Без втора Аштън, моля!

| от |

Извади ли си ЕС поуки от избора на Катрин Аштън и какъв трябва да бъде новият „Върховен представител по въпросите на външната политика и сигурността“? Някой като Щайнмайер или може би като Кристалина Георгиева?

Светът пред прага на Европа се разпада, съобщава Дойче веле. Кризата в Украйна и смразяването на отношенията с Русия, ислямистите-терористи в Ирак и в Сирия, както и изострянето на конфликта в Газа застрашават и сигурността на Европейския съюз. В продължение на години европейската външна политика бе по-скоро безпроблемна и се осъществяваше в определени геополитически рамки. Но тези времена вече са в миналото – има нови съюзи, нови заплахи и нови граници, констатират редица германски медии, които се опитват да изяснят критериите за подбора на нов „Върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността“.

Сега външната политика на Европейския съюз има нужда от здраво ръководство. Затова решението за избора на следващия водещ европейски дипломат, което трябва да бъде взето на 30 август, е толкова важно. Бъдещият „Върховен представител на Европейския съюз по външната политика и политиката за сигурност“ ще има ключов пост за прокарването на европейските интереси: в следващите кризисни години той ще трябва да поддържа единството на Общността по отношение на външната политика и да постига консенсус между държавите-членки, ще трябва своевременно да разработва стратегии за новата европейска сигурност и същевременно ще трябва да действа на световната сцена като уважаван посредник от името на европейците.

Междувременно 42 известни политици, дипломати, учени и бизнесмени, сред които Джордж Сорос, бившият чешки външен министър Карел Шварценберг или председателят на Мюнхенската конференция по сигурността Волфганг Ишингер излязоха със специален призив към европейските правителствени лидери – да изберат „опитна личност“ за наследник на Катрин Аштън. Ръководени от загрижеността да не би на решението да повлияят „краткосрочни интереси“ или „квоти“, подписалите призива изтъкват, че „сега не е време за нововъведения“.

Определящи трябва да са единствено качествата на кандидата

Изискванията са високи. И затова за поста на главния дипломат на ЕС не бива да има пазарлъци. А нещата в момента изглеждат именно така. Правителствените ръководители искат да решат кадровия въпрос така, че да се спазят всички критерии – запад и изток, мъже и жени, нови и стари членки. Този вид политически фолклор може и да е определящ за регионалните парламенти, но не и в Брюксел. Това, което важи за определянето на шефа на една дърводелска фирма с десет работника, би трябвало да има валидност и за водещите позиции в Брюксел: решаваща трябва да е пригодността на кандидата. Европа не може да си позволи втора Аштън – сега постът наистина трябва да бъде зает от най-добрия! Във връзка с което правителствените ръководители от ЕС могат само да бъдат призовани – изберете Щайнмайер! Германският външен министър превъзхожда европейските си колеги по компетентност, опит, политически инстинкт, дипломатически усет и уважение.

Но дали е реалистично Франк-Валтер Щайнмайер да стане новият европейски водещ дипломат? Едва ли, поне не от днешна гледна точка. Социалдемократът се чувства отлично на сегашната си позиция – макар един апел към чувството му за държавническа отговорност в трудни времена вероятно би могъл да го накара да премисли нещата. Такъв призив обаче надали ще бъде отправен. Това се дължи съвсем не на последно място на аритметиката на европейските елити.

След като считаната доскоро за фаворитка италианска външна министърка Федерика Могерини явно няма да се квалифицира за този пост поради съпротивата на някои източноевропейски държави, би могло да се постигне единство по отношение на някоя друга личност. Спрягат се имената на българката Кристалина Георгива, на поляка Радослав Шикорски, холандеца Франс Тимерманс или фрацузойката Елизабет Гигу. Но никой от тях, с изключение може би на Тимерманс, не е от класата на Щайнмайер, никой от тях не би могъл да води и формира европейската външна политика така, както е би следвало.

ЕС беше без стратегия, убедителност и пробивна сила

Опитът с досегашната върховна представителка за външната политика Катрин Аштън би трябвало да бъде достатъчно предупреждение за правителствените ръководители. Тя нямаше никакъв външнополитически опит и никакъв международен авторитет. Тя се заплате в бюрократичната паяжина на европейските институции и въпреки важните частични успехи при ядрените преговори с Иран и при сближаването между Сърбия и Косово не успя да придаде на европейската външна политика стратегическа убедителност, обща линия и пробивна сила. Това трябва да се промени.

