Един ден в близката провинция

| от |

Денят, в който Дейвид Камерън пристига в София, денят, в който нацията научава, че премиера „трима папи са го глИли по главата“, денят, който започва като обикновен четвъртък, но не е, е и денят, в който аз заминавам за близката провинция.

Държа да отбележа – имам село и го обичам. Ходя там всяка година и харесвам да го правя. Не планирам и да спирам. Така че, родната провинция някак я познавам. Знам какво да очаквам.

Дали бъркам в преценката си? Естествено.

Нали знаете онези хора, които познават, когато бурята идва в живота им. Очакват я. Посрещат я подготвени. Аз не съм от тях. Толкова години и все още някакви неща, които за другите са нормални очевидно, мен успяват да ме изненадат.

Твоето, моето, селото като цяло, е различна бира. Провинциалният град е една друга вселена, която работи със собствени правила. Разбира се, че ти не го знаеш и се натрисаш на всякакви неща по пътя си натам. Най-опасната провинция е бившото село, което вече се мисли за град. То реално не е такова, но някой го е излъгал, че е. То е като на една грозна жена да й сложиш титлата „Мис“ пред името. Виж какво става тогава.

Само тези, които живеят там си мислят, че живеят в град, но ти знаеш, че не е така. Не си ли се разправял с баби в трамвая, не си ли висял 40 минути в задръстването на Сточна, не си ли се бил за банани в Лидл, значи не си бил в истински град. А, да, и магазинът в центъра ти се казва „Била“, а не „Бали“, извинете ме.

И ти тръгваш в този, по нищо не различаващ се от другите четвъртъци, в най-близката възможна провинция, която минава за някаква нечовешка гъзария. Пътуването е бързо и леко опасно за живота ти, разбира се. В мига, в който се качваш на магистралата в посока Варна, около теб се навъждат коли с номера от Плевен, Мездра, Кнежа, дори Варна… Тези от Кнежа за най-опасни. Те те задминават все едно от къде и как, светкат ти, а видят ли, че си жена, се опитват с всичка сила да те изпреварят. А пък ако си жена от София, да не говорим. За тях ти си като предястието, което ще получат преди да се приберат в родния прованс, за да разкажат на всички как са те срещнали. Пикът на деня им започва с теб. Следващите евентуално са: мусака, кюфтета, ракия и местният бар… Не непременно в този ред.

Ти обаче преодоляваш магистралата. Може би, защото пътуваш наистина наблизо.

Познаваш хотела в малкия провинциален град по няколко фактора – първо, той е най-гъзарското място там. Изглежда като колос на модерния български лукс. Има от фонтани до статуи на приведени мъже, през изкуствен басейн с патки. Има си всичко сиреч, което може да си видял някога по някоя телевизия. Второ, намира се някъде в началото или в края на града и към него те водят табели в червено и златно, или други готино съвместими цветове, избери си. Трето, там има джипове, BMW-та, Мерцедеси, всички коли, които в България пътуват с предимство, не го забравяй.

Успехът и гъзарията на такива места се измерва във вещи и притежание. Колкото по-големи и скъпи са те, толкова по-готин и успял си ти. Вещите са нещо като пишката. Този, който я има очевидно е по-човек от останалите, които не притежават такава. И ти трябва да се съобразиш с нея, разбира се.

Намираш хотела си, настаняваш се в стаята. Там отново се стеле модерен тип провансалска еклектика. Най-голямо впечатление обаче прави фактът, че всички писания и съобщения на английски, оставени на своеобразни места – от баня, върху тоалетната, до леглото и прочие – винаги са с грешки.

Напускането на хотела и влизането в самия град/село неизменно са свързани с някакъв лек културен шок. От фонтани и приведени мъже, попадаш на соцплощад, бакалия, някакъв вариант за модерен магазин, будка за вестници, жена с жилетка, на която пише „Volvo е супер“. Разбира се, че табели, които да те ориентират кое къде е, няма. Защо трябва да има!? Ти се ориентираш сам. Не ме разбирайте погрешно – табели на всички възможни хотели, спа курорти и прочие са си там, но ако решиш да отидеш до друго място, като манастира – защото той е един в района – или друга забележителност на мястото, недай си боже, можеш да имаш проблем с ориентирането.

