5 исторически паметници, унищожени в Сирия

| от |

Трагичната гражданска война в Сирия продължава, жертвите на конфликта също продължават да растат. Но това не е единственото бедствие, следствие на конфликта – спиращото дъха историческо и архитектурно наследство на Сирия е взривено на парчета от продължаващата война.

ЮНЕСКО помоли двете страни да зачитат и защитават исторически артефакти. Гледайки тези кадри –  това е малко вероятно.

Представяме ви пет от най-значимите обекти и сгради, които са били повредени или унищожени в гражданска война в Сирия:

 
 

5 кокетни приключения, които ви чакат на морето

| от |

Цоп-цоп. Вече чуваме как крачетата ни цопкат в морската вода и нямаме търпение да дойде дългоочаквания ден на летния отпуск, да напълним резервоара на колата и да запалим към моренцето. Ще се пият коктейли, ще се хапва таратор, ще има плацикане във водата, плажен волейбол, аквапаркове, морски флиртове, нежни нощи на пясъка…ехеееееее. Пускаме сърчице във Facebook и тръгваме.

Да, ама не. Каквото и да пише по разни списания и да ви казват хората, животът не е прекрасен, а лятната почивка не е задължително приятно преживяване. Ето част от вълнуващите приключения, които морето може би ви готви:

Колата се предава

Натоварили сте домочадието, сешоара, ютията, палатките за всеки случай, люлката, хамака, лопатите, въжетата, фенерите, яйцата, доматите, банските, кърпите, поясите, ютията, хладилните чанти и всичко останало, готови сте, прекръствате се и тръгвате. Ауспухът дере асфалта, старият звяр пърпори и след два часа сте стигнали до бензиностанцията след Черната котка. Тамън излизате на магистралата, вдигате до невероятните 60 км/ч и хоп. Всичко отпред потъва в дим. Ауспухът пърди, народът в купето кашля и колата спира. Докато чакате пътна помощ, която ви предлага да закара автомобила директно в най-близкото автогробище, виждате как мохитото на плажа с бързи стъпки се отдалечава.

Нова порода малариен комар

Вече сте на морето, излежавате се на хамака следобедно и придремвате под сянката на някоя топола в тих екстаз. Дори не усещате лекото бодване по глезена, докато след два часа не сте с 40 градуса температура. Белтъците ви започват да се преципитират, тресете се като лист по време на лятна буря и имате деликатни халюцинации. В спешното в Бургас се оказва, че сте имали честта да бъдете ухапани от съвсем нова порода малариен комар, очевидно прелетял от Тринидад и Тобаго специално, за да ви уважи.

Лозенският вирус атакува отново

Сещате се за рекламата, в която самотен и депресиран човек седи на тоалетната и гледа към веселящия се плаж, нали? Дори с цял арсенал запичащи медикаменти, няма да успеете да избегнете неговата роля, ако налетите на добрия стар ентеровирус на Лозенец. Цамбуркате се във водата и си мислите какви късметлии сте, че сте намерили златната среда между Приморско (твърде плебейско) и Слънчев бряг (твърде упадъчно). В този момент усещате рязък прорез в корема. Нуждаете се от тоалетна. Не излизате от морето навреме. Здраве да е. След два часа вътре, излизате бледи и прекарвате няколко часа в тоалетната на най-близкото капанче. Остатъкът от почивката минава в медитация върху тоалетна чиния в квартирата. Не виждате морето повече, но за сметка на това опознавате добре плочките на банята в квартирата и на третия ден дори изчиствате фугите. Хазяйката е доволна.

ППБ* – епизод седми

Вечер е. Звезди са обсипали свода небесен. На бара кънти „I`m in love with the shape of you“, а срещу вас е застанал обект. Сини очи, секси тяло, мръснишка усмивка, приятен загар. Време е за летен флирт. Десет текили по-късно вече се търкаляте с обекта и преди да се усетите, дрехите ви са отнесени от закачлива вълна. Какво се случва после – историята мълчи. Не и половите ви органи обаче. Ден по-късно се събуждате от невъобразимо парене в интимната област, поглеждате какво се случва и тихо изписквате. Очевидно ви е опарила медуза. Не си спомняте обаче да сте се къпали в морето без бански…или пък…имаше момент без бански, да, беше на плажа и…о, не, не, не. Сините очи, мръснишката усмивка…По дяволите. Не казвате на никого какво е станало и взимате бързия влак за София. Директно в клиниката по кожни и венерически болести. Изобщо не се изненадвате, когато на амбулаторния лист са изписани десет диагнози на латински.

Случка в аквапарк

Прекрасно е да отидете с приятелите, децата и изобщо с голяма компания на аквапарк. Хем екстремно, хем забавно, хем разнообразно. Отдалеч съзирате пързалката „Камикадзе“. 90 градуса наклон, спускате се със 120км/ч. За разлика от тълпата, която се бута пред другите атракциони, на „камикадзе-то“ няма никой. Връчвате айфона на кума, за да ви снима как се спускате с тия 120км/ч. Заставате най-горе с изпъчени гърди, надолу не се вижда нищо. Мятате се смело. В продължение на 2 секунди имате чувството, че се задушавате, в следващите 4 – че се давите. На петата секунда усещате зловещото дрънване на главата ви в дъното на басейна. В кома сте.