За Европейския съюз като цяло не може да се каже, че се представи добре в актуалната кризисна политика: той изглеждаше нерешителен, разединен и без компас. Например в случая с Украйна: в началото развитието на нещата в Киев бе оценено погрешно от Европейския съюз, Аштън се ангажира твърде малко с проблема и оставяше все повече възможности за солови акции на отделните външни министри, които на свой ред биваха наблюдавани с подозрение от техните колеги. Единна стратегия за Русия и Украйна и до днес няма. Ако пък се отправи поглед към Сирия и Ирак – там Европейският съюз реагира със закъснение на жестокостите, извършвани от терористичната група „Ислямска държава“.

Аштън обикаляше Азия, докато язидите в Северен Ирак биваха избивани и френският външен министър Лоран Фабиюс трябваше да се моли за свикването на кризисна среща на европейските външни министри. Срещата се състоя, но отправи най-вече едно послание: при оказването на подкрепа на кюрдите всяка държава от Европейския съюз е свободна да действа както си пожелае. Нима това помага, за да бъдат разбити джихадистите? И какво може да предприеме Европейският съюз след една продължителна фаза на бездействие и безучастно наблюдение на ставащото в Сирия и Ирак? Това са настоятелни въпроси, които европейската външна политика трябва да си постави. За което е нужен силен първи дипломат. Някой като Щайнмайер.

 
 

Бързам, нямам време за чаша кафе

| от Г.К. (Рекламно съдържание) |

„Мразя клишетата“ гордо заявявам, облечен в корпоративна конфекция, по време на строго регламентираната ми почивка, между 12:00 и 13:00 часа. 

Монологът ми продължава, богато наблъскан с типични за активния, съвременен градски човек „неклиширани“ изрази. Става ясно, че в петък съм “play hard”, щото цяла цяла седмица “work hard”, нали. Също така, че е 2017 година и сега животът е наистина динамичен. Всъщност те, хората, едва наскоро явно започнаха да живеят. Бъдещето ми открива все по-нови хоризонти, предлагащи все повече възможности и аз съм там, за да ги уловя всичките.

Поредица от върхове, какво да ви кажа. Няма „даун“, всичко е „ъп“. А, да. И чуждици използвам много, в несъзнателен стремеж към плавното утвърждаване на словесна каша от мултинационални субкултурни изрази, универсална за всеки от Стария континент. Иначе съм против Есперантото. Придвижването между въпросните върхове става с големи скокове, по време на които дъхът ми спира. Така разбирам, че съм жив. Разбират го и всички останали, докато им обяснявам за авангардната мерна единица „спрян дъх“. Тя, оказва се, е доста по-разпространена от общоприетите клишета като минута, час, ден и т.н. Въпреки това все още не се е наложила трайно в ежедневната реч. Очаквам обаче скоро да започнат да ми се оправдават с  „извинявай, че ме почака, но си мислех, че ще се облека за три спрени дъха, а го направих за пет“.

Мразя да чакам, защото винаги имам план. Инфакт (а-мъст-израз от модерното Eсперанто), планът ми е за следващата минута, час, ден, до края на дните, абе, за всички следващи моменти, които ще ми спрат дъха. Щото, нали животът се случвал докато си правим планове. Значи трябва да имам план, за да ми се случи живот.

И сигурно се случва, откъде да знам. Аз съм целеустремен, съсредоточен, фокусиран в плана и крайната му цел. Не обръщам внимание на нищо, което ме отвлича от целта. Aim high, знаете как е. Тая висока цел постигам с размишления и действия „извън кутията“, нищо че вътре в нея останаха повече неизследвани територии, отколкото навън.

Всеки ненавременен и абсолютно неуместен повик за лежерна /демек play soft/ почивка отразявам оригинално, с рефрена на позабравен естраден шлагер: „бързам нямам време за чаша горещо кафе“. „Е“-то в края на изречението е напевно маниерно, за да предизвика меланхоличен детски спомен.

И изведнъж, четвъртъкът ме изненадва. Планът е изпълнен, а времето е „по никое време“. Спокойствие струи отвсякъде и няма изгледи случващият се живот да ме разхълца. Без да съм взимал подобно решение, сядам на тревата в близката градина, за да не правя нищо. Просто гледам другите. Как някои се мръщят на слънцето и как подават газ, още „на жълто“. Как подтичват от началото на работния ден към края му, от началото на седмицата към уикенда, от януари към декември, от… нататък се сещате. Седиш си блажено и просто да съзерцаваш нечия рядко грациозна походка, която рисува кинетична картина пред очите ти или просто зяпаш опашката на котка с искрящи сиви очи, или пък заспалите листа на дървото, което удобно хвърля сянка върху съвършено отпуснатото ти тяло. Намирам огромна красота и спокойствие в движенията на връзката на лявата ми обувката, която потрепва от порива на топъл вятър.

