29 август 2014: 56 години от рождението на ненадминатия Майкъл Джаксън

| от |

Всяка стъпка в живота му е безпрецедентен успех и рекорд. Рекорд за най-продаван албум, за най-много спечелени награди „Грами” за една година, най-голяма телевизионна аудитория (изпълнението на Super Bowl XXVII през 1993 е гледано от над 133 400 000 зрители). Това е Кралят на попа Майкъл Джаксън.

Можете ли да си го представите стар, побелял, непеещ и нетанцуващ? Едва ли!  Днес Майкъл Джаксън щеше да навърши 56 години. Той си отиде от този свят пеещ и танцуващ, просто разпери ръце и отлетя. За да не се спре никога!

МайкълДжоузеф Джаксън е роден на 29 август 1958 г. в Гари, Индиана, САЩ, в бедното семейство на Джоузеф и Катрин Джаксън. Той е осмото дете в семейството. Едва ли родителите му са предполагали, че са дали живот на личност, която ще промени света на музиката завинаги. Баща му Джоузеф Джаксън работи в стоманолеярна, но участва и в групата The Falcons. Той подтиква децата си да пеят от много рано.

Michael-Jackson1

На 7 години Майкъл става солист на състава, създаден от неговите братя The Jackson Brothers, който прекръстват на The Jackson 5, a още по-късно на The Jacksons. Самият Майкъл пише много от хитовете на групата. Сред най-успешните им песни са: “I Want You Back”, “ABC”, “The Love You Save” и “I’ll Be There”. Успехът е зашеметяващ и всички те достигат до номер едно в класациите на Billboard Hot 100. Списанието “Rolling Stone” нарича Майкъл Джaксън “гений с невероятна музикална дарба”. Малкият Майкъл се превръща в един от най-известните изпълнители в САЩ. Начинът, чувството, с които пее и се носи по сцената, му печелят хиляди фенове. През 1971 г. албумите им са най-купуваните в САЩ.

Списание „Rolling Stone” нарича Майкъл  „гений с невероятна музикална дарба“. Тези години са изключително успешни, както за The Jacksons, така и за самия Майкъл Джаксън.

Някои хора са родени, за да бъдат звезди, за да бъдат в центъра на славата, за да бъдат под светлината на прожекторите. Може би няма по-автентичен пример за такъв човек от Майкъл.

The Jackson 5 Performing

1978 година се оказва повратна за кариерата навсе още невръстния Майкъл. Тогава той се превъплъщава в ролята на Плашилото във филма “The Wiz” (афро версия на „Магьосникът от Оз”), в който си партнира с легендата Даяна Рос. Тогава се запознава и с Куинси Джонс, който се съгласява да продуцира първия му солов албум “Off The Wall”. Албумът достига невероятните за него време над 20 млн. продадени копия, печели му 3 награди на American Music Awards, както и „Грами” в категорията „Най-добър R&B изпълнител”. Успехът е огромен, но недостатъчен за амбициозния изпълнител и той обещава още по-големи постижения за следващия си албум. Майкъл заявява, че иска с композирани от него песни да се превърне в „Най-голямата звезда на планетата”. Тези му амбиции са посрещнати и приети с насмешка. Никой не предполага, какво ще се случи само няколко години по-късно.

През месец декември 1982 г. е издаден и вторият солов албум на Краля на попа – „Трилър“. Едва ли някой е предполагал, че „Трилър” ще се превърне в най-успешния и най-продавания солов албум на всички времена. Феномен, останал ненадминат и до днес. „Трилър” разбива рекорд след рекорд с всяка изминаваща седмица. На 26-ата церемония по връчването на наградите „Грами“ през 1984 в Лос Анджелис, Майкъл Джаксън печели рекордните  8 награди „Грами”. „Тирлър“ се задържа се в топ 10 на Billboard 200 цели 87 седмици, като 37 от тях е на първо място. „Джаксън манията” вече е факт. Друго амбициозно начинание на младият Майкъл е т.нар. кратък филм към песента „Трилър”, който е първото видео към песен, представящо кратка история със сюжетни изненади, визуални ефекти и запомняща се хореография. Към днешна дата „Трилър” е първият и единствен музикален видеоклип, който се съхранява в Американския национален филмов архив като важна част от културното наследство на САЩ.

