Боливия се променя

| от |

ПЪТНИК, който се връща в Боливия след няколко години отсъствие и ходи бавно по стръмните улици на Ла Пас – град, увиснал над главоломни дерета на почти 4 хиляди метра височина, веднага е грабнат от промените. Вече ги няма просяците, нито амбулантните търговци, които сновяха по тротоарите. Личи си, че хората имат работа, че са по-добре облечени, че са в по-добро здраве. Столицата изглежда по-подредена, по-чиста, по-озеленена и има повече градини. Прави впечатление нарасналото строителство. Издигат се десетки нови, лъскави здания, умножили са се търговските центрове, един от тях има 18 киносалона, най-много в цяла Южна Америка. Но най-зрелищни са новите градски лифтове с технологии от бъдещето . Те кръстосват небето над града със своите разноцветни кабини, елегантни и ефирни като сапунени балони. Тихи и чисти, не замърсяват околната среда. Двата лифта, вече в движение, са червен и жълт. Третият, зелен, ще бъде пуснат през близките седмици. Така ще се създаде взаимносвързана градска транспортна мрежа от 11 км, най-дългата в света, която ще спестява два часа дневно на десетки хиляди жители на Ла Пас.

„Боливия се променя. Ево изпълнява обещанията си“, гласят някои улични плакати. И всеки го вижда със собствените си очи. Страната наистина се е променила. Много различна отпреди едно десетилетие, когато се считаше, че е най-бедната в Латинска Америка след Хаити. Повечето управници на Боливия, корумпирани и авторитарни, в миналото само молеха за заеми международните финансови органи, богатите западни държави и световните благотворителни организации. В същото време големите чужди компании ограбваха природните богатства и плащаха на държавата мизерни суми като по времето на колониализма.

Сравнително слабо населена (около 10 милиона жители) Боливия се разпростира на повече от един милион квадратни километра (близо десет пъти по-голяма от България – бел.прев.). Недрата ѝ са пълни с богатства: злато, калай, желязо, мед, цинк, волфрам, манган… Местността Салар де Уюни притежава най-големите резерви на калий и литий в света. Литият се смята за елемент на бъдещето. Засега Боливия получава най-много доходи от експлоатацията на горива. Тя притежава вторите по големина залежи от газ в Южна Америка и произвежда около 16 милиона барела нефт годишно.

Икономическият растеж на Боливия през последните 9 години, при управлението на Ево Моралес, е неимоверен – средно по 5% годишно. През 2013 г. БВП е нараснал с 6,8% , а през 2014 и 2015 г., според предвижданията на МВФ, ще се увеличи с повече от 5% и ще бъде най-високият в Латинска Америка. И при това с една ограничена и контролирана инфлация от 6%.

Жизненото равнище се е повишило два пъти. Обществените разходи въпреки мащабните социални програми също са под контрол, фискалните приходи са положителни – 2,6% излишък през 2014 г. И макар че износът главно на горива и полезни изкопаеми играе важна роля в това икономическо благоденствие, увеличението с 5,4% на вътрешното потребление е главният двигател на растежа. И още един невиждан в Боливия успех на министъра на икономиката Луис Арсе – валутните резерви на страната достигнаха 47% от БВП . За пръв път Боливия е начело в Латинска Америка по този показател, далеч пред Бразилия, Мексико или Аржентина. Ево Моралес посочи, че от страна с дълг, заложен в системата ѝ, Боливия вече може да отпуска заеми и четири страни от региона са се обърнали към правителството с искане за кредити…

В една страна, където повече от половината население е от индиански произход, Ево Моралес е първият през последните пет века индианец, който стана президент. Щом беше облечен във власт, този различен президент отхвърли неолибералния модел и го смени с нов „социално-икономически, комунитарен, производителен модел“. От май 2006 г. започна да национализира стратегическите сектори – горива, полезни изкопаеми, електричество, природни богатства, като гори, вода и т.н., които произвеждат излишъци. Инвестира част от тях в секторите, създаващи работни места, като индустрията, промишлеността, занаятчийството, транспорта, земеделието, жилищата, търговията и т.н. Друга част вложи в премахването на бедността чрез социалната си политика за образование и здравеопазване, повишение на заплатите на държавните чиновници, стимули за привличане на работа на отхвърлените – „боновете Хасинто“, „рентата достойнство“ , „боновете Хуана Асурдуи“  и политиката на субсидии.

