Стара Загора и Мадрид с нови почетни граждани…

| от |

По какво си приличат Стара Загора и Мадрид? По това, че си имат за нови почетни граждани хора свързани със спорта и допринесли изключително много за развитието му с положителния си пример.

Спортно техническият директор и старши треньор на “Берое” Петър Хубчев стана почетен гражданин на Стара Загора. Решението бе взето на сесия на Общинския съвет на Стара Загора днес. С 36 гласа в подкрепа на предложението Хубчев е най-новият почетен гражданин на Градът на липите, поетите и правите улици. Официалното връчване на документа, който удостоверява титлата ще стане на 5 октомври, в рамките на честванията на Празника на града.

Общинските съветници отчитат факта, че под ръководството на Хубчев през тази година “Берое” спечели Купата на България и Суперкупата на България и записа ново участие в Европейските клубни турнири.

treniori-site-963x542

Петър Хубчев е в Берое от 1 февруари 2012 г., когато след проведен конкурс ръководството го назначава за спортно технически директор на клуба.

През октомври 2012 г. поема поста поста старши-треньор временно, а от 18 декември същата година става постоянен треньор на отбора и продължава да съвместява двете длъжности.

По същото време и Мадрид се сдоби с нов почетен гражданин.

Рафаел Надал бе определен за почетен гражданин на Мадрид в понеделник. Това признание е заради изключителната му спортна кариера, която носи положителен пример на младите. „Надал е модел за подражание на всички като спортист и като човек“, заяви кметът на испанската столица Ана Ботея. Тя дори определи Надал като „легенда“ за страната.

Rafael-Nadal

Предвижда се специална церемония в чест на Надал, когато той е по-свободен от участия в турнири. Това е най-голямото признание, което местната управа може да даде на родения на Балеарските острови състезател.

Ана Ботея благодари на тенисиста за подкрепата за тенис турнира в Мадрид, а също и за кандидатурите на града за домакин на Олимпийските игри през 2012-а, 2016-а и 2020-а, които испанската столица загуби.

Някой може и да каже, че няма база за сравнение между двамата. А може би има? Защото и Петър Хубчев, и Рафаел Надал стоят далеч от скандали и жълти истории, а за тях се пише и говори единствено във връзка с труда им. А това е толкова рядко срещано в наши дни.

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.

 
 

2CELLOS с ново видео към песен от „Властелинът на пръстените“

| от chronicle.bg |

2CELLOS изненадаха феновете си с ново видео към песента „May It Be”. Парчето е кавър от саундтрака на „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“ и част от последния им албум SCORE. Целият албум, посветен на филмова музика, ще чуем на живо на 4 декември в зала „Арена Армеец“.

За по-малко от месец видеото към “May It Be” събира 1 милион гледания в YouTube.

Това не е първото видео от албума “Score”, заснет в Хърватия. Миналата година, в Дубровник е заснет и клипът към нашумелия кавър на “Game of Thrones”, а през февруари тази година там снимат видеото към “Moon River” – саундтракът на класиката „Закуска в Тифани“. Месец по-късно, видеото към „Now We Are Free” от „Гладиатор“, което е частично снимано в Хърватия, беше представено в Pula Arena – единственият римски амфитеатър, който все още е непокътнат. Във всички видеа от новия албум двамата челисти са придружени от Лондонския симфоничен оркестър.

Чрез новия си албум „Score”, продуциран от Sony Music Masterworks, 2CELLOS представят нов стил, като включват най-обичаните хитове, както в класическата, така и в съвременната музика. Траклистът включва песни от саундтраци като този на „Титаник“, „Властелинът на пръстените“, Закуска в Тифани“, „Кръстникът“, Гладиатор“, „Списъкът на Шиндлер“ и много други.

Билети за концерта, част от световното турне на талантивите музканти, може да закупите в касите на EASYPAY, EPAYGO.BG, OMV, THE MALL и EVENTIM.BG на цена от 50 до 110 лв.

 
 

Светът е пред Апокалипсис…както винаги

| от Мануела Геренова |

Нещата никога не са били толкова зле!

С тази идея живее човечеството през последните десетилетия. Всеки, който внимателно следи събитията в последните години, си мисли с ужас, че краят явно наближава.

САЩ изпадна в небивала досега международна изолация. Следим с тревога обтегнатите отношенията между световните сили Америка и Русия.

Конфликтите на расова основа бележат своя пик. Западните правителства се борят да се справят със сблъсъците между родните им радикалисти и наплива от мигранти.

