Босна и Херцеговина и изгубеният Иво Андрич (литературно пътешествие)

| от |

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.

… Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“, из „Мостове, Иво Андрич

Елена БОЙЧИНОВА, лира.бг

Туроператорите много, много рядко предлагат литературни пътешествия. Преди няколко месеца, покрай кончината Габриел Гарсия Маркес в Колумбия много популярни станаха магическите пътешествия по местата, за които Габо пишеше. За българите обаче южноамериканската страна е далечна, екзотична и немного постижима дестинация. Нобелист в литературата обаче имаме много по-близо – Иво Андрич и неговата Босна и Херцеговина.

Близка, красива страна с великолепна природа, много планини, много реки… и най-вече – много мостове. Мостове, за които великият писател редовно пише – книгите „Мостове“ и „Мостът на Дрина“ са най-малкото, което може да споменем.

Мостът към живота на Андрич в родината му обаче изглежда изоставен, раздрънкан, с дупки, почти изгорен. Днес, повече от 120 години след рождението му, писателят продължава не само да не е пророк в своята Босна, колкото в далеч по-мегаломанската Сърбия, например, но и да е откровено недолюбван. В Сараево, Мостар и Травник Андрич е просто едно минало, известно име, живял и писал там и за там, но отричан от местните жители, които го смятат повече за предател и сърбин или хърватин.

Далеч по-приеман и тачен е нобелистът в Белград, където е гробът му, където има и музей, и училище. Разбира се, почитта към Андрич е голяма и във Вишеград, който е част от областта Република Сръбска в административното делене на Босна и Херцеговина.

С култа към неговото творчество се сблъсках още на входа на Новото гробище в Белград, където почиват тленните останки на писателя. „Не мога да повярвам, че идват хора от България, които да тачат Андрич. Той е голямо име, но предполагах, че при вас повече бихте се интересували от Аркан, например“, казва вдъхновено на входа един от охранителите, докато ни упътва към парцела с гробовете на най-влиятелните и признати сърби.

Там е и Андрич, малък гроб, с изкуствени цветя до него, на почетно място, близо до най-прочутите сръбски учени, спортисти, артисти, професори. Край него, но с общи паметни плочи с други, почиват Момо Капор и Милорад Павич. Явно за сърбите босненцът Андрич е голямото име, което заслужава отделен гроб.

Неговите произведения са на витрината на всяка една белградска книжарница – многотомни поредици, както и последното издание на сборник с всичките му романи са изложени редом до явно големия хит на пазара в Сърбия това лято „Изневяра“ на Паулу Коелю. В сараевските книжарници Андрич е забутан, почти невидим, а пълните красиви белградски издания на творчеството му напълно липсват.

Самият живот на Андрич донякъде предопределя отношението на съграждани и сънародници в Босна. Хърватин католик по рождение, той е сърбин в произведенията си – ползва диалекта „ekavian“ и кирилицата, използвани предимно от сърбите. Факт от биографията му са, че през Първата световна война, като член на „Млада Босна“ – просръбска националистическа организация, чиито членове убиват австрийския принц Фердинанд в Сараево – той е арестуван и задържан от австроунгарските власти. Той е босненец според темите, които най-често избира, включително и тази, която му печели Нобеловата награда.

Той е бил и все още е едновременно възхваляван и отхвърлян в Босна и Херцеговина. Когато започва конфликта през 1992 г. паметникът му във Вишеград е разрушен, в Сараево – също. В Загреб пък и до днес все още не са определили напълно позицията си по отношение на него и самият Андрич е бил склонен да твърди, че хърватската столица никога не го е приемала добре – вероятно поради това, че е ухажвал Белград. Загреб разглежда успеха му в светлината на открито просръбска ориентация. Белград признава Андрич много по-рано и през 1926 г. на 34-годишна възраст той става асоцииран член на Сръбската академия на науките и изкуствата.

