Ако Украйна имаше ядрено оръжие

| от |

Ако навремето Киев не се беше отказал от ядрените си оръжия, сега Москва нямаше да е толкова смела. Украйна без ядрени ракети е за нея като отворена врата. Иран осъзнава това и си вади съответните поуки. Израел също. Анализ на Дойче веле.

missile

През октомври 2001 година в Русия беше унищожена и последната украинска ядрена бойна глава. По този начин бе изпълнено едно от основните искания на тогавашното световно движение за мир: още една страна (в случая – Украйна) се беше превърнала в зона без ядрено оръжие. Преди това имаше периоди, в които Украйна притежаваше третия най-голям в света ядрен арсенал, припомня „Ди Велт“. Днес много украинци вероятно съжаляват за тази изгубена мощ, допълва изданието.

Ако навремето Украйна не беше спазила договореностите, сключени в годините на Студената война между САЩ и Съветския съюз, и не се беше отказала от ядреното си оръжие, днес тя щеше да разполага с нещо, което определено щеше да плаши Москва. Украйна щеше да може сама да избира към кой политически или военен съюз да се приобщи. И сигурно щеше да е вече член на НАТО. А Путин? Той определено щеше да е много ядосан, но какво от това?

Помислите на Иран и Израел

Цял свят следи със затаен дъх събитията в Украйна, но две страни проявяват особен интерес. Едната от тях е Израел. Публична тайна е, че еврейската държава има ядрени оръжия. Предполага се, че тя разполага с между 75 и 400 ядрени бойни глави. Първите израелски бомби са били готови още през 1967 година, когато Израел спечели една война, която застрашаваше съществуването му – става дума за т.нар. Шестдневна война. Днес израелците разполагат с ракети „Йерихон-III“, които – снабдени с една или повече ядрени бойни глави, могат да поразят всяка една цел в Близкия Изток. Имайки предвид, че продължават да живеят със заплахата от унищожение, израелците навярно интерпретират събитията в Украйна по следния начин: 13 години след като се отказа от ядрения си арсенал, Украйна е пред разпад, а съществуването ѝ е заложено на карта.

Случващото се в Украйна следят с особен интерес и в Иран. Ислямската република твърди, че няма програма за производство на ядрено оръжие и че използва атомната енергия само за мирни цели. В същото време обаче цял свят знае, че Иран разполага с тайни инсталации, в които обогатява уран, необходим за направата на атомни бомби. Сред представителите на иранското ръководство със сигурност има и такива, които се обявяват за сделка със Запада и съответно за отказ от атомната програма. Само че събитията в Украйна дават нови аргументи на хардлайнерите, които сега имат съвсем конкретен повод да кажат: ето, вижте какво става с държавите, които се отказват доброволно от ядрения си арсенал. А от това следва, че войната е де факто неизбежна. Израел не може да живее със заплахата, която представлява за него един оборудван с ядрени оръжия Иран. САЩ също нямат никакъв интерес от превръщането на Иран в регионална суперсила, която подкопава всички усилия и договорености за неразпространение на ядрени оръжия. Затова война в Близкия Изток ще има. И въпросът е не дали, а кога, пише Ханес Щайн на страниците на „Ди Велт“.

Страхът се завръща

Може би беше твърде наивно да вярваме, че заедно със Студената война ще приключи и ерата на геополитиката, на жаждата за надмощие чрез покоряване на чужди територии, пише по същата тема мюнхенският „Зюддойче Цайтунг“. Тази надежда беше най-силна в Европа. Затова и европейците са днес най-силно шокирани от действията на Русия в Украйна. След една „студена“ и две световни войни, в които Европа бе разрушена и разпокъсана, геополитиката явно отново се завръща. А заедно с нея се завръща и страхът, посочва изданието.

Поведението на Москва следва именно логиката на геополитиката. Всички територии, които в годините на Съветския съюз бяха оцветени в червено, са днес сини – като знамената на ЕС и НАТО. В този смисъл Украйна е един вид последна крепост на границата със Запада, а и полуостров Крим е „родното пристанище“ на руския Черноморски флот. Да защитава тази крепост е пръв приоритет за геостратега Путин – каквото и да му струва това. Дори и рублата да се срине, важното е над Севастопол да се вее руският трикольор, пише Хуберт Ветцел на страниците на „Зюддойче Цайтунг“.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

Facebook вече ще предлага видео съдържание

| от chronicle.bg |

Потвърди се, че Facebook е сключила сделки с Vox Media, Buzzfeed, ATTN и The Dodo (Group Nine Media) за излъчване на оригинални предавания.

Материалите ще включват кратки видеа до 10 минути, а също и по-дълги клипове над 20 минути. Разбира се, те ще бъдат прекъсване от рекламни паузи.

В началото видеата ще са достъпни единствено на сайта на Facebook и мобилните приложения, а след това ще стават достъпни и в други сайтове.

Съобщава се, че Facebook ще задържа 45 процента дял от рекламите в кратките клипове.

Източник: The Verge

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.