Самият Доланд Тръмп в интервю по ABC възкликна, че „светът е кочина“.

Тези и много други събития са причината да се чувстваме все едно сме се втурнали стремглаво към края на света. Имаме усещането, че в момента е по-лошо от всякога, но дали наистина е така?

Според експертите-хуманисти Апокалипсисът все още е далеч. Всъщност човечеството е преминало през доста кошмарни години. И все пак, е преживяло опустошенията, глада, болестите и сривовете на политически системи.

Положението в Западния свят не се влошава чак толкова рязко, а модерният човек не е толкова прецакан, за колкото обича да се мисли. Общо взето живеем по-сигурно от всякога.

Ако погледнем 20, 30 или 50 години назад, в момента шансът да умрем внезапно или в млада възраст е много по-малък. Продължителността на живота непрекъснато се увеличава. Дори и да вземем предвид чистите факти, все по-трудно ни е да не идеализираме миналото. Хората просто обожават носталгията.

Поколението на „милениалите“ е обсебено от картини от 90-те и 80-те, които представят романтичната светлина на периода.

Пин-ъп визията и роклите тип „Великия Гетсби“ са издигнати в култ. Показателно е, че САЩ избра президент, който открито призовава да се върнем назад във времето.

Нещо повече – последните няколко поколения непрекъснато обясняват с възторг колко издръжливи са били техните прадеди. Хей, те са ходили 15 километра пеш до училище, преживели са войни и са търпели расизъм и сексизъм и са оцелели.

Разбира се, бедствия и очаквания за Деня на страшния съд съществуват откакто има човечество. А вероятно и доста по-отдавна.

През 1348-а Черната смърт – пандемия от бубонна чума – унищожава 1/3 от населението на Европа. Тогава хората са убедени, че това е знак от Бога и Четирите конника вече са на път.

Три века по-късно – през 1666-а – освен нова епидемия от чума, Англия преживява Големия Лондонски пожар и война с нидерландците. Религиозни служители и астролози обявяват, че това е „Годината на звяра“ и са сигурни – всички тези събития предвещават края. И все пак, днес, през 2017г., краят все още не е настъпил. За добро или лошо.

Другата причина за предсказанията за Апокалипсиса е твърде бързият технологичен прогрес, който масово плаши хората. Винаги, когато човечеството бележи напредък в тази област, прогнозите за наближаващата кончина на света не закъсняват.

Хората са се страхували от редица нови изобретения – електричеството, компютъра, а сега и от изкуствения интелект и роботите.

Прекрасен пример е Чикагският панаир през 1893-а, на който за първи път е показана електрическата крушка. По същото време обаче Америка е раздирана от протести срещу корпорациите заради ниско заплащане. Затова мнозина считат, че това е краят на държавата.

Нашето съвремие също е образец – в момента технологиите се развиват по-бързо от всякога, буквално с месеци. Западният човек разполага със свръх-модерни устройства на все по-достъпни цени.

Въпреки това или точно заради него, поне един съвременен шаман на година предвижда Апокалипсис.

В историята ни само последните 100 години имаме достатъчно доводи да мислим, че фаталният развой на събитията далеч не е толкова лесен.

Струва си да споменем, че превъзмогваме създаването на ядрената бомба през 1940-а, последвалите ядрени бомбардировки на Хирошима и Нагасаки, трагедията в Чернобил.

Оцеляваме по време на Студената война и дори през Карибската криза, когато съдбата на света действително е била заложена на карта. Преки свидетели сме на атентатите на 9-ти септември 2001г. и на икономическата криза от 2008-а.

Очаквахме Апокалипсиса заедно с Милениума, година след Милениума, а истерията „2012“ дори вдъхнови едноименен филм. Притеснявахме се от астероиди, земетресения, спиране на земята, ядрени удари, катаклизми.

Защо обаче паниката за края на света ни обхваща толкова лесно?

На първо място, информационният поток, който ни залива, е по-голям от всякога. Медиите ежедневно ни заливат с черни хроники, а социалните мрежи само влошават нещата.

Паниката стана модерна за добре информирания човек, особено сред младите. Те непрекъснато споделят шеги относно заобикалящата ги реалност, но често зад тях прозира искрен страх за случващото се.

Страхът обаче не е нищо повече от гнида, която е добре да смажем. В крайна сметка, далеч по-вероятно е да умрете от удавяне във ваната, отколкото от глобалното затопляне…

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.