Догодина „Пежо“ ще съкрати 2450 работни места

| от |

Френският автомобилостроителен концерн Пежо-Ситроен планира през 2015 г. да съкрати допълнително 2450 работни места в заводите във Франция, като част от съкратените работници и служители ще бъдат пенсионирани, съобщи агенция Блумбърг.

Концернът, който е в процес на преструктуриране на операциите, тази година ще съкрати 17% от щата във Франция или 11 200 работни места. Тези големи съкращения показват, че Пежо-Ситроен разширява усилията си за реорганизация на бизнеса, въпреки, че през първото полугодие излезе на печалба за пръв път от три години, отбелязват експерти. Съгласно документи на концерна, до които Блумбърг е получила достъп, той разчита , че 1500 работници и служители ще приемат предложението да излязат предсрочно в пенсия, като до тогава 2-3 години ще работят на непълен работен ден. /БГНЕС

 
 

Как да си направим самолет?

| от |

Един Boeing 737-800 тежи 41,145 килограма. При това празен. Как нещо, тежащо 41 тона, успява да излети във въздуха и то по 6 пъти на ден? А нашите хартиени самолетчета падат почти веднага. Авиационната техника е изключително комплексно съчетание от математика, физика, химия, механика и куп други науки. Затова се срещаме с Ейлийн. Тя ще ни открехне по темата как човекът успя да полети в небето.

Ейлийн Бакалова е на 21 години, родом от град Неделино. Завършва езикова гимназия СОУ „Отец Паисий“ в град Мадан. В момента е трети курс в Техническия университет със специалност „Авиационна техника и технилогии“.  Мечтата й е един ден да стане пилот. В свободното си време обича да прекарва с приятелите си и да чете книги.

Мартин: Разкажи ни за специалността си – „Авиационна техника и технологии“?

Ейлийн: Целият курс е от 45 човека и сме разпределени в две специализации – „Експлоатация и ремонт на въздухоплавателни средства“ и „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Разделението по специализации става в трети курс. Аз специализирам в „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Основните предмети, които изучаваме са – „Аеродинамика на летателни апарати“; „Навигация“; „Динамика на полета“; „Летателни апарати и авиационни двигатели“; „Обслужване на въздушното движение“.

Как да си направим самолет?

По принцип става много лесно. Нужни са около 430 млн. щатски долара, няколко ролки изолирбан и много свински опашки. Шегата настрана. Необходими са специализирани екипи, които отговарят за всеки един компонент от конструкцията, двигателните системи, електронно-приборната техника. Процесът е сложен и преминава през множество проверки, преди самолетът да бъде готов за експлоатация.

Как, за бога, самолетите успяват летят?!

За да може един самолет да полети е необходимо постоянно да има съперничество между подемната сила и силата на тежеста, както и между тягата и силата на челното съпротивление.  Подемната сила трява да е достатъчно голяма, за да се противопостави на теглото, а тягата е необходимо да бъде достатъчно силна, за да се противопостави на челното съпротивление.

Знаеш ли нещо за авиокомпаниите, което ние не знам?

Може би не знаете защо например нискотарифните компании са толкова евтини? Основното правило на нискотарифните компании е да правят максимален брой полети на ден. Това обикновено означава по 6 излитания и кацания на ден. Ето защо нискотарифните компании по прицнип не извършват дълги полети. Друго нещо, което намалява цената на билетите ни, е правилото „не повече от 30 минути на земя“. От престоя на земя не се печели и за да може да се осъществят 6-7 излитания и кацания на ден, след всеки полет самолетът е максимално бързо разтоварван и натоварван отново. Друго важно нещо е самолетите да са само от един тип, за да може да са взаимнозаменяеми. Ryanair например използват само Boeing 737-800.

Можеш ли да ни обясниш как да направим най-доброто хартиено самолетче?

Когато бях малка много обичах да правя хартиени самолети, но след това се увлякох по истинските. Колкото и техники да ви кажа, хартиените ви самолети няма да полетят по-бързо от Airbus А380.

Какво трябва да знаят хората за самолетите? И има ли нещо, което масово разбираме по грешен начин?

Всеобща заблуда е, че летенето със самолет е опасно. Всъщност това е най-сигурният транспорт. В днешно време на пътя умират в пъти повече хора. Проблемът при самолетите е само, че хората на борда при всеки полет са от 100 – 300 човека и при злощастен случай загубата е наистина голяма. Но, съвременните самолети са изключително добре проектирани и оборудвани, за да може броят на катастрофите да намалава с всяка изминала година. Екипажите вече са достатъчно добре обучени, за да приземят самолет дори когато двигателят откаже.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание