празнична част от това пътешествие.

Южна Америка ме изненадва. Не ме ограбиха на летището, а единственият по-странен човек, когото виждам, е жена с боядисано негърско лице, която държи бебе-кукла. Това, като се замисли човек, не е толкова странно – все пак ние си имаме Луна, Къци Вапцаров, Анна Баракова и въобще доста по-странни хора.

След петчасов престой на летището, вече знам – хората, които опяват по интервюта, социални мрежи и дори в личен контакт, че обожават да пътуват, са много по-странни от Луна, Къци, Баракова и боядисана с кукла накуп.

След кратка схватка с бразилска стюардеса на тема „що е то крем „Здраве“ и течност ли е това“, яхвам последната летателна машина за това денонощие. Докато сърцето вибрира в гръдния ми кош от налягането, ушите ми заглъхват, а потта под мишниците ми започва да се втвърдява, знам че съм готова да се сблъсквам с чудесата на пътуването из Бразилия. Поемам въздух , сещам се за Кубрат Пулев и продължавам напред.

 
 

Актьори, които за малко да изпуснат велики роли

| от |

 Представете си „Терминатор“ без Арнолд Шварценегер или „Титаник“ без ди Каприо. Направихме галерия с актьори и актриси, който за малко да изпуснат иконичните си роли.

В историята често се ходи по много тънък лед. Освен разминавания и недоразумения, личните решения на хората често са причина за изпускане на прекрасни шансове. Дори за номинации за Оксар. В Холивуд актьори често правят мръсни номера, за да получат роля. Но когато отказват прекрасни възможности по собствено желание  – тогава е наистина озадачаваща ситуация.

Галерията ни ще ви покаже много известни лица, които за малко да изпуснат ролите на живота си. Тези, които ги направиха известни.

 
 

„Бордеят на колела“ в Дания се оказа успешен

| от chronicle.bg, по БТА |

Датският „бордей на колела“ се оказал успешен според нейния инициатор, предприемачът Майкъл Лодберг Олсен, предаде Би Би Си.

Той се състои в това да бъдат използвани стари линейки и те да бъдат предоставени на датските жрици на любовта, за да практикуват най-стария занаят в безопасни условия. Специалните автомобили вече били използвани 45 пъти и местните секс труженички били все по-склонни да прибягват до услугите им. Затова и този вид „бордей“ се смята за успешен.

Линейките са оборудвани с безплатни салфетки, презервативи и лубриканти, като са снабдени и с отопление. Висяща на стената табелка предупреждава, че и при най-малки признаци на насилие ще бъде изпратен сигнал до полицията.

Олсен оправдал преобзавеждането на линейките и превръщането им в „секс-возила“ с проявите на насилие, на които са подложени датските проститутки. Когато те работят по магистралите и на открити места случаите на нападение са 45 на сто, а в публичните домове – само 3 на сто. В „бордеите на колела“ не било регистрирано нито едно оплакване за насилие над жените. Ползването на линейките е безплатно. По датските закони проституцията в страната е разрешена на определените за това места, но проститутките нямат право да наемат стаи, за да практикуват занаята. Именно тук идвали на помощ старите линейки.

 
 

Ако изневери веднъж, ще изневери и втори път

| от chronicle.bg |

Ако партньорът ви е изневерил веднъж, най-вероятно няма да е за последно.

Това сочи ново проучване, проведено от Лондонски университетски колеж.

То сочи, че неверните половинки са склонни да правят едно и също повече от веднъж и да лъжат партньора си. Проучването открива, че с всяка лъжа, която човек казва, той се чувства по-малко зле да повтаря прегрешението си впоследствие.

Причината за това се корени в сегмент от мозъка, наречен амигдала, който ни кара да се чувстваме зле, когато лъжем. Всеки път, когато лъжете, реакцията на амигдала отслабва, съответно – чувствате се по-малко виновни.

Изследването не цели да тества изневярата, а способността на хората да лъжат.

На участниците са показвани буркани с монети и от тях се иска да покажат на друг човек, който получава размазано изображение на буркана, да познае колко монети има в него.

Когато разберат, че ще получат пари, ако партньорът им предположи по-висока цифра, те стават по-склонни да излъжат.

Въпреки че изследването не е фокусирано върху изневярата в частност, авторите му предполагат, че механизмът е сходен.

Идеята е, че когато изневерите за първи път, се чувствате зле. Следващия път се чувствате по-малко зле и т.н.

Това означава, че колкото повече лъжем, толкова по-склонни сме да лъжем.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.