Somersby_NCP_Advertorial_2

Не знам как се нарича времето прекарано в нищо правене с нормално дишане. Ако обаче не се нарича живот, значи животът е скучно, забързано подобие на това, което можеше да бъде. Понеже съм нямал време за чаша горещо кафеЕ, по пътя несъзнателно съм грабнал студено Somersby. Златен момент: сайдер и блажено съзерцание на света около теб. Не ми се искаше да свършват и моментът, и сайдерът. Решението дали да продължа да нищоправя оставям в ръцете на съдбата и хвърлям ези-тура с капачката от Somersby. Случайно виждам под нея символ – малка бутилчица. Явно съдбата си знае работата и е благосклонна към мен. Може да споделя печалбата с някой, който също няма план. Просто така, да проверя дали нищоправенето е също толкова забавно с компания, а и да прекарам още един златен момент.

ПС: Колкото и да се опитвам да мисля извън стека на Somersby, винаги по-забавно ми изглежда това, което е вътре.

Рекламно съдържание

 
 

Хейли Болдуин е най-сексапилната жена според Maxim

| от chronicle.bg |

Манекенката Хейли Болдуин оглави класацията за най-сексапилите жени на 2017 г. на сп. „Максим“, съобщи Контактмюзик.

Тя прие несериозно титлата си на най-сексапилна красавица, но се похвали с нея в социалните медии и благодари на сп. „Максим“.

„Знам, неизумително е“, каза Хейли Болдуин, когато научи, че оглавява ежегодния списък. „Ако знаеха колко непохватна и шантава съм“, написа тя в Инстаграм.

hailey-baldwin-hot-100-3

Хейли Болдуин е на 20 години. Тя е дъщеря на актьора Стивън Болдуин и съпругата му Кения. Манекенка е от три години.

hailey-baldwin-hot-100-1

Сред най-сексапилните жени на 2017 г. са също актрисата Марго Роби, певицата Кейти Пери, Зоуи Кравиц, манекенките Бела и Джиджи Хадид, актрисата Алисия Викандер.

Броят на сп. „Максим“ с Хейли Болдуин в оскъдно облекло на корицата ще излезе през юни.

 
 

„Междузвездни войни“ навърши 40 години

| от chronicle.bg, по БТА |

През 1977 г. никой не бе чувал за лазерен меч или за медни бикини и не се обръщаше към непознати с думите „Нека Силата е с нас“, предаде Франс прес.

Нещата обаче бяха на път да се променят. Предстоеше да се появи по екраните третият филм на младия 33-годишен режисьор Джордж Лукас – за борбата между доброто и злото.

40 години по-късно „Междузвездни войни“ е най-рентабилната филмова сага на всички времена, а поклонници на джедайската религия има в много страни. „Не ми достигат епитети, за да опиша влиянието на „Междузвездни войни“ – заяви експертът Шон Робинс от специализирания сайт BoxOffice.com. – Четири десетилетия, свързани с рекорди, с нов вид развлечения посредством филмите от поредицата, с видеоигрите, книгите, играчките и всички артикули, вдъхновени от сагата. Това говори много.“

Първият филм от поредицата, излязъл по екраните на 25 май 1977 г., е с бюджет 11 милиона долара. Прожектиран е в само 32 киносалона и донася 1,6 милиона долара приходи през първия уикенд след появата си по екраните.

Актьорският му състав включва малко известни по онова време актьори – Марк Хамил /Люк Скайуокър/, Кари Фишър /принцеса Лея/ и Харисън Форд /Хан Соло/. Вестта за интересния филм обаче се предава между фенове „от уста на ухо“ и не след дълго се извиват големи опашки за билети пред киносалоните. В края на краищата първият филм от поредицата събра 221,3 милиона долара приходи, които дори се удвоиха след новата му редакция, извършена от „Туентиът сенчъри фокс“.

„Предпремиерата му е в емблематичния Китайски театър в Лос Анджелис, където филмът е прожектиран пред пълна зала 5 пъти дневно повече от година“, припомни кинокритикът Леви Тинкър. Той отбеляза, че тълпите фенове буквално протрили мокета в залата.

Двата следващи филма от поредицата – „Империята отвръща на удара“ и „Завръщането на джедаите“, събраха по над 200 милиона долара приходи.

