#BookClub: Момичето от влака

| от | |

От днес отваря Книжният клуб на Chronicle, в който четем и обсъждаме книги. Първото заглавие е „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс.

Паула Хоукинс е британка, която преди да стане писател, е журналист в продължение на 15 години. В един момент решава да се откаже от кариерата си, за да пише романи. Дебютният й роман е „Момичето от влака“.

По пример на друга любима моя дебютантка от две години насам – Джилиан Флин, Паула прави фурор с книгата си, която става номер 1 бестселър във всякакъв вид класации, бива избрана за „най-добрия трилър на 2014-а“ в социалната мрежа за книги Goodreads, собственост на Amazon и съответно веднага след това „Момичето от влака“ е купена за филмиране. Продукцията вече в ход и се говори, че британката Емили Блънт ще изиграе главната роля – Рейчъл, момичето от влака.

Книгата на Паула Хоукинс е промотирана като следващата „Не казвай сбогом“ – дебютния роман на Джилиан Флин, за чиято адаптация на голям екран авторката, бивш кинокритик в Entertainment Weekly, получи първата си номинация за „Златен глобус“. Но за тези, които са чели или гледали впоследствие „Не казвай сбогом“, знаят, че това е една от малкото книги, които буквално ти удря два шамара в лицето – с обратите вътре и с финала, заради който имаше толкова много дискусии. Защото може би в книгите и филмите доброто винаги побеждава злото. Но в реалния живот това никога не е така, нали?

„Момичето от влака“ се доближава до „Не казвай сбогом“ дотолкова, доколкото Паула Хоукинс решава да използва гледните точки на своите персонажи, за да разкаже историята си. В нея става дума за Рейчъл Уотсън – жена на около 30 години, която е зарязана от мъжа си, има проблеми с алкохола и живее в сиво ежедневие без смисъл и без удоволствие, правейки едно и също всеки ден. Рейчъл хваща влака от апартамента, в който живее, за да пътува до Лондон. И всеки ден, пътувайки с един и същ влак на отиване и връщане, тя минава покрай старата си къща, където мъжът й живее с новата си жена. Рейчъл не може да гледа къщата си, но не отделя поглед от съседите Джес и Джейсън, или поне тя така ги нарича. В главата на Рейчъл двамата непознати са перфектната двойка. Докато един ден, след пиянска нощ, Рейчъл не се прибира със синини и огромна рана на главата, за да научи, че жената, която наблюдава от влака всеки ден е изчезнала безследно, а самата Рейчъл по някакъв начин е замесена в случая.

Паула Хоукинс избира да разкаже историята си от три гледни точки – тази на Рейчъл и нейното нещастие, на Ана – сегашната съпруга на бившия съпруг на Рейчъл и Меган – изчезналата жена, чиято история започва в миналото, за да може тя, Ана и Рейчъл да се срещнат в настоящия момент.

Хоукинс успява да изгради добро действие, макар и малко бавно. Книгата върви и се носи плавно, докато ти като читател успееш да намериш вярната посока след разбърканите спомени в главата на пияната Рейчъл. Това се случва някъде в средата на книгата. За съжаление и финалът не е чак толкова шокиращ, колкото много критици казват. Въпреки тези неща обаче, „Момичето от влака“ е един изключително добре написан трилър и дори, може да се каже, че по-скоро е историята за нещастието на една жена, не – на три жени… За любовта, тъгата и майчинството. Ако не беше промотирана като трилър, то книгата щеше да има много по-широк кръг от почитатели.

Филмовата адаптация на книгата започва да се снима след няколко месеца, като продуцентите вече обявиха, че вместо Лондон действието ще се развива в Ню Йорк. Дали това е добра идея, никой още не знае, но както е ясно, никоя адаптация на кино не е като книгата. Самата Паула няма нищо против смяната на локацията. Преди няколко месеца писателят Блейк Крауч ми каза, че идеята на една киноадаптация по книга, е тя да бъде различна от книгата, тъй като нея вече си я чел. Защо би искал и да я гледаш? Но хилядите адаптации по книги са доказали, че феновете искат точно обратното – те предпочитат филмовият екип да не си позволява волности върху книжния оригинал. Какъв ще е случаят с „Момичето от влака“ още не е ясно, но догодина ще видим. Ако Емили Блънт все пак остане в продукцията и играе Рейчъл, то ще й се наложи да говори с американски акцент… Въпреки че тя, както и авторката, са от Англия. Но това е Холивуд. Какво да се прави.

„Момичето от влака“ е вече по книжарниците. Издава изд. Enthusiast, 15 лв.

Снимки: Getty Images, Goodreads, John St John/Flickr

 
 

10-те най-богати, здрави, щастливи и модерни държави

| от chronicle.bg |

Или къде да отидем, когато (ако) Тръмп и Великобритания заключат вратите.

Лондонският институт Legatum пусна десетия си годишен „Индекс на благополучието“ – глобално изследване, което прави класация на най-просперитетните държави в света. То изследва 104 елемента – от стандартните БВП и процент безработица до по-интересни като колко са защитените интернет сървърa в държавата и колко отпочинали се чувстват хората ежедневно.

Тези елементи след това се разделят в 9 графи: качество на икономиката, бизнес среда, политика, образование, здраве, безопасност, лична свобода, социален капитал и околна среда.

Норвегия беше начело на класацията 7 години поред. През 2016 година обаче имаме нов лидер.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.

 
 

Тези хора на 70+ години ще разбият стереотипите ви за възраст

| от chronicle.bg |

По линията на стереотипите, обхващащи възрастните хора, всички сме виновни.

Повечето от нас са убедени, че веднъж щом човек навърши 70 години, хубавата част от живота му е приключила и това, което предстои, включва единствено болести, декубитални дюшеци и наливане на минерална вода в Княжево.

Разбира се, това далеч не се отнася до всички пенсионери. Фотографът Владимир Яковлев е посветил доста време на проекта си „Age of Happiness“, където снима хора между 70 и 100 години, които все още следват мечтите си, откриват нови неща и живеят на пълни обороти.

Вижте в галерията част от снимките, които е направил той и веднага счупете предразсъдъците.

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.