Michael-Jackson3

На 25 март 1983 г., Майкъл Джаксън прави първото изпълнение на живо на емблематичната си песен „Били Джийн”, по време на което изумява света. Тогава за първи път прави танцовата стъпка – лунна походка, превърнала се в негова запазена марка.

 Цял свят е луд по Майкъл Джаксън. Всеки носи емблематичното яке от краткия филм към „Трилър”, деца и възрастни имитират движенията на Майкъл.

През 1987 година, Майкъл показва, че няма намерение да се осланя на стари успехи и реализира третия си солов албум – „BAD”. Не успява да надмине успеха, поставен с „Трилър”, но албумът му ражда едни от най-великите му хитове като „I Just Can’t Stop Loving You“, „Bad“, „The Way You Make Me Feel“, „Man in the Mirror“ и „Dirty Diana“. На 29 юни същата година, мениджърът на Майкъл – Франк Дилео съобщава намеренията на изпълнителя да реализира своето първо световно турне. Първите концерти от “BAD World Tour” са в Япония с начална дата 12 септември 1987. Първите девет концерта са продадени буквално за няколко часа. В резултат на огромния интерес, Джаксън и екипът му решават да добавят още пет концерта.

ARCHIVES: MICHAEL JACKSON

Когато Майкъл пристига на летището в Токио е посрещнат от над 600 журналисти, оператори и фенове.

Съвсем закономерно рекордите продължават. По време на  турнето Майкъл изнася общо 123 концерта пред над 4,4 млн. публика, а общите приходи от обиколката са 125,000,000 долара (239,340,000$ – 2014) – постижение, записано моментално в Гинес. В книгата на рекордите влиза и уникалната цифра от 504 хиляди посетители на едва 7 спектакъла на стадион „Уембли“ в Лондон, при заявено желание на над 1,5 милиона фенове. Това означава, че е можел да напълни „Уембли” цели 20 пъти. На третия от 7-те концерта на „Уембли” (на 16 юли), специални гости са Принцеса Даяна и Принц Чарлз.

Последният концерт  от европейската част на “BAD World Tour” е в Ливърпул (11.09.1988). Концертът е посетен от 125 000 души.

Michael-Jackson5

Успехите на Майкъл продължават и в следващото десетилетие. Феновете тръпнат в очакване да се появи на телевизионния екран, да посети държавата им, за да го зърнат поне за миг.

На 29 август 1997г., по време на концерт, част от третото световно турне на Джаксън “HIStory World Tour”, в Копенхаген, Германия, Майкъл отбелязва 39-ия си рожден ден заедно 50 000 фенове.

Майкъл Джаксън не беше просто изпълнител. Той умееше да обединява хората, да ги учи как да бъдат по-добри.

„…Музиката му притежаваше допълнителен слой от необяснима магия, която не просто събуждаше у хората желание да танцуват, а ги караше да вярват, че могат да летят, да се осмелят да мечтаят, да бъдат всичко, което поискат. Така правят героите. А Майкъл Джаксън беше герой. Той пълнеше стадиони по цял свят, продаваше стотици милиони копия от албумите си, вечеряше с премиери и президенти…”

Из речта на Мадона – Наградите на MTV 2009

Освен уникален изпълнител и най-големият дарител сред известните личности, преди всичко Майкъл беше обикновено човешко същество. Освен, че промени света на музиката завинаги, Майкъл научи света да обича повече, научи всеки един от своите милиони фенове да бъдат по-добри, да дръзнат да мечтаят от сърце и да дават всичко, за да сбъдват мечтите си. Посланията, които той влагаше във всяка от песните си, и до днес карат света да затаява дъх, когато ги слуша и да се замисля за малките, но тъй съществени неща в живота.

Майкъл Джаксън е човекът, научил света как да обича! Музиката му е урок за по-добър живот! Жалко е, че си отиде толкова рано! Имаше какво още да ни покаже, имаше на какво още да ни научи, но МАЙКЪЛ ДЖАКСЪН ще си отиде от този свят едва когато аплодисментите спрат, тоест когато светът спре да съществува!

Честит рожден ден, Майкъл! Обичаме те!

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.