 „Да, Босна е страна на омразата. Това е Босна. И по някакъв странен контраст, който може би и не е така странен и би могъл чрез внимателен анализ да се обясни лесно, може също така да се каже, че малко са страните, в които има толкова твърда вяра, възвишена сила на характера, толкова нежност и любовен плам, толкова дълбочина на чувствата, привързаност и непоколебима преданост, толкова жажда за правда. Но под всичко това се крият в някакви неподозирани дълбини вихри от омраза, цели урагани от сподавени и подтиснати омрази, които зреят и чакат своето време”, пише Андрич  в „Писмо от 1920 година”, включено в сборника „Мостове”.

Било е така през 20-те години на миналия век, било е така през 90-те години, така до някаква степен е и днес. Босна е страна, в което националното е извън езика и националния химн и флаг, страна, в която религията продължава да играе важна роля в бита и ежедневието, страна, която дори се управлява на ротационен принцип от президенти, представители на трите етнически общности. Страна, пълна с мостове, но разделена от реки.

Да вземем за пример Сараево. Там пред очите ми, идващият от западния град Бихач Дамир, музикант и учител по пиано, само за минути стана лесна плячка за нападките на група ученици само заради по-различния си акцент. „Така е. Дори в Сараево, който е най-големият град в Босна, събрал хора от всички краища на страната, има огромно разделение. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш. Трябва да се преструваш, да се преправяш, за да нямаш проблеми. Войната е свършила, но всички я помнят. Разделението го има“, споделя младият мъж, докато сядаме в един от най-популярните барове в столицата – Бар „Тито“ (поредната демонстрация за странностите на Босна – заведение, илюстриращо култа към бившия сръбски диктатор, бар, превърнал партизанското движение, а и войната през 90-те, в атракция).

Цитатът по-горе само малко обяснява неособено толерантното отношение на босненците към писателя. Босненците, които открито отричат мнението на писателя за народа им и го определят като вредно. „Да, Андрич е голямо име, но не го обичаме, много повече тачим Миленко Йергович, например“, признава ми 35-годишният Амир, собственик на хостел в Сараево.

Това обаче са същите граждани на Босна и Херцеговина, които по време на последното световно първенство по футбол, вместо заедно да стискат палци на националния отбор на страната при дебюта му на подобен форум, се разделяха и част от тях (хърватската) злорадстваха и вдигаха празненства с фойерверки при всяка негова загуба. Това са същите граждани на Мостар, например, които все още, над 20 години след войната, живеят разделени от река Неретва. Същите граждани на Босна, за които Старият мост в града, построен от наричания Микеланджело на Османската империя Мимар Синан (архитект), е само един източник на приходи и туристическа атракция, но не и свързващ духовно етносите от двете му страни.

 „И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира“, пише Андрич в „Знаци край пътя“. Днес, години по-късно, въпросите от толкова много войни в региона още седят. И почти всички хора в страната помнят поне една от тях. „Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх“, казва още нобелистът в „Ex Ponto“.

Колко ли страх трябва да са натрупали жителите на цяла Босна и Херцеговина в себе си?

Безразличието на местните към Иво Андрич стига дотам, че първият етаж на родния дом на писателя в китния Травник е превърнат… в бар. Самата къща не предразполага към поклонение към един гений. В нея е запазена стаята с детската му люлка, а останалото е просто изложбена зала на романите му на няколко езика, няколко снимки и факсимилета.

Безразличието обаче е безсилно, когато става въпрос за бизнес. Осъзнавам го във Вишеград. Градчето, което все пак е част от административната Република Сръбска, е превърнало Андрич в пари. И няма как. Тук е прословутият „Мостът на Дрина“, построен  поръчка на Мехмед паша Соколовичи – велик везир, взет за еничар като юноша от едно от селата в околността. Макар и затворен заради ремонт, величествената осанка на моста привлича десетки туристи, които срещу скромната сума от 2 лв. могат дори да се разходят с лодка по реката и да снимат. Градът е осеян с места, напомнящи, че Иво Андрич е живял в него – класната му стая, музей. Но най-противоречивото доказателство за присъствието на Андрич в бита му е Андричград.