Обиколката на различните забележителности и важни места започва злощастно, именно поради липсата на табели. Улиците на града неизбижно са малки, с дупки, хората са паркирали навсякъде, има каруци, колоездачи, пешеходци, всички в средата на пътното платно. Когато питаш някой къде се намира конната база, защото я търсиш от половин час и дори телефонът ти, който се очаква да е по-умен от теб в това отношение, ти казва, че не знае за какво говориш, този някой – неизбежно изглеждащ на пръв поглед като нормален човек, но в крайна сметка оказващ се луд – те поглежда бегло и ти казва, че единственото, което има в този град и разбира се, в желана от теб дестинация, е само мафия и трябва да бягаш бързо от тук. След което си намята якето или жилетката, на която пише нещо за Бог, и си продължава по пътя.

Много специфично за малкия близък провинциален град, който е бившо село, е че е заобиколено от други малки селца и градчета. Всички са на една ръка разстояние. Ти влизаш и излизаш от всяко едно от тях и не можеш да се ориентираш, срещаш хора, които пасат овце, хора, които пият пред очевидно изоставено заведение, хора, които чакат никога-не-идващия-автобус. Хората, които ти помагат са възрастни, леко мърляви, бутащи някакъв стар VW, който е закъсал на пътя, щото няма бензин, ток, времето му отдавна е отминало или някаква друга тривиална причина, която на място като това не важи.

Но пък достигнеш ли накрая желаната дестинация, природата е един път. Най-големият плюс на малкия град е, че е запазил онaя природа, която виждаш все по-рядко. Разбира се, че някъде из нея се мъдрят група блокове. Еклектика, какво да го правиш. Ти ги игнорираш и се концентрираш върху планината, конете, водопада, манастира, тревата, странните табели, които ти напомнят едно отминало време.

Най-специфичното за малката провинция, която хем е близо до София, ама хем не е в София, са заведенията за така наречения „нощен живот“. Всичко в тях лъха на сбирщина от прованс с елементи на западнярски модернизъм и бивша социнтелигенция. Кръчмата/ресторантът, в който си избрал да вечеряш ти предлага от песто – то никога не е реално песто, запомни това – до кебапчета с гарнитура. Там има всичко и то е като оня магазин „Бали“, дето имитира „Била“ – нещо като това, което очакваш е, но не е същото.

В провинцията все още хората ходят на дискотеки. Те ги наричат „пиано барове“ или просто барове, но са си дискотеки. Имат онези сепарета, които помня от 90-те години, златни арки и DJ, който е свалил листата си за музика от последната сватба, която е обслужвал в Пазарджик и онова, което оня ден е чул по City TV. В една вечер чуваш всичко от „Coco Jambo“ до Алла Пугачова. Също така и „I will Survive“, ама не оригинала, а някакъв български кавър, на който група жени се дерат с цели гърла. И ти се дереш, много ясно, защото е единственото парче от плейлистата, което харесваш и познаваш.

Нощното прекарване в близката провинция е като мъж с ланец, който държи да те черпи питиета, макар ти да отказваш. Като селфи в тоалетната. А „Coco Jambo е неговият саундтрак.

Вечерта ти приключа в хотелската стая, под златната арка, където гледаш „Анатомията на Грей“ и дограмата вие от вятъра.

 
 
1 Коментар
  • Николай Филипов

    Много добре, браво.
    Само имайте предвид, че дума „буТка“ няма. Пише се с Д.

CC Catch, Sandra и Samantha Fox ще се качат заедно на сцената на Арена Армеец

| от chronicle.bg |

Не една, не две, а три от най-големите диско диви се събират в София. Иконите на евродиското от 80-те и 90-те CC Catch, Sandra и Samantha Fox ще се качат на една сцена специално за най-мащабното и лудо шоу, което България някога е виждала.

