Един ден в близката провинция

| от |

Денят, в който Дейвид Камерън пристига в София, денят, в който нацията научава, че премиера „трима папи са го глИли по главата“, денят, който започва като обикновен четвъртък, но не е, е и денят, в който аз заминавам за близката провинция.

Държа да отбележа – имам село и го обичам. Ходя там всяка година и харесвам да го правя. Не планирам и да спирам. Така че, родната провинция някак я познавам. Знам какво да очаквам.

Дали бъркам в преценката си? Естествено.

Нали знаете онези хора, които познават, когато бурята идва в живота им. Очакват я. Посрещат я подготвени. Аз не съм от тях. Толкова години и все още някакви неща, които за другите са нормални очевидно, мен успяват да ме изненадат.

Твоето, моето, селото като цяло, е различна бира. Провинциалният град е една друга вселена, която работи със собствени правила. Разбира се, че ти не го знаеш и се натрисаш на всякакви неща по пътя си натам. Най-опасната провинция е бившото село, което вече се мисли за град. То реално не е такова, но някой го е излъгал, че е. То е като на една грозна жена да й сложиш титлата „Мис“ пред името. Виж какво става тогава.

Само тези, които живеят там си мислят, че живеят в град, но ти знаеш, че не е така. Не си ли се разправял с баби в трамвая, не си ли висял 40 минути в задръстването на Сточна, не си ли се бил за банани в Лидл, значи не си бил в истински град. А, да, и магазинът в центъра ти се казва „Била“, а не „Бали“, извинете ме.

И ти тръгваш в този, по нищо не различаващ се от другите четвъртъци, в най-близката възможна провинция, която минава за някаква нечовешка гъзария. Пътуването е бързо и леко опасно за живота ти, разбира се. В мига, в който се качваш на магистралата в посока Варна, около теб се навъждат коли с номера от Плевен, Мездра, Кнежа, дори Варна… Тези от Кнежа за най-опасни. Те те задминават все едно от къде и как, светкат ти, а видят ли, че си жена, се опитват с всичка сила да те изпреварят. А пък ако си жена от София, да не говорим. За тях ти си като предястието, което ще получат преди да се приберат в родния прованс, за да разкажат на всички как са те срещнали. Пикът на деня им започва с теб. Следващите евентуално са: мусака, кюфтета, ракия и местният бар… Не непременно в този ред.

Ти обаче преодоляваш магистралата. Може би, защото пътуваш наистина наблизо.

Познаваш хотела в малкия провинциален град по няколко фактора – първо, той е най-гъзарското място там. Изглежда като колос на модерния български лукс. Има от фонтани до статуи на приведени мъже, през изкуствен басейн с патки. Има си всичко сиреч, което може да си видял някога по някоя телевизия. Второ, намира се някъде в началото или в края на града и към него те водят табели в червено и златно, или други готино съвместими цветове, избери си. Трето, там има джипове, BMW-та, Мерцедеси, всички коли, които в България пътуват с предимство, не го забравяй.

Успехът и гъзарията на такива места се измерва във вещи и притежание. Колкото по-големи и скъпи са те, толкова по-готин и успял си ти. Вещите са нещо като пишката. Този, който я има очевидно е по-човек от останалите, които не притежават такава. И ти трябва да се съобразиш с нея, разбира се.

Намираш хотела си, настаняваш се в стаята. Там отново се стеле модерен тип провансалска еклектика. Най-голямо впечатление обаче прави фактът, че всички писания и съобщения на английски, оставени на своеобразни места – от баня, върху тоалетната, до леглото и прочие – винаги са с грешки.

Напускането на хотела и влизането в самия град/село неизменно са свързани с някакъв лек културен шок. От фонтани и приведени мъже, попадаш на соцплощад, бакалия, някакъв вариант за модерен магазин, будка за вестници, жена с жилетка, на която пише „Volvo е супер“. Разбира се, че табели, които да те ориентират кое къде е, няма. Защо трябва да има!? Ти се ориентираш сам. Не ме разбирайте погрешно – табели на всички възможни хотели, спа курорти и прочие са си там, но ако решиш да отидеш до друго място, като манастира – защото той е един в района – или друга забележителност на мястото, недай си боже, можеш да имаш проблем с ориентирането.

