Чия е тази независимост?

Да уточним в началото какво е журналистиката и какво правят журналистите. Бегъл прочит дори в Уикипедия, дава ясна представа за журналистиката.

Като разказ – обяснение за случващото се в живота ни и причините за това. Или както е казал Андрю Мар „Новините са това, което консенсусът от журналисти реши да бъдат.” По нашенските правила изречението трябва да се чете така – новините са това, което консенсусът от собствениците на медии реши.

Обикновено хората има друг прочит. Все повече и не само по избори, някои искат да чуят конкретно това, което им се иска. Викаме им кампании.

За разлика от тях журналистите би трябвало да знаят, че това не може да се случи, всеки да чува това, което иска. Не само заради задаването на въпроси, но и заради съпоставянето на отговорите, които правят новините. Прочитът у нас отново има нужда от редакция. Липсващото последно изречение е от значение. Защото новините са кратки и няма как в тях да влезе всичко, което журналистите са чули и имат предвид в други ситуации. Обикновено тогава говорим за метафори от политически порядък.

Затова хората не разбират за натиска върху журналистите, както и голяма част от уж разбираемите метафори.
Кои обаче са по-значимите метафори?

По-известните сполучливи опити за натиск върху журналисти са станали метафори. Кой не помни за старите, добри мобифони? Лошото е, че след метафорите не следва нищо. Нямат си ни майка, ни баща. Често нито дори се претендира в публичното пространство за авторски права. Което си е парадокс.

Защо една новина да е първа или в хроника често е крайно неразбираемо за хората, извън журналистите. В случаите, които новината отсъства, хората коментират отсъствието и това създава белите петна и влияе като ХААРП, подхранвайки всевъзможни теории на конспирацията. Викат му напоследък хибридна война, но си е чисто информационна.

В журналистиката обаче няма и не може да има само новини. Има и публицистика. А тя отдавна е в конкуренцията на сапунки и риалити формати. Особено в условията на изострена външно политическа медийна война и локални конфликти навсякъде по света.

Накратко казано, каквото и да Ви говорят за плурализъм и всички гледни точки, говорят Ви за пари и лобизъм. Не само защото няма как всички да се плезим като Айнщайн. Но и защото ходенето без чорапи не прави от неносещите ги Айнщайн.

Също както не прави от забавата с чорапи или не, публицистика.

По принцип и за независимостта по нашите земи има два прочита. Един за празник и един за делник. В делника пък се оказва, че колкото и да мислим нищо не зависи от всеки един от нас. Обикновено затова трябват и пари. И е редно да се знае кой и защо ги дава. И затова и за празниците имаме и друг прочит, като за извънредни почивни дни.

Малко друга метафора ни се получава и за празниците, по света ги има, у нас – не.
Но е добре поне за консенсуса за новините да има правила.

Например, както за политиците дори у нас има известни правила да публикуват имотното си състояние, така и за собствениците на медии е редно не само да знаем кои са, но какви опасни връзки имат помежду си и с политиците.

За да не питаме малоумно дълго КОЙ.

Инак забавата ще става все по-жълта. Добре е да знаем поне кой взема консенсусът за това какви новини ще чуваме. Поне след 106 години следва да го разкрием.

За да не минем в процедура по закриване…
И да търсим в социалните мрежи липсващите новини.

…Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перуши­на, което населява сивите прос­транства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко.

Иван Хаджийски, из „Оптимистична теория за нашия народ“, 1938 г.