CC Catch, Sandra и Samantha Fox идват в София за първия концерт на платформата HITS ONLY, която дава сцена на най-обичаните парчета от целия свят, от всевъзможни години и жанрове. HITS ONLY не си поставя стилови граници, а следва един единствен принцип – хитове, хитове и пак хитове. Каква ще бъде следващата гореща комбинация, засега остава тайна. Дотогава обаче всичко е ясно – на 29-и април в София ключовата дума ще бъде ДИСКО!

Трите кралици на този стил, идващи в Арена Армеец за първото грандиозно парти HITS ONLY, едва ли имат нужда от дълго представяне.

CC Catch или Каролина Катерина Мюлер започва да пее още от дете. Големият ѝ пробив е през 1985 г., когато излиза дебютният ѝ сингъл I Can Lose My Heart Tonight. Следва луд успех, 5 албума и 12 хита в топ 20. Незабравими остават още Cause You Are Young, Strangers By Night, Heartbreak Hotel и много други. Открива я Дитер Болен от Modern Talking и съвместната им работа я изстрелва до върха. След момент на кратка пауза CC Catch възобновява кариерата си и от края на 90-те не е спирала с участията си по целия свят.

Sandra Аnn Lauer или просто Sandra е една от най-големите световни диско звезди през 80-те и началото на 90-те. През този период всички знаят наизуст хитовете ѝ (I’ll Never Be) Maria Magdalena, In the Heat of the Night, Everlasting Love, Secret Land, Hiroshima и Don’t Be Aggressive. В пика на своята слава Sandra оставя далеч зад себе си в музикалните класации даже звезди от ранга на Madonna. Дискографията ѝ включва 16 албума, а малцина знаят, че тя е и един от гласовете в албумите на Енигма, проект на понастоящем бившия и съпруг Майкъл Крету, продуцирал още Boney M, Milli Vanilli и Майк Олдфийлд.

Samantha Fox също е родена, за да се представя пред публика и да бъде известна и желана. Освен диско дива, британката е и актриса, еротичен модел, и дори талантлив автор на песни за други изпълнители. През 1986 г. музикалната ѝ кариера се изстрелва в орбитата с хита Touch Me (I Want Your Body), който става номер 1 в 17 държави, а тя се превръща в секссимвол за едно цяло поколение. През 1988 г. получава номинация за най-добра изпълнителка на наградите Brit. Днес в кариерата ѝ блестят 8 албума и десетки хитове, които я правят една от най-големите звезди от края на 80-те. Тя е и първата британска певица с три хита в американския топ 20.

Билетите са в продажба от 11:00 ч. на 6.12.2016 г. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, касата на Арена Аремец, Български пощи и мрежата на Eventim.bg. Промоционалните билети са на цени от 35 и 45 лв., след изчерпването им цените ще са 50 и 60 лв.

 
 

Рецепта за никулденски шаран

| от Chronicle.bg, по Webcafe.bg |

Днес празнуваме Никулден, празникът на свети Никола Мирликийски, покровител на моряците, рибарите и банкерите. По традиция на този ден се яде риба, имен ден празнуват Николай, Никола, Николина, Нина, Никол, Николинка, Кольо, Николета, Колю, Ненка, Ненко.

Свети Николай е един от светците на ранната християнска църква, живял през трети век в Патара, днешна Мала Азия. Той е почитан и от православни, и от католици. Мощите му се пазят в италианския град Бари.

През целия си живот Свети Никола помагал на страдащите, защитавал невинните, укрепвал слабите със словото на истината и вярата.

Яденето на риба на празника е свързано с Коледните пости, които забраняват ядене на месо, но разрешават рибата на празници и в някои по-леки дни от поста, както и заради връзката на свети Никола с морето и рибарите.

Според традицията се яде шаран във вид на рибник, но много хора предпочитат други риби, които да сложат на трапезата на празника.