Резултатите на този модел се изразяват не само с числата, изложени по-горе, но и с нещо съвсем явно – повече от един милион боливийци, или 10% от населението, излязоха от бедността. Държавният дълг, който представляваше 80% от БВП, спадна на 35%. Безработицата достига едва 3,2% – най-ниската в Латинска Америка, и това кара хиляди боливийски емигранти в Испания, Аржентина и Чили да се завръщат, привлечени от лекотата, с която намират работа и значителното повишение на жизнения стандарт.

Освен това Ево Моралес се е заел да изгради една истинска държава на мястото на почти виртуалната, която съществуваше доскоро. Трябва да признаем, че обширната и начупена боливийска география – високите Анди (една трета от територията), тропикът и тропическите гори на Амазонка (две трети) и 36 етноса с различни езици – не допринася за интеграцията и обединението. Но президентът Моралес е решен да осъществи това, което не се направи за два века независимост, и да приключи с разчленението на страната. Първо, като провъзгласи една нова конституция, приета на референдум, която установи за пръв път „многонационалната държава“ и призна правата на различните нации, съжителстващи на боливийска територия. И второ, като лансира големи обществени обекти – пътища, мостове, тунели и т.н., за да свърже отдалечени области, така че жителите им да се чувстват част от една обща държава. Това никога не е правено. Ето защо имаше сепаратизъм и много опити за разделяне на Боливия.

Днес всички тези успехи карат боливийците да се чувстват, може би за първи път, горди от самите себе си. Заради автентичната си култура и местните си езици. Заради валутата си, която всеки ден повишава стойността си спрямо долара. Горди затова, че имат най-бързото икономическо развитие и най-големите валутни резерви в Латинска Америка. Горди от своите технологични постижения, като мрежата от лифтове последно поколение, спътника „Тупак Катари“, държавната телевизия „Боливия ТВ“. На 12 октомври, в деня на президентските избори, този канал, ръководен от Густаво Портокареро, показа технологичното си съвършенство, свързвайки на живо и непрекъснато в продължение на 24 часа специалните си пратеници в 40 града по света – в Япония, Китай, Русия, Индия, Иран, Египет, Испания и т.н., където съотечествениците им в чужбина гласуваха за пръв път. Технически и човешки подвиг, който малко телевизионни канали в света могат да осъществят.

Тези икономически, социални и технологични постижения обясняват донякъде убедителната изборна победа на Ево Моралес и партията му „Движение към социализъм“. Емблема на борбата на индианските и местните народи в цял свят, Ево Моралес успя с тази нова победа да преодолее много предразсъдъци. Показа, че упражняването на властта не изхабява и че след 9 години на власт, ако се управлява добре, могат да се спечелят изборите. Доказа, че противно на твърденията на расистите и колониалистите, индианците могат да управляват и са най-добрите управници, откакто съществува Боливия. Доказа, че без корупция, с честност и ефикасност, Държавата може да бъде прекрасен администратор, а не постоянна катастрофа, както претендират неолибералите. И накрая доказа, че левицата на власт може да бъде ефикасна, да провежда политика на преразпределение на благата и да включва в живота отхвърлените и забравените, без да поставя под въпрос стабилността на икономиката.

За тази голяма изборна победа има също политически причини. Ево Моралес успя да разгроми идеологически главните си противници в лоното на предприемаческата каста в провинция Санта Крус, основен икономически двигател на страната. Тази група консерватори, която опита всичко срещу президента, от откъсване на провинцията до държавен преврат, накрая се предаде и се присъедини към президентския проект, като призна, че страната върви по пътя на развитието.

