Човек върху жица

| от |

Робърт Земекис, великолепен режисьор и сценарист, който в последните години беше излязъл от светлината на прожекторите, решава да се върне сред първите в киното с амбициозен проект – той решава да направи игрален филм за най-важния момент от живота на въжеиграча Филип Пети, който изминава разстоянието между кулите близнаци в Ню Йорк през 1974 година.

Проектът е още по-амбициозен, защото през 2008-а документалният филм за Филип Пети „Man on wire или „Човек върху жица“, взима „Оскар“ за най-добър документален филм. И е факт, филмът за малкия французин, в чиято глава се е загнездила идея граничеща с лудост, е прекрасен.

Освен това Земекис си позволява да покани за главната роля актьор, който е американец – младият Джоузеф Гордън-Левит, който наистина обича Франция и говори френски прекрасно, но това не го прави французин. Пети и Левит освен това нямат никаква прилика. Абсолютно никаква. И третият най-важен елемент, кулите близнаци отдавна не са на мястото си. Тях ги няма, а на мястото им огромно празно пространство превърнато в паметник на загиналите от 11 септември.

И въпреки това Земекис се залавя и една година работи по филма, който пък е истинско визуално майсторство, заради начина, по който режисьорът успява да направи кулите и ходенето на Пети – както е ясно, най-важният елемент във филма. Всичко преди и след това няма значение, повярвайте ми.

Така се ражда „The Walk: Живот на ръба“. Някои от критиците в Америка смятат, че филмът по всяка вероятност ще влезе в надпреварата за големите награди. И той го заслужава заради майсторския си последен един час, в който Земекис с помощта на Джоузеф Гордън-Левит правят любовно обяснение към Ню Йорк и онези два гигантски монумента, които са най-високите сгради правени някога, когато проектът за тях започва.

The Walk: Живот на ръба“ може да бъде описан спокойно като един странен филм. Цялото действие в него е разказано от първо лице и присъстват много комедийни елементи. От времето на „Завръщане в бъдещето“ Земекис не обича да бяга от тях и ги слага в почти всичките си филми. Мога спокойно да кажа, че за мен филмът е разделен на две части – първият един час разказва набързо историята на Пети – как от момче с амбицията да бъде жонгльор, въжеиграч, изпълнител, артист се превръща в онова, което модерното общество познава от него. Първата половина на филма дори може да се каже е по-скоро плоска. Земекис не губи време да се задълбочава във взаимоотнoшенията на персонажите, а просто разказва фактите такива, каквито са.

Втората половина обаче, в мига в който Пети, под формата на прекрасния Джоузеф Гордън-Левит, стъпва на жицата между северната и южната кула в онази ранна августовска утрин, е нещо съвсем различно. Там, именно в този момент, филмът преминава в своята втора част. Близо час Джоузеф Гордън-Левит и Земекис правят истински романтичен танц от ходенето на малкия французин между двете чудовища, които се издигат високо над улиците на Ню Йорк. Земекис прави визуален спектакъл, който ти спира дъха от това истинско събитие за града и въжеиграчите изобщо.

Някои вярват, че Пети просто изминава разстоянието между кулите – точно 50 метра – и с това неговото приключение свършва. Но това не е вярно. Той се задържа на въжето достатъчно дълго, за да събере тълпа от хора, които да го гледат, полицаи, които да го мислят за луд и да са сигурни, че това е човек, който просто иска да се самоубие и журналисти, които са готови да му зададат 100 въпроса.

Визуалният триумф и последният кадър с кулите близнаци оправдават всеки абсурд, който сте видели и преживели в първата половина на филма. Повярвайте ми.  

Джоузеф Гордън-Левит говори и се учи от самия Филип Пети, за да може да ходи по въже и тялото му да се държи като тяло на въжеиграч. Земекис пък го разпитва и се опитва да наподоби всеки елемент от 45-минутната разходка на Пети между кулите близнаци. И двамата се справят повече от добре.

Филип Пети е от онези хора, които са откриватели. Онези, които не могат да стоят на едно място и да бъдат обикновени. Тях винаги нещо ги зове, дърпа ги да направят нещо различно. Този процент от хора е изключително малък и по-добре.

Препоръчвам „Man on wire“, наистина прекрасен, вдъхновяващ документален филм, който доказва, че наистина невъзможни мечти няма и те са големи, колкото голям си ти в главата си. Знам, че ще гледате и „The Walk: Живот на ръба“ и знам, че когато издържите първата половина на филма, втората ще ви вдъхнови и ще разберете, че си е заслужавало. Един режисьор преди много години беше казал: „Не е важно как ще започнеш, а как ще свършиш“. „The Walk: Живот на ръба“ е точно такъв филм. Той е това, което е, заради финала си.

The Walk: Живот на ръба“ е по кината от този петък. А цялата седмица може да го гледате ексклузивно на Imax.

Снимки: Александра филмс/Sony Pictures 

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.

 
 

Здрав сън за по-добър сексуален живот

| от chronicle.bg |

Оказва се, че здравият сън е разковничето за по-добър сексуален живот при жените на средна възраст, сочи проучване, цитирано от британския „Индипендънт“. 

Учените са анализирали информация за 93 668 жени на възраст между 50 и 79 години. Те открили, че дамите, които спят по по-малко от седем-осем часа на нощ, са по-недоволни от сексуалния си живот в сравнение с тези, които спят по-дълго.

Изглежда, че недоспиването намалява вероятността жената да се чувства удовлетворена от преживяванията си в леглото.

Въпреки това никой не може да каже със сигурност защо недостигът на сън е свързан с неудовлетворение от секса.

Според д-р Джулиана Клинг това може да се дължи на следното: липсата на сън често води до трудност с концентрацията и други усложнения. Същевременно сексът до голяма степен зависи от мозъка и ако не сме способни да се фокусираме, резултатите от изследването намират своето обяснение.

Оказва се, че добрият сън има положителен ефект и за младите жени – колкото по-добре се наспиват, толкова по-силно сексуално желание изпитват на следващия ден.

 
 

Алкохолизмът засяга по-сериозно жените, отколкото мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Американски учени откриха доказателство, че алкохолизмът засяга по-сериозно системата за възнаграждение в мозъка на жените, отколкото на мъжете.

Системата за възнаграждение в мозъка се състои от амигдала и хипокампус, които утвърждават полезния опит и взимат участие в създаването на спомени и вземането на решения.

За изследването учените събраха 60 човека, възстановили се след дългогодишна алкохолна зависимост, като ги разделиха в групи по равно – 30 жени и 30 мъже. Те събраха и равна по численост група от доброволци без проблеми с алкохола. Участниците бивши алкохолици са спазвали режим на въздържание от 4 седмици до 38 години. Всички преминаха невропсихологични оценки и ядрено-магнитен резонанс, за да се отчетат промените в мозъчната структура.

Изследванията проведоха учените от болницата в Масачузетс и училището по медицина към Бостънския университет. Те установиха, че структурата на системата за възнаграждение в мозъка на жените алкохолички е по-голяма, отколкото при тези, които не страдат от зависимостта. В същото време същите структури са по-малки в главния мозък на мъжете алкохолици, в сравнение с тези, които не са алкохолно зависими.

Всяка година трезвеност се свързва с 1,8 % намаляване на размера на мозъчните вентрикули, което показва, че възстановяването на мозъка от вредите от алкохолизма е възможно.

„Откритията ни подсказват, че може да е полезно да вземем предвид половите различия при лечението на алкохолизма“, каза експертът Гордън Харис.

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.