По-случай празника ви предлагаме рецепта за приготвянето на шаран.

Необходими продукти:

1 шаран
200 гр. домати

За плънката:

2 глави лук
1 морков
1 целина
2 скилидки чесън
1/2 чаша ориз
150 грама стафиди, орехи
Девесил, розмарин, мащерка
Сол, черен пипер

Шаранът се почиства, измива и осолява.

Лукът и морковите се нарязват на ситно и се запържват до златисто, прибавя се почистеният ориз и подправките. Сместа се задушава с малко гореща вода. Шаранът се пълни с нея и се прихваща с клечки за зъби или се зашива с конец по стар тертип. Около рибата в тавата се поставят нарязаните на кубчета или смлени домати, овкусени със сол.

Поставете няколко резена лимон върху пълнения шаран и запечатайте с фолио. Пече се 2 часа във фурна на температура от 180 градуса.

Приятен апетит.

 
 

„Смъртоносен улов“ се завръща по Discovery Channel

| от chronicle.bg |

Популярната поредица на Discovery Channel – „Смъртоносен улов“ – се завръща с нови истории. Новият 15-и сезон на отличената с награда „Еми“ продукция е озаглавен „Дънджън Коув“, и можем да гледаме премиерата му на 13-и декември, вторник, от 20:00 ч.

Новите серии представят живота в Нюпорт, Орегон – едно от последните рибарски селища на ръба на опасното „Гробище на Пасифика“, разпростиращо се от Орегон до Британска Колумбия. Тук поколения ловци на раци и техните семейства рискуват всичко, за да изтръгнат прехраната си от морето. Хиляди плавателни съдове и животи са били изгубени в битка с морето, което го определя като мястото за най-смъртоносен комерсиален риболов в света. Орегонското крайбрежие гъмжи с морски обитатели, но и изненадва с лабиринт от плитчини и подводни течения.

Discovery Channel

„Смъртоносен улов: Дънджън Коув“ се качва на борда на корабите, които навигират сред бурните вълни и непредсказуеми условия в този участък на океана. Но какво означава това за онези, които остават на сушата? Поредицата показва живота на семействата, много от които живеят на това място от поколения. Всяка година има рибари, изгубени в коварните води, но семействата в Нюпорт понасят мъката, борейки се да запазят живо наследството на своя град.

Discovery Channel

Голяма част от героите, които ще видим в новия сезон, идват именно от семейства, в които поколения наред риболовът е служил за прехрана на фамилията и се е превърнал в традиция. Именно такава е историята на семейството на капитан Мики Редерфорд. Подобно на стотици рибари, Мики прави своите първи стъпки в занаята още като дете. Едва на 6 години той се сблъсква с рибарството, а на 21 вече управлява собствена лодка. 4 години след като напуска семейния бизнес поради несъгласия с баща си, Кени Рипка размисля и се връща обратно с ясната цел да докаже, че притежава необходимите качества, за да бъде част от семейния бизнес.

Ще успее ли новото поколение капитани да овладее морето въпреки проблемите, разяждащи флота му? Ще успеят ли героите на поредицата да съберат куража, който се изисква, за да станат легенди? Предстои да видим в новите епизоди.

 
 

15 модела, които са доста…грозни

| от chronicle.bg |

Всички знаем какво се изисква, за да бъдеш модел. Трябва да си кльощав и красив.

Поне така беше доскоро. По подиумите и на кориците на списанията обаче вече дефилират закръглени модели със секси извивки и хората свикнаха с това, че моделите на 21 век не са като деветдесетарските модели. Напоследък се забелязва и нов тренд в избора на манекенки: далеч не всички от тях са брилянтно красиви. Някои от тях дори не са хубави.

Вижте в галерията 15 момичета, които работят като модели и не пасват на общоприетите стандарти за красота. Някои от тях не са грозни, а имат някакъв дефект, а други…е, кои пък сме ние, че да съдим. Вижте ги.