Победата в изборите наистина беше важна. Вицепрезидентът Алваро Гарсия Линера я обясни по следния начин: „Успяхме да интегрираме източната част на Боливия и да обединим страната, защото победихме политически и идеологически едно крайно консервативно ядро от фашизирани предприемачи расисти, които конспирираха и подготвяха държавен преврат. Те докараха въоръжени хора, за да откъснат източните части. Освен това през 9-те години на власт показахме на средната градска класа и на народните маси в Санта Крус, които бяха изпълнени с недоверие към нас, че подобряваме живота им, че уважаваме направеното в Санта Крус и нейните особености. Разбира се, ние сме едно социалистическо правителство, ръководено от индианци. Но искаме да подобрим живота на всички. Опълчихме се срещу чуждите петролни и електрически компании и ги ударихме, за да укрепим държавата с освободените ресурси и да помогнем на най-бедните, но без да накърняваме това, което притежават средните класи и предприемаческият сектор. Така събрахме правителството и Санта Крус. Не променихме държанието си, продължаваме да говорим и да правим това, което правихме през тези девет години. Те промениха държанието си спрямо нас. Оттам започна този нов етап на боливийския революционен процес – териториалното обединение и нашето идеологическо и политическо превъзходство. Те започват да разбират, че не сме им неприятели, че ако се заемат с икономиката, без да правят политика, ще е добре за тях. Но ако като корпорации се опитват да окупират структурите на държавата и искат да смесят политиката с икономиката, ще стане зле за тях.

Същото е с военните, които не трябва да упражняват социален и политически контрол, понеже контролират оръжията.“

В кабинета си в „Изгорелия дворец“, главният секретар на президентството Хуан Рамон Кинтана ми обясни същото с един лозунг: „Да разгромиш и да интегрираш“. „Не става въпрос да победиш противника и после да го изоставиш на съдбата му, с риск да започне – с чувство на унижение и злост на победен – да конспирира за нови опити за преврат. След като сме го победили, трябва да го привлечем, да му дадем възможност да участва в националния проект, където има място за всички, при условие че приемат и се подчиняват на политическото ръководство, произтекло от урните, т.е. Ево и Движението към социализъм.

А сега? Какво да правим с тази толкова убедителна победа? – продължи спокойно Хуан Рамон Кинтана . – Искаме да изкореним напълно крайната бедност, да осигурим за всички здраве, образование и достъп до основните услуги, да развием науката, технологията и знанието, да установим отговорна икономическа администрация, прозрачно публично управление, да разнообразим производството, да индустриализираме, да постигнем самоосигуряването си с храни, да уважаваме Майката Земя, да напреднем още в латиноамериканската интеграция, заедно с приятелите ни от Юга да укрепим МЕRCOSUR и да постигнем историческата си цел, да затворим отворената рана – да възстановим морския си суверенитет и излаза на море.“

От своя страна, президентът Моралес изрази желанието си Боливия да се превърне в „енергийното сърце на Южна Америка“, благодарение на огромния си потенциал от възобновяема енергия – хидроелектрическа, ветрогенераторна, геотермална, както и биомасата, извън горивата – петрол и газ. Към този потенциал ще се добави ядрената енергия от бъдещата атомна централа.

Боливия се променя, върви нагоре. И чудното ѝ превъплъщение ще има още да учудва света.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.

 
 

Как да си направим самолет?

| от |

Един Boeing 737-800 тежи 41,145 килограма. При това празен. Как нещо, тежащо 41 тона, успява да излети във въздуха и то по 6 пъти на ден?А нашите хартиени самолетчета падат почти веднага. Авиационната техника е изключително комплексно съчетание от математика, физика, химия, механика и куп други науки. Затова се срещаме с Ейлийн. Тя ще ни открехне по темата как човекът успя да полети в небето.

 

Ейлийн Бакалова е на 21 години, родом от град Неделино. Завършва езикова гимназия СОУ „Отец Паисий“ в град Мадан. В момента е трети курс в Техническия университет със специалност „Авиационна техника и технилогии“.  Мечтата й е един ден да стане пилот. В свободното си време обича да прекарва с приятелите си и да чете книги.

 

 

Мартин: Разкажи ни за специалността си – „Авиационна техника и технологии“?

