Мегалетища

| от | |

Първият комерсиален полет на новото летище в Дубай се състоя само преди месец, но то вече е в надпреварата за най-натовареното летище в света. В Близкия Изток и Азия се наблюдава истински бум на мегалетища и затова нека видим някои от тях. Повечето от тях са разположени в свободни икономически зони, а някой от тях са с размерите на градовете, които обслужват. В доста от случаите те са второто (или даже третото) международно летище в района, който обслужват. Така че следващия път, когато летите някъде и се наслаждавате на новия терминал или писта, се замислете, че в Китай вече е проектираното първото в света летище с 9 писти.

Al Maktoum International Airport 2

Al Maktoum International Airport

Мегалетищетото в Дубай ще струва повече от 32 милиарда долара, за да бъде завършено напълно през 2027 година. Очаква се да обслужва над 160 милиона пътници на година, което ще го направи най-натовареното летище в света. Сегашното летище на Дубай, Dubai International, бързо се изкачва в тази класация и скоро ще бъде достигнат неговия капацитет.

 Al Maktoum International Airport 1

Beijing Daxing International Airport

След бума на авиацията от 90-те години Пекин се нуждае от ново международно летище, което да обслужва всичