Амбициозната първа дама на Франция и зрелищното й падение

| от |

1372970-hollandemoglie

От времето на Мария Антоанета не е имало толкова мразена от французите жена като Валери Трейвельор.

Сега мнозина злорадстват, след като надменната партньорка (и предишна бивша дългогодишна любовница) на Франсоа Оланд в крайна сметка си получи заслуженото. Защото изглежда, че 48-годишната журналистка с два брака зад гърба си, жъне, това което е посяла по време на собственото си егоистично преследване на слава и власт.

Нейното издигане от скромна „политическа“ репортерка в първа дама на Франция с петима служители в Елисейския дворец е историята на една необикновена амбиция и суетност, допълнени с типичната й лукавост.

Тази безсрамна галска сапунена опера започва, когато университетската любов на Оланд и майка на четирите му деца Сеголен Роаял е кандидат за президентските избори през 2007 г. По това време той е обикновен ляв политик с вид на пълничък банкер от малък град.

Макар че не бяха женени, Оланд беше покорния партньор от близо 30 години на Роаял, винаги до нея и винаги заявяващ неумиращата си любов към толкова талантлива майка и политик. Роаял обаче не успя да спечели президентския пост и беше победена от Никола Саркози.

Но по-късно стана ясно, че представата за щастливото семейство на Роаял е било фасада. От близо две години двойката живяла с преструвки в безсрамен опит да подсили нейните шансове да влезе в президентството. В действителност около 2005 г. Оланд вече е зарязал Роаял заради Трейвельор, по онова време журналистка в „Пари мач“, живееща с втория си съпруг.

За френското общество разкритието предложи най-дисфункционалния любовен триъгълник, откакто принцеса Даяна разкри, че в брака й има трима. Дори обичайно благосклонния ляв вестник „Либерасион“ определи Оланд като участник в „психодрама“. В последвала биографична книга за Трейвельор, която тя опита да забрани, се твърдеше, че по онова време тя гледала благосклонно и на още един мъж, консервативния политик Патрик Дьоведжиан. Впоследствие Оланд и Роаял се разделиха и той реши да се кандидатира, успешно, за президент. Естествено, Трейвельор (в черна рокля от шифон с голяма цепка, показваща бедрата й) се премести в Елисейския дворец с него и започна да затвърждава триумфа си с кампания на открита враждебност към съперницата си в любовта Роаял.

Трейвельор беше целенасочена в решителността си. Наричана Валери „Ротвайлер“, тя беше обвинена, че е поискала от политическия екип на Оланд да махне снимка на Роаял от книжата в предизборната кампания. Освен това тя смъмряше всеки журналист, който не споменаваше, че въпреки политическото си партньорство Роаял и Оланд вече не са двойка.

Например, когато колега от „Пари мач“ спомена сина на двойката „Роаял-Оланд“, Трейвельор му изпрати докачливо съобщение: „На какво си играеш? Бившата двойка Роаял-Оланд!“. През 2012 г. тя използва „Туитър“, за да подразни Роаял, която беше официален кандидат на социалистите в Ла Рошел, като подкрепи нейния политически опонент. Това дълбоко унижи Оланд, който вече беше обявил подкрепата си за Роаял. Изглежда, че безпокойството на Трейвельор беше да не би бившата приятелка на Оланд да работи в тясно сътрудничество с него.

Роаял нарече туита „отровен удар в гърба“ и цитира писателя Виктор Юго: „Предателите винаги плащат за своето предателство“. Премиерът каза, че Трейвельор трябва да „знае мястото си“, а френски вестник се намеси в свадата, като нарече Оланд „мъж, притиснат между две бойни жени“ и сравни битката между двете дами с епизод от сериала „Далас“.

Четирите деца на Оланд заявиха, че никога няма да проговорят отново на Трейвельор. Враждата между двете жени става още по-забележителна, имайки предвид, че през 1992 г., Роаял, след като роди четвъртото си дете от Оланд, даде първото си интервю от родилното отделения не на някой друг, а именно на Трейвельор.

Как се промениха времената. На купона след победата на Оланд на президентските избори той беше заснет да целува Роаял по бузата, а Трейвельор веднага поиска да я целуне по устата. Най-лицемерното е, че през цялата безнравствена сага Трейвельор, журналистка от светско списание, която от години отразява личния живот на френския елит, опита да използва законите, защитаващи правото на личен живот, за да забрани разкритията за себе си.

Но тя се смята за нещо повече от другите журналисти, а предизборният щаб на Оланд я нарече „Херцогинята“. Веднъж нападна колега, защото направил „антифеминистка“ забележка. В деня след като Оланд стана президент, тя се похвали, че ще бъде много по-добра първа дама от предшественичката си, бляскавата съпруга на Саркози Карла Бруни.

С нарастването на увереността й като първа дама, тя стана все по-склонна да командва. Говори се, че подложила Оланд на диета (забранила му пудинга) и си водела записки на неговото Блекбери по време на срещи. Но някои политически анализатори считат, че президентът започнал все повече да се дразни от нахаканата си партньорка и може би е доволен, че аферата му с 18 години по-млада от него актриса беше разкрита. Всъщност, Трейвельор сигурно е съсипана от разкритието.

Родена в общинско жилище в работнически квартал в Анжер и петото от шест деца в семейството, тя се добра до успеха с комбинация от ум, красота и усилена работа. Баща й, чиновник, загубил единия си крак, след като 12-годишен стъпил на мина през 1944 г. Почитател на дисциплината, той кара децата си да изразяват мнението си на обсъждания на масата и всяка вечер преди лягане трябвало да четат половин час. Макар да се справяла добре в училище, дъщеря му била по-заинтересована от дрехите, отколкото от политиката. „Очаквах да я видя моден критик, отколкото политически журналист“, казва години по-късно майка й, която работела като касиерка, за да свързва двата края след смъртта на съпруга си.

Но тя гордо наблюдава как дъщеря й печели мястото си в центъра на политическата сцена в Париж. Сега с Валери „Ротвайлер“ в болница, страдаща от „изтощение“, сагата, която французите нарекоха „Далас“ в Елисейския дворец“ явно ще продължи още много епизоди.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.