Американците и тяхното щастие на всяка цена

| от chronicle.bg |

Американците искат да бъдат щастливи. Стремежът към щастие е неотменимо право на всеки американец според Декларацията за независимост.

Но някои скорошни проучвания откриха странен парадокс: преследването на щастието има лошия навик да прави хората нещастни. Оказва се че лудата гонитба на заветното щастие ни прави по-невротични и нещастни и е плод на американската култура.

Брет Форд от Калифорнийския университет прави лонгитюдно изследване на активния стремеж към щастие на територията на страни, които значително се различават в културата си: САЩ, Германия, Русия и държавите в Източна Азия. Студенти в съответните държави са били изследвани с въпросник, който е измервал тяхното физическо и психологично благополучие, тяхната мотивация да бъдат щастливи и степента, в която виждат щастието като социален феномен. Докато за някои от изследваните лица щастието е нещо лично, то други го свързват със социалните ангажименти и помагането на други хора.

Форд и колегите му са анализирали данните, търсейки как тези фактори корелират един с друг в различна културна среда. Резултатите, публикувани в Журнала по експериментална психология, сочат, че преследването на щастие всъщност води до по-ниско ниво на удовлетвореност при американците, докато при руснаците, германците и източно-азиатците, търсенето на щастие резултира в по-ясно усещане за щастие.

„Въпреки че силната мотивация да се преследва щастие на всяка цена очевидно е свързана пряко с чувството за нещастие, установихме че това е валидно само в американското общество. Очевидно връзката между тези две неща е културно обусловена“.

Влиянието на културата върху устрема към щастие е свързан с дефиницията за щастие в различните държави. Русия и Източна Европа са се обособили като по-колективистични, групово ориентирани народи. За сметка на това, германците и американците имат индивидуалистична ориентация. Колективистичните нации търсят начините да бъдат щастливи през обществото. И тъй като връзката с другия е добър предиктор на благополучието, това може да обясни защо всъщност тези хора се чувстват по-щастливи.

И все пак е трудно да приемем, че мотивацията за щастие не означава стъпка по-близо до самото щастие. Според Форд пребиваването в една култура, която е себе-центрирана може да доведе до усещане за липса на принадлежност и фрустрация.

Друг аспект на нещата е фактът че силното желание за щастие може да доведе до погрешното впечатление, че на всяка цена трябва да бъдем щастливи. И когато това не се случва, може да се почувстваме разочаровани, да изгубим вяра в себе си и в крайна сметка да сме по-нещастни.

 

 

 

 

 
 

Кери Мълиган: нежното лице на Холивуд

| от chronicle.bg |

Кери Мълиган може да изглежда като сладко и невинно момиченце, но е играла на една снимачна площадка с Райън Гослинг, Леонардо ди Каприо и Майкъл Фасбендър. Освен това, е един от ярките таланти на Холивуд и участва във филми, които трябва да присъстват във видеотеката ви (имаме предвид тази в ума ви, явно е, че никой вече не събира касетки“.

Мълиган дебютира в света на филмовото изкуство заедно с Розамунд Пайк и Кийра Найтли в „Гордост и предразсъдъци“ през 2005 година.

Впоследствие тя ще участва в още един филм заедно с Найтли – излязлата през 2010 драма „Никога не ме оставяй“, която й носи отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските независими награди. По това време престижните награди вече не са новост за Кери, която през 2009 спечели сърцата на зрителите и критиците с ролята на Джени Мелър – гимназиална ученичка, която е на път да получи първите си истински житейски уроци.

Нежната англичанка има рожден ден днес и в галерията може да видите 10 нейни роли, които просто не стават за изпускане.

 
 

11 актьори, които бяха на крачка от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Денерис по-наивна и добродушна?

Менс Райдър по-млад с 20 години?

Лудият Крал на екрана?

За малко да се случи всичко това!

Game of Thrones най-вероятно нямаше да е това, което е, ако всичко това се беше случило. Което изобщо не е било далеч.

Знаехте ли например, че оригиналният пилотен сезон на сериала така и не бива излъчван, след като получава тонове критики.

Малкото късметлии, които имат шанса да гледат пилота, дори не разбират, че Джейми и Церсей са брат и сестра, което си е сериозен пропуск.

Затова продуцентите Дан Вайс и Дейвид Бениоф се захващат за работа, режат „не месо” и преработват почти 90% от пилотния епизод, за да може сериала да тръгне в руслото, в което го познаваме днес.

Освен това, някои от избраните актьори биват заменени, а може би няма да повярвате, че Емилия Кларк дори не е била първи избор за Кралицата на драконите…

Невероятно, нали?!

В галерията горе сме събрали 11 актьори, които бяха на крачна от това да участват в Game of Thrones, но в последният момент ролята им взета от друг.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.