 
 

Гъзи, бузи, буцуни: мина ли времето на „Ъпсурт“?

| от chronicle.bg |

Феновете на Ъпсурт чакат всеки техен летен хит с нетърпение. И нормално.

Не сме забравили как драскахме листото на марихуаната и текста на „Нон-стоп“ в тетрадките си през 1999 г. Не сме забравили и как целият български народ се напомпа с национална гордост от това, че шкембето в неделя сутрин бе възпято. Никога преди това музиканти или поети не бяха издигали на пиедестал шкембе чорбата и рефренът на „Неделя сутрин“ завинаги влезе в езиковата артилерия на българите. Може и да имаше леко шокирани индивиди от старата генерация, която не можеха да преглътнат текста на „Хвани ме за тръбата“. Но пък и ние вече отричахме „Щурците“ и „Диана експрес“. И „Ъпсурт“ бяха символ на борбата между две поколения.

През 2001-ва всички пеехме с тях и Васко Найденов „нон стоп масури има ли луди питай Тони Джи. Чекай малко скъпа, давай салати. Колко нестандартен съм, питай Кати.“. Ъпсурт се катереха нагоре към сърцата на хората и изобщо нямаше изглед да спрат.

Албумът им „PopFolk“ от 2003-та не беше най-силния момент в творчеството им, но след това дойде 2005 г. и цяла София вибрираше в порочността на „3 в 1″. Всеки има свой личен спомен с фразата „мацки винаги има жадни, с майни имаме малки тайни. Южни душици непослушни, морски и софиянки. Две отворени дърти чанти, отварям – скърцат панти. Неочаквана комбинация, не 3, а 2 в едно – фелацио.“ Дори не можем да си представим колко бири са се изпили на тази песен, колко неща са се изпушили и колко хора са се забили, докато са я слушали.

Изобщо 2005-а бе златна година за Ъпсурт. Тогава Хазарта изпя „жълти зъбки и нерви лабави, не гепи кабели, гепи кабари/ Като стрида в маршрутките, аз съм сам в държавата на проститутките“ в парчето „Колега“ и всички пяхме с него. Песента неслучайно бе определена за химн на народа. Същата година се роди и сингъла „И твойта майка също“ с Белослава, който стана част от саундтрака на едноименния филм. И всички бяхме горди.
Текстовете на „Ъпсурт“ бяха поезия висша категория. В лириката им бъкаше от препратки, които караха хората да си задават въпроси. Беше необходимо леко интелектуално усилие, за да разбереш, че хората не звънят по телефона с фонокартите си в тоалетната. С всеки техен пореден албум, стилът на изразяване в текстовете се подобряваше мощно и Ъпсурт се превърнаха в икони.
След известен период на творческо затишие, „Ъпсурт“ се завърнаха на бял кон с „Ослушай се“ през 2013-та и сингълът им отново кънтеше във всички барове. Освен яките мацки, въртящи крака на пилон, в песента отново имаше запомнящи се фрази и социална нишка, макар и тя да не можеше да се мери с „Колега“.
И като отново стана дума за „Колега“… може би е време да чуете новата песен на Ъпсурт:

Мдам. Никога няма да спрем да обичаме „Ъпсурт“, както никога няма да спрем да харесваме захарен памук, макар че знаем, че е вреден, а не е и толкова вкусен. Пораснахме с техните рими, говорим с техни думи и никога няма да ги оплюем с чисто сърце. Освен това, още утре по улиците ще минават кабриолети, от които ще кънти „Големо дупе, мамо, ме гони, големо дупе“. И в морските барове много пияни хора ще пеят „Гъзи бузи буцуни буцуни гъзи бузи“.

Но трябва да признаем, че този път „Ъпсурт“ не са се постарали. И опасно се въртят около границата, която дели техния хип-хоп от този на Криско бийтс. А ако я прекрачат, отиваме „дома на бира и миш-маш“ и си режем вените.

 
 

Новият трейлър на Game of Thrones: „Врагът е истински. Винаги е бил.“

| от chronicle.bg |

Нов трейлър на Game of Thrones беше пуснат от HBO снощи – по-малко от месец преди премиерата на седми сезон.

В двуминутното видео лорд Бейлиш съветва Санса Старк: „Бий се във всяка битка, винаги, в ума си“. Виждаме и как Денерис се завръща във Вестерос на фона на островната крепост „Драконов камък“, наследствения замък на Таргариен.

Воините й влизат в сблъсък с армията на Ланистър край Кастърли Рок. Джейми Ланистър също се появява – яздещ кон през бойното поле с пика в ръка.

„От векове родовете ни са се изправяли заедно срещу общия си враг. Независимо от различията си са се обединявали. И ние трябва да сторим същото, ако искаме да оцелеем“, казва Джон Сноу в трейлъра.

„Защото врагът е истински. Винаги е бил“

Българската премиера на най-новия сезон на Game of Thrones е на 17 юли по HBO.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“