Докъде стигнаха източноевропейците

След 1989 всички заложиха на неолиберализма. Кризата обаче накара един пътник на име В.В. да напусне този влак и да композира свой. С тази метафора един австрийски историк обобщава 25-те години източноевропейски преход, пише Дойче Веле.

Като алтернатива на неолиберализма Путин предлага Евразия – 25 години след разпада на съветския блок, когато източноевропейците правят равносметка на своите мирни, нежни, кадифени или пеещи революции. А виенският историк Филип Тер описва прехода им в остроумна книга под заглавието „Новият ред на Стария континент. Историята на неолиберална Европа“. Той припомня победоносния поход на неолибералната икономическа концепция, която преди трийсетина години се наложи над идеята за социална пазарна икономика – първо във Великобритания по време на управлението на Маргарет Тачър, а след това в САЩ при Роналд Рейгън. Малко по-късно страните от дотогавашния източноевропейски „реален социализъм“ принудително се включиха на свой ред в този процес заради огромните си дългове.

Фиаското на реалния социализъм

Според Филип Тер, страните от тогавашния Източен блок е трябвало да търсят помощ от Запада, за да предотвратят социалните размирици и да гарантират що-годе сносен стандарт на живот. Като например в Полша: „Демонстрациите /от 1970, 1976, 1980/ бяха провокирани от опитите на правителството да повиши цените на основни хранителни продукти“. Защото тези опити тежко засегнаха усещането за справедливост у работниците. И В ГДР компартията следваше доктрината за „единство между икономическа и социална политика“, т.е. опитваше се да запази изкуствено благоденствие с помощта на милиардни кредити. Същото ставаше и в България през 80-те години, когато нивото на цените и снабдяването /главно в градовете/ се осигуряваше единствено с пари отвън.

Самият СССР все по-често трябваше да финансира вътрешното потребление с приходите от нефта /а цените по онова време също вървяха надолу, както сега/, на моменти дори посягаше към средства от западни кредитори. Първите контакти на света отвъд Желязната завеса с безупречно функциониращата западна икономика предрешиха отчасти избора на тези страни, чиито граждани завистливо наблюдаваха безгрижното и обилно потребление на „западняците“.

Системата на Варшавския договор рухна не само благодарение на дисидентите и партийните реформатори в отделните страни, но и под натиска на „широките народни маси“, припомня историкът.

В решаващите ноемврийски дни на „кадифената“ революция протестираха 600 000 от общо 1,2 милиона жители на Прага, а за голямата демонстрация в Берлин на 4 ноември 1989 излязоха близо един милион души. Хиляди се опълчиха срещу армията и Секуритате в Тимишоара, докато в Полша и Унгария, където преговорите около кръглата маса започнаха сравнително рано, еуфорията на улицата беше сравнително сдържана, пише Тер.

Изпитанията пред „новия ред“

Оттам нататък започва неолибералното всекидневие: неефективните заводи се затварят, безработицата расте, инфлацията също. Дори в Полша където „шоковата терапия“ на Лешек Балцерович в крайна сметка се оказа успешна, или пък в Унгария с нейния по-внимателен, стимулиращ растежа пакет „Бокрош“, социалните последици пак бяха катастрофални, дори унищожителни, обобщава авторът. За част от страните, в които доскоро властваше плановата икономика по съветски модел, дори членството в ЕС не донесе бързо подобрение – икономическата и политическата ситуация в България и Румъния остана нестабилна. Още по-зле са други източноевропейски страни, останали извън Общността. В Грузия и Молдова положението си остава катастрофално, да не говорим за Украйна, над която е надвиснала сянката на Москва.

Затягането на колана през 90-те години на много места доведе до изборния провал на първите некомунистически правителства и до завръщането на посткомунистическия елит, който вече се кълнеше в евроатлантическата кауза. След това бившите братски държави тръгнаха по различни пътища. В Унгария на повърхността изплуваха крайно десни партии. В няколко страни, включително в България, се надигнаха вълни от емигранти. След 1990 година от Румъния са заминали 4,2 милиона души, от Литва – 600 000 /една четвърт/. Обезлюдиха се и някои от новите провинции на Германия, независимо от мощните финансови инжекции. Същевременно се развиха и по-меките форми на миграция – много поляци, например, работят в съседна Германия, за да издържат семействата си у дома. Преди финансовата криза българи и румънци пък масово ходеха на гурбет в Испания. Не без основание децата на такива семейства имат тъжното название „евросирачета“.

Всички тези отрицателни тенденции достигнаха апогея си през 2008/2009 година, когато избухна кризата. Така днес, 25 години след големия преход, „новият ред на Стария континент“ отново е поставен пред изпитание. А към нерешените проблеми се добави и конфликтът между Русия и Украйна, който обещава нова версия на Студената война – сякаш точно навреме за 25-ия юбилей от официалния край на предишната, поставен от Горбачов и Джордж Буш.

Пътуване към неизвестното

За да онагледи сложната поредица от исторически събития, Филип Тер използва въздействащата метафора за „европейския влак“. „Неолиберализмът беше като експресен влак, който обещаваше растеж и благоденствие. В един миг всички европейски държави искаха да се качат в него. На пътниците отвреме-навреме им прилошаваше от скоростта на влака и от реформите, които трябваше да направят, но някъде в средата на 90-те започнаха да се чувстват по-добре. Кондукторите и келнерите във вагон-ресторанта подвикваха оживено: „Видяхте ли, шоковата терапия подейства.“ Пътниците се срещаха във вагон-ресторанта, където имаше едно и също меню за всички – поднасяно от западноевропейски келнери. Разбира се, никой не искаше да яде все една и съща храна, но някак всички бяха във властта на сервитьорите, които по всяко време можеха да си поискат старите дългове. От друга страна вагон-ресторантът предлагаше страхотна трибуна, от която да се държат речи за реформите. А келнерите все повтаряха: „Приватизиця, либерализация, дерегулация“. През 2008 година обаче експресният влак почти излезе от релси. Сред персонала, сервитьорите и пасажерите настъпи паника – никой вече не беше сигурен във верността на посоката. А когато всеобщата безпомощност достигна връхната си точка, един от пътниците на име Владимир Владимирович слезе от този влак и се опита да композира свой собствен, чийто локомотив бе увенчан с гордото име Евразийски икономически съюз.“ Сега Путин насила се опитва да натовари съседите на своя влак, обобщава Филип Тер. В състезанието между двата влака засега няма победител, пише той.