България – 69 в корупцията

| от chronicle.bg |

С корупция на нивото на Гърция и Румъния България се нарежда на 69-то място сред 175 страни по света в поредния Индекс за възприемане на корупция на „Трансперънси интернешънъл“. страните без никаква корупция или само „върхова“ корупция са Нова Зеландия, Финландия и Швеция. Най-зле с подкупите и рушветите са Сомалия и Северна Корея. Страните са подредени от първа към последна позиция по прозрачност.

Според оцветената в различни цветове карта на изследването Австралия е с обезпокоителен нюанс. Страната изпада от челната десетка на прозрачността на 11 място, като регистрира спад с продуктивното разследване на сериозните корупционни скандали. Сред страните, които са оцветени в червено, като ядро на разрастваща се корупция са Бразилия, Русия, Индия, Индонезия, Нигерия, Турция, Мексико и Китай.

На Балканския полуостров най-добре в борбата с корупцията се представя Македония, която е на 64-та позиция, а най-зле Сърбия, която е на 78 място.

Поставянето на Великобритания на 14-то място е разочароващо според експертите, които казват, че Лондон би трябвало да се намира в челната десетка, твърди вестник „Индипендънт“.

„Подкупите и сделките в задната стая не само крадат ресурси от най-уязвимите, но също така подкопават правосъдието и икономическото развитие, разрушават общественото доверие в правителства и ръководители “, предупреждават от „Трансперънси интернешънъл“. Международната организация стартира кампания, наречена „Разобличи корумпираните“, и призова другите страни и институции да следват примера на Дания. Европейският съюз, САЩ и страните от Г-20 трябва да създадат публични регистри, чрез документирането в които да бъде направено по-трудно на престъпници да се появяват под други имена. „Бързо развиващите се икономики чиито правителства отказват да бъдат прозрачни и толерират корупцията, създават култура на безнаказаност, в която корупцията процъфтява“, коментира председателят на „Трансперънси интернешънъл“ Хосе Угаз.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

Кери Мълиган: нежното лице на Холивуд

| от chronicle.bg |

Кери Мълиган може да изглежда като сладко и невинно момиченце, но е играла на една снимачна площадка с Райън Гослинг, Леонардо ди Каприо и Майкъл Фасбендър. Освен това, е един от ярките таланти на Холивуд и участва във филми, които трябва да присъстват във видеотеката ви (имаме предвид тази в ума ви, явно е, че никой вече не събира касетки“.

Мълиган дебютира в света на филмовото изкуство заедно с Розамунд Пайк и Кийра Найтли в „Гордост и предразсъдъци“ през 2005 година.

Впоследствие тя ще участва в още един филм заедно с Найтли – излязлата през 2010 драма „Никога не ме оставяй“, която й носи отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските независими награди. По това време престижните награди вече не са новост за Кери, която през 2009 спечели сърцата на зрителите и критиците с ролята на Джени Мелър – гимназиална ученичка, която е на път да получи първите си истински житейски уроци.

Нежната англичанка има рожден ден днес и в галерията може да видите 10 нейни роли, които просто не стават за изпускане.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.