За компютрите и музиката

| от | | |

1 октомври е Световен ден на музиката. Получи се съвсем случайно, но точно днес решихме да ви представим един интересен сайт, свързан с музиката.

Компютрите заменят човека в много скучни ежедневни задачи. Но могат ли да ги заменят, когато става дума за творчество и креативност?

„В никакъв случай!“ е най-очакваният отговор. Но експерименталният проект Computoser (http://computoser.com) на българския разработчик Божидар Божанов се опитва да ни убеди в обратното – всяко парче е генерирано от алгоритъм, без човешко участие.

Музиката е нещо емоционално – как е възможно компютър да я композира? Музиката е емоционална на много нива – композиция, изпълнение, възприятие. Нивото, на което е най-податлива на формализация и автоматизация е композицията.

Композиторите обикновено следват много правила, за да се получи накрая приятна за слушане музика – правила за хармония, ритъм, акорди, бийтове, звукови ефекти и т.н. Ако компютърът бъде научен на тези правила, той може да генерира мелодии, които са приятни за слушане.

Те няма да идват „от душата“, но дори музиката, кореняща се в чувствата и мислите на композитора, следва музикалните правила. В известен смисъл, музиката е оформена от системата от правила. А именно тази система може да бъде разбрана от компютъра.

Разбира се никой компютър не може да е по-добър от Моцарт.

Piano-Wallpaper-music-24173627-1920-1200

И не че е невъзможно компютърен алгоритъм да композира Малка нощна музика – напълно възможно е, но заедно с това ще композира множество лоши парчета и няма да знае как да разграничи хубавите от лошите. Дори със самообучителни алгоритми процесът на креативност комбиниран с постепенното подобрение в уменията на композитора много трудно може да бъде представено с единици и нули.

Но да не забравяне, че не всички композитори са Моцарт – музиката нерядко е проста, незапомняща се, фонова. Например стоковата музика – тази, която слушаме в асансьора в хотела или когато чакаме оператор на телефонна линия. В тези случаи целта на музиката е просто да предостави приятна за ухото алтернатива на тишината.

Computoser в никакъв случай не е пионер в областта – алгоритмична музика е правил дори моцар (чрез хвърляне на зарчета и комбиниране на предварително композирани части), а компютри са използвани за целта от шейсетте насам – в изследователски проекти като Iamus, WolframTones и SoundHelix. Очаквано, задачата се е оказала доста трудна и повечето от резултатите са доста незадоволителни.

А какво би означавал един безкраен извор на музика? Краят на стокова музика, композирана от хора? Прервъщането на композиторите в аранжори на това, което вече е сътворено от компютъра?
Може би един ден ще има концерти на алгоритмична музика – сътворена „на сцената“. Може би алгоритмите ше напреднат достатъчно, и заедно със синтезиран глас (а такъв проект вече съществува в лабораториите на Майкрософт) ще бъдат алтернатива на многомилиардната музикална индустрия, защитена с авторски права?

Но да направим крачка назад от този научно-фантастичен хоризонт, където компютърно-„нарисувани“ холограми изпълняват алгоритмично-композирана музика използвайки синтезирани инструменти и вокали. За да работи всичко това е необходимо музиката да е приятна за човешкото възприятие. Трябва да предизвиква емоции. А тя прави това чрез активиране на центрове в мозъка. Всички музикални правила за хармония и ритъм имат за цел да активират мозъка ни. А нека се съгласим, че компютърът може да се справи това. Той не може да изсвири парчето емоционално, нито може да възприеме музиката, но може да я композира така, че хората да я свирят и възприемат по свой начин.

Човекът е изключително сложен компютър, и колкото повече учим за това как функцинораме, толкова повече аспекти на това функциониране ще можем да автоматизираме чрез компютри. Музиката просто един такъв пример.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

Джеймс Макавой: Добър британски вкус

| от |

Джеймс Макавой е британското секси чудо на модерното кино. Той е различен и по един начин хашлашки приятен не само за гледане, но и за опитване във всякакви форми. Макавой е от тези актьори, които ти се струва, че са изключително специфични, но когато го изгледаш в пет различни роли, разбираш, че този иначе дребен мъж с добри обноски, може да изиграе всичко. И той наистина го прави.

От влюбен мъж, през професор, до настървен до пръсване его маниак Макавой може да се похвали с многообразна и пъстра филмография в британското и американското кино.