Ейлийн: Целият курс е от 45 човека и сме разпределени в две специализации – „Експлоатация и ремонт на въздухоплавателни средства“ и „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Разделението по специализации става в трети курс. Аз специализирам в „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Основните предмети, които изучаваме са – „Аеродинамика на летателни апарати“; „Навигация“; „Динамика на полета“; „Летателни апарати и авиационни двигатели“; „Обслужване на въздушното движение“.

Как да си направим самолет?

По принцип става много лесно. Нужни са около 430 млн. щатски долара, няколко ролки изолирбан и много свински опашки. Шегата настрана. Необходими са специализирани екипи, които отговарят за всеки един компонент от конструкцията, двигателните системи, електронно-приборната техника. Процесът е сложен и преминава през множество проверки, преди самолетът да бъде готов за експлоатация.

Как, за бога, самолетите успяват летят?!

За да може един самолет да полети е необходимо постоянно да има съперничество между подемната сила и силата на тежеста, както и между тягата и силата на челното съпротивление.  Подемната сила трява да е достатъчно голяма, за да се противопостави на теглото, а тягата е необходимо да бъде достатъчно силна, за да се противопостави на челното съпротивление.

Знаеш ли нещо за авиокомпаниите, което ние не знам?

Може би не знаете защо например нискотарифните компании са толкова евтини? Основното правило на нискотарифните компании е да правят максимален брой полети на ден. Това обикновено означава по 6 излитания и кацания на ден. Ето защо нискотарифните компании по прицнип не извършват дълги полети. Друго нещо, което намалява цената на билетите ни, е правилото „не повече от 30 минути на земя“. От престоя на земя не се печели и за да може да се осъществят 6-7 излитания и кацания на ден, след всеки полет самолетът е максимално бързо разтоварван и натоварван отново. Друго важно нещо е самолетите да са само от един тип, за да може да са взаимнозаменяеми. Ryanair например използват само Boeing 737-800.

Можеш ли да ни обясниш как да направим най-доброто хартиено самолетче?

Когато бях малка много обичах да правя хартиени самолети, но след това се увлякох по истинските. Колкото и техники да ви кажа, хартиените ви самолети няма да полетят по-бързо от Airbus А380.

Какво трябва да знаят хората за самолетите? И има ли нещо, което масово разбираме по грешен начин?

Всеобща заблуда е, че летенето със самолет е опасно. Всъщност това е най-сигурният транспорт. В днешно време на пътя умират в пъти повече хора. Проблемът при самолетите е само, че хората на борда при всеки полет са от 100 – 300 човека и при злощастен случай загубата е наистина голяма. Но, съвременните самолети са изключително добре проектирани и оборудвани, за да може броят на катастрофите да намалава с всяка изминала година. Екипажите вече са достатъчно добре обучени, за да приземят самолет дори когато двигателят откаже.

 
 

В Чили започна строителството на най-големия телескоп в света

| от chronicle.bg по БТА |

Чилийският президент Мишел Бачелет направи първата копка за строителството на най-големия оптичен телескоп в света в пустинята Атакама.

Европейският изключително голям телескоп EELT (European Extremely Large Telescope), ще бъде построен от Европейската южна обсерватория с бюджет от около 1 милиард евро по разчети от 2012 г. Главното му огледало ще е с диаметър 39 м. Той трябва да започне работа през 2024 г.

Заради постоянно чистото небе и сухия студен въздух пустинята Атакама предоставя оптимални условия за наземни астрономически наблюдения.

С телескопа EELT астрономите ще търсят екзопланети,като той ще може да открива още по-малки, да снима по-големите и евентуално да показва характеристиките на атмосферата им – ключово изискване, за да бъде установена възможност за наличие на живот там.

„Този огромен скок в капацитета е голям като експериментирания от Галилей, когато е гледал нощното небе със своя малък телескоп“ – каза генералният директор на Европейската южна обсерватория Тим де Зеув.

В Европейската южна обсерватория участват 16 държави, сред които Франция, Германия, Италия и Великобритания, заедно с държавата домакин Чили.