Изумително място – напълно изкуствен туристически мини-квартал, който в момента се строи на нещо като полуостров, образуван при сливането на реките Дрина и Рзав. Има си магазини, кино, статуи, няколко малки улици, църква и кой знае още какво предстои да се появи. Странна идея – да строиш атракция тип Дисниленд за Нобелов лауреат. Явно обаче действа, защото в края на септември и въпреки нестабилното време беше пълно с туристи, които се снимаха пред статуята на писателя или пред книжарницата, в която наред с книгите, наредени по-скоро като за изложба, се предлагат … десетки бутилки местно вино.

  „Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”

(Иво Андрич, „Мостове”, из „Мостове”)

Това пътуване трябваше да е търсене на Иво Андрич и местата, описвани от него. Защото е твърде повърхностно разсъждението, че Андрич описва градове и мостове, хора и истории. Той описва балкански архетипи. Всичките му книги са такива – разказват модели на поведение както между хората, така и между народите, защото просто тук едва ли е възможно нещата да се случват по различен начин. И тези модели на поведение все още са факт, независимо от опитите на по-големи международни сили да сложат рамки между етносите и религиите. И в това няма нищо лошо. Стига да можеш да приемеш, че цял живот ще живееш в реалност, приличаща на турско (босненско) кафе: черна, но топла; горчива, но сладка; с каймак, но и с утайка.

Фото: Автора

 
 

„Туин Пийкс“ се завърна. Ето няколко неща, които ще видите

| от chronicle.bg |

„Туин Пийкс“ се завърна и ако никога не сте предполагали, че екранът отново ще ви потопи в Черната дупка, добре дошли в света на Линч! Вие никога не сте излизали от нея.

Вместо сериал, Линч предлага различен тип изживяване, който прилича по-скоро на насечен на части и дава на публиката онова, което иска – епизоди, които на теория могат да се преглътнат наведнъж. На практика обаче Линч ви казва – „преглътни ме, ако можеш“.

Визуално преживяване, което смесва кино, телевизия и театър, новият „Туин Пийкс“ не може да бъде описан. Той носи съвършения печат на създателите си Дейвид Линч и Марк Фрост, оставил следа и по лицата на героите си 26 години по-късно. Отново виждаме Кайл Маклоклан като агент Купър (или мистър С*), Шерил Лий като Лора Палмър (или не?), Рей Уайз като Лиланд Палмър, Катрин И. Коулсън като Дамата с дънера, Медхен Еймик в ролята си на Шели и много от другите познати лица.

Ако се страхувате от спойлери – трудно е да ви предоставим такива, защото верен на стила си, Линч оставя зрителя в недоумение какво се случва на екрана. Опитайте се да проследите и опитите за коментар по епизодите на западните медии – Vulture директно казва, че до голяма степен идеята е абсурдна.

Дейвид Линч обяви наскоро, че повече не смята да прави филми, но така или иначе е стигнал до момента, в който може да вложи своя специфичен стил във всяка медийна творба. 

Втори сезон на „Туин Пийкс“ беше последен през 1991 година заради нисък рейтинг. Днес Дейвид Линч не просто не е застрашен от спиране на епизодите – всички 18 части на творбата му са вече одобрени и ще бъдат излъчени без каквато и да е цензура или намеса от страна на Showtime – заедно с Марк Фрост могат да правят каквото си поискат на малкия екран в рамките на сериала.

Новият „Туин Пийкс“ предлага нефилтрирана версия на всичко линчовско, което сме свикнали да очакваме. Тук обаче имаме вече много информация от предходните епизоди – знаем какво се е случило с агент Купър (Кайл Маклоклан) и с Боб. В новия сезон Линч ни оставя да надникнем и към живота на познатите герои от Туин Пийкс, но ни потапя и в друга история.

Совите не са това, което са и онова, което ще видите на екрана, не е това, което очаквате. Независимо какви очаквания сте насъбирали в ума си 25 години. Ако не ви е страх от спойлери, вижте галерията.

 
 

Коя е групата, която виждаме в новия „Туин Пийкс“

| от chronicle.bg |

На сцената в бара от “Туин Пийкс” Роудхаус сме свикнали да виждаме русокосата Джули Круз, която с магическия си глас изпълнява песни, създадени от композитора Анджело Бадаламенти.