Обиколката на различните забележителности и важни места започва злощастно, именно поради липсата на табели. Улиците на града неизбижно са малки, с дупки, хората са паркирали навсякъде, има каруци, колоездачи, пешеходци, всички в средата на пътното платно. Когато питаш някой къде се намира конната база, защото я търсиш от половин час и дори телефонът ти, който се очаква да е по-умен от теб в това отношение, ти казва, че не знае за какво говориш, този някой – неизбежно изглеждащ на пръв поглед като нормален човек, но в крайна сметка оказващ се луд – те поглежда бегло и ти казва, че единственото, което има в този град и разбира се, в желана от теб дестинация, е само мафия и трябва да бягаш бързо от тук. След което си намята якето или жилетката, на която пише нещо за Бог, и си продължава по пътя.

Много специфично за малкия близък провинциален град, който е бившо село, е че е заобиколено от други малки селца и градчета. Всички са на една ръка разстояние. Ти влизаш и излизаш от всяко едно от тях и не можеш да се ориентираш, срещаш хора, които пасат овце, хора, които пият пред очевидно изоставено заведение, хора, които чакат никога-не-идващия-автобус. Хората, които ти помагат са възрастни, леко мърляви, бутащи някакъв стар VW, който е закъсал на пътя, щото няма бензин, ток, времето му отдавна е отминало или някаква друга тривиална причина, която на място като това не важи.

Но пък достигнеш ли накрая желаната дестинация, природата е един път. Най-големият плюс на малкия град е, че е запазил онaя природа, която виждаш все по-рядко. Разбира се, че някъде из нея се мъдрят група блокове. Еклектика, какво да го правиш. Ти ги игнорираш и се концентрираш върху планината, конете, водопада, манастира, тревата, странните табели, които ти напомнят едно отминало време.

Най-специфичното за малката провинция, която хем е близо до София, ама хем не е в София, са заведенията за така наречения „нощен живот“. Всичко в тях лъха на сбирщина от прованс с елементи на западнярски модернизъм и бивша социнтелигенция. Кръчмата/ресторантът, в който си избрал да вечеряш ти предлага от песто – то никога не е реално песто, запомни това – до кебапчета с гарнитура. Там има всичко и то е като оня магазин „Бали“, дето имитира „Била“ – нещо като това, което очакваш е, но не е същото.

В провинцията все още хората ходят на дискотеки. Те ги наричат „пиано барове“ или просто барове, но са си дискотеки. Имат онези сепарета, които помня от 90-те години, златни арки и DJ, който е свалил листата си за музика от последната сватба, която е обслужвал в Пазарджик и онова, което оня ден е чул по City TV. В една вечер чуваш всичко от „Coco Jambo“ до Алла Пугачова. Също така и „I will Survive“, ама не оригинала, а някакъв български кавър, на който група жени се дерат с цели гърла. И ти се дереш, много ясно, защото е единственото парче от плейлистата, което харесваш и познаваш.

Нощното прекарване в близката провинция е като мъж с ланец, който държи да те черпи питиета, макар ти да отказваш. Като селфи в тоалетната. А „Coco Jambo е неговият саундтрак.

Вечерта ти приключа в хотелската стая, под златната арка, където гледаш „Анатомията на Грей“ и дограмата вие от вятъра.

 
 
1 Коментар
  • Николай Филипов

    Много добре, браво.
    Само имайте предвид, че дума „буТка“ няма. Пише се с Д.

Палеонтолози откриха останки от морско чудовище на брега на Волга

| от chronicle.bg, БТА |

Международна група учени откри останки от плиозавър на брега на р. Волга край Уляновск.
Огромното чудовище Luskhan itilensis (главния дух) е живяло преди 130 милиона години. Само черепът му е бил дълъг 1,5 м.

Плиозаврите с къси шии са разновидност на плезиозаврите. Те в действителност не са били динозаври, но са живели заедно с тях и са били топ хищници. Имали са необичайно тяло с четири големи плавника, твърд торс, а дължината на шията им е варирала.

Новооткритото чудовище е било с тънка и дълга муцуна, която изненада специалистите. Тя е характерна за речните хищници. Според специалистите това означава, че плиозаврите са имали по-широка екологическа ниша.

Чудовището от Волга не е най-големият известен плиозавър. През 2009 г. в Дорсет беше открита фосилизирана двуметрова глава на Pliosaurus kevani.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.