Следващите три филма, излезли по екраните между 1999 г. и 2005 г., обаче не бяха толкова успешни. Действието в тях се развива преди случващото се във филмите от поредицата, появили се по екраните през 1977 г., 1980 г. и 1983 г.

 
 

Най-тъпите български рекламни кампании в историята на вселената

| от |

Едно от най-гадните неща на света е да имаш рехава брада. Хем на практика нямаш брада, хем трябва да я бръснеш. Горе-долу същото е и с рекламата – хем не е наука, хем е сложна. Това, разбира се, не е оправдание, поне не уважително, за някои неадекватно скъпи, но за сметка на това нелепи интелектуални бисери от бранша. Ако грешките, така изказани по-долу, ви се струват нормални или стандартни – искам да ви напомня, че са направени от група възрастни хора, начело на големи дългогодишни бизнеси – клиентите, както и от други хора специалисти в рекламата, отново – от дълги години. Те са обсъдили всеки елемент от кампанията и в крайна сметка са казали окей на всичко. За тях тези неща изглеждат окей. Тези неща:

 

„Pod igoto“ на шльокавица. Тази „скандална“ книга е набиване на ресурси, за да се изкаже нещо, което всички вече знаят и няма да постигне нищо освен PR за издателството. Проблемът е подходът, видите ли: ако въпросното издателство трябваше да направи кампания за безопасен секс, решението им щеше да е да хванат сифилис и да кажат „Ето. Не правете така“.

 

Песента на Фантастико. Знам, че вадя някакви неща от нафталина, но песента на Фантастико е иконична за авторските песни в рекламите. Текстописците традиционно са недооценени, така че спокойно можете да дадете 50 лева на някой, който няма да римува „пет“ с „двайсет и пет“ и знае какво е прозодия. Например, на човека измислил стихчето:

Аз такива бабо-сандвичи не ям,

между две филии – резенче салам.

Аз обичам сандвичи от тия,

между два салама – тъъъъъничка филия.

 

Еми, хубаво е! Ритъм, рима, идея – всичко. Браво!

 

Борола и Арт-93. Борола правят Имунобор, а Арт-93 – колани и портмонета. Двете фирми нямат нищо общо помежду си освен инфантилните реклами, които правят. Видеата на Борила са посмешище, съжалямвам. „Ама, Мартине, във всяка класация, където мрънкаш по реклами, ли ще се споменава тоя Имунобор“. Да, не ме интересува, дори Имунобор да е панацея и да те кара да живееш до 200 години.

Билбордовете на Арт-93 са мацка, колан и логото „Арт“. Прилича на прощъпулник на абитуриент. Не знам колко им върши работа, съмнявам се да им върши работа, но ако им върши работа – окей. Въпросът е, че може да стане пъти по-добра с нищожно малко усилия и неполагането на тези усилия е вулгарността, срещу която така страстно се газирам.

 

Бързи кредити. Ама от ония, които на бял лист пише „Бързи кредити“ и телефон. Не ме разбирайте погрешно – като реклама е окей. Предава посланието правилно и недвусмислено, информацията стига до хората, нищо не разсейва вниманието им – за кампания е добра кампания. Но… изглежда зле, цялото нещо просто изглежда сенчесто и незаконно. Скъпи родители, не плашете децата с това, че някой батко ще дойде и ще им даде наркотици безплатно. Никой не раздава наркотици безплатно! Плашете децата си, че някоя батка ще дойде и ще им даде „бърз кредит“, от който никога няма да се измъкнат със здрави колене.

 

Всички онези реклами, в които се случва нещо яко, но никой не помни бранда.

Това е тоооолкова типична грешка на рекламистите. Фирмата налива 100 000+ пари за спотове и там други неща, за да не знае никой накрая марката, но всички да повтарят „Ооо, Пепи…“. На какво е реклама „Ооо, Пепи“? На салами, да, ама на кои салами? Има 100 салама, на кои? „Човек 1: Аз го открих. Човек 2: Ама аз го купих.“ на кредитите на коя банка е реклама? „Какво му трябва на един мъж?“. Същото – на коя бира? Знаете ли какво му трябва на един мъж – трябва му рекламист, който ще напише в сценария за спота името на бранда преди слогана, за да знаем после всички години наред, че именно Ариана е „На една ръка разстояние“.

P.S. Всъщност след известно обсъждане в редакцията стигнахме до извода, че „На една ръка разстояние“ май беше слоган на Астика. Още едно доказателство в подкрепа на казаното по-горе.