В новия „Туин Пийкс“ обаче нейното място е заето от друга русокоса жена с не по-малко магнетично излъчване. Тя се казва Рут Раделет и е вокал на американската банда от Орегон Chromatics. На сцената бандата изпълнява парчето Shadow, което се вписва съвършено в атмосферата на сериала.

Групата е създадена през 2001 година. Състои се от Рут – вокали, китара, синтезатор, Адам Милър – китара, вокодер, Нат Уолкър – барабани, синтезатор, Джони Джуъл – продуцент, мултиинструменталист.

Бандата има специфично звучене, в което се преплитат пънк и лоу фай, описвани са като шумни и хаотични. Постепенно вкарват в музиката си синтпоп и постпънк елементи. Техни парчета сте чували и в „Клюкарката“, „Mr Robot“, „Bates Motel“ и във филма „Drive: Живот на скорост“ (2011).

От бандата казват, че видеото към парчето представлява отдаване на почит към филма на Дейвид Линч „Синьо кадифе“ и „легендарната Джули Круз“.

 
 

Пролетният базар на книгата започва в НДК

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-голямото пролетно книжно изложение у нас – Пролетният базар на книгата, започва днес, в навечерието на Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Събитието и през тази година ще представи повече от 100 български книгоиздатели и книготърговци на три етажа в Националния дворец на културата. Официалното откриване е в 11.00 ч. в Централното фоайе на НДК, съобщиха организаторите от Асоциацията „Българска книга“.

В рамките на шестте дни на изложението, на щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма, ще се състоят близо 50 премиери на най-новите книжни заглавия у нас, а също четения и срещи с чуждестранни и български автори, сред които Александър Секулов, Антон Стайков, Бойка Асиова, Божана Апостолова, Владо Даверов, Владимир Попов, Георги Господинов, Димана Йорданова, Емил Андреев, Здравка Евтимова, Ивинела Самуилова, Йордан Велчев, Йорданка Белева, Константин Трендафилов, Милен Русков, Петър Чухов, Тони Николов.

Гости на официалното откриване ще бъдат и спортистите Стефка Костадинова и Валентин Йорданов, които също ще представят юбилейни албуми, посветени на спортните им върхове.

Сцената на културната програма ще бъде разположена в Мраморното фоайе /над Централния вход на НДК/. Програмата е съпътствана от изложбата „Под езика“ на Дамян Дамянов – мащабен проект, посветен на кирилската азбука. Графичният експеримент на художника започва онлайн през 2016 г., но във второто си издание излиза извън мрежата и се пренася на хартия. След като изобразява нови 30 идеограми, Дамянов кани 60 представители на българската култура – известни писатели, журналисти, художници, преподаватели и др., да дадат кратко определение или интерпретация на шейсетте думи. Официалното откриване на изложбата „Под езика“ е на 24 май от 14.00 часа на сцената на Пролетния базар.
Пролетният базар на книгата е част от Календара на културните събития на Столична община за 2017 година.

 
 

Кристен Стюарт вече живее с приятелката си

| от Chronicle.bg, по БТА |

Стела Максуел, приятелката на актрисата Кристен Стюарт, се пренесе да живее в дома й в Лос Анджелис, съобщи Контактмюзик.

Кристен вече нарича Стела своя съпруга и е казала на приятелите си, че мисли за брак с нея. Тя я е представила и на майка си, която е одобрила избора й.

Приятелите й обаче не са убедени, че Кристен е готова за такова обвързване.

„Кристен има проблеми с връзките и не се опитва да ги реши. Тя много се пали, но след това бързо охладнява.

Промяната може да стане само за няколко часа и всичко приключва – каза човек от обкръжението й пред сп. „Грация“. – Приятелите й се безпокоят, че в крайна сметка тя, или по-вероятно Стела, много ще страда. Сега те прекарват всяка минута заедно и като погледнем назад, това винаги е водело до проблеми.“

Това е първата връзка на Кристен Стюарт след Робърт Патинсън, когато тя мисли за брак.

Стела Максуел е манекенка. Преди Кристен Стюарт тя имаше връзка с певицата Майли Сайръс.