От комерсиални блокбастъри до адаптации по Ървин Уелш той се раздава на екран и винаги е удоволствие да бъде гледан.

Роден в Глазгоу, Шотландия, кариерата на Джеймс Макавой започва през 1995-а с британския трилър The Near Room, след като се запознава с актьора Дейвид Хаймън. Тогава Джеймс е на 16 и кариера в актьорството не му се струва чак толкова атрактивна. Вместо това, кандидатства в Кралските военоморски сили и бива приет веднага. В крайна сметка някъде там се включва и Кралската консерватория на Шотландия и Макавой избира нея. Докато завърши образованието си през 2000 година британецът е направил няколко участия в сериали и дори работи по cheese хоръра „Басейнът“.

След това кариерата му поема лек и плавен подем, може би заради таланта му, и той снима сериалите „Децата на Дюн“ и „Играта“ за ВВС, който по-късно е адаптиран и на филм с Бен Афлек и Ръсел Кроу. Участва и в британската версия на Shameless в цели два сезона. Някъде там се запознава с бившата си вече съпруга Анн-Мари Дъф и продължава бавния си и приятен поход из британското кино.

Големият пробив на Макавой идва през 2007-а, когато играе главната роля във великолепния „Изкупление“, адаптация по романа на Иън Маккелън. Ролята му носи номинации за БАФТА и Златен глобус и купчина други награди. Печели му и приятел в лицето на Бенедикт Къмбърбач и му отваря вратите към необятното кино на Холивуд.

От там насетне Макавой подбира ролите си внимателно. Играе в нискобюджетния секси шедьовър „Транс“ на Дани Бойл и същевременно приема ролята на младия професор X в новите версии на X-men. Той играе доктор и активист в „Последният крал на Шотландия“, редом до Форест Уитакър, което му носи БАФТА за изгряваща звезда и същевременно е циничен и арогантен комарджия в романтичния „Пенелопе“.

И всички тези роли му стоят чудесно.

Макавой е единственият актьор, който е обмислян да изиграе мистър Дарси в адаптацията на „Гордост и предрасъдъци“, но в крайна сметка играе първообраза на персонажа – единствената любов на Джейн Остин – Том Лефрой – в „Да бъдеш Джейн“.

Джеймс Макавой е вкусен за пробване във всичко – от романтика до трилър.

А дори и за тези, които нямат чак толкова големи изисквания към диапазона на актьорите на голям екран, могат да си отдъхнат – Джеймс Макавой е просто адски секси. Освен че може да изиграе всичко, може да ти поднесе чай гол и да го направи с финеса на джентълмен и вида на арогантен и възбуждащ коцкар. Малко са като него, затова се радваме, че той съществува.

От тази седмица може отново да го гледате на кино. Този път в трилъра на М. Найт Шамалан „На парчета“. Там Макавой отново се раздава и играе цели четири образа и го прави забележително. Не, че някога сме се съмнявали.

И докато се подготвяте за трилъра на М. Найт, в който Джеймс може и малко ще ви стресне, ви предлагаме част от чудесните му роли. Защото няма нищо по-добро от атрактивен британец в хубаво кино.   

Вижте ги в галерията горе.

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

Сериалите, които обичат да убиват

| от chronicle.bg |

Ако сте фенове на „Игра на тронове“ или „Живите мъртви“, вероятно сте свикнали да си взимате болезнено „довиждане“ с любимите ви персонажи. Модерната телевизия не се скъпи откъм зрелищна смърт на главни герои и сценаристите изобщо не се свенят да убиват ключови герои.

Хората от Latest Casino Bonuses са се потрудили, за да изчислят кои телевизионни сериали са пролели най-много кръв и по какъв начин.

tv-latestcasinobonuses.com-101016-433x650

Първенците в убийствата са „American horror story“ и „Game of Thrones“, което не е изненадващо, но това, което прави впечатление, е че най-големият брой смърти в AHS са причинени от изстрел с пистолет, а не от нещо свръхестествено.

overall-latestcasinobonuses.com-101016-638x425

Като цяло, изстрелите с пистолет са най-честата причина за смърт в телевизията, следвани от раните от намушкване с нож и експлозиите.

Полът обаче също играе роля в това как телевизионните герои намират смъртта си: мъжете по-често умират от удушаване, удавяне или експлозия. Докато жените по-често биват изгаряни или умират от естествена смърт.

gender-latestcasinobonuses.com-101016-638x425

А сега, вижте в галерията сериалите, които убиват най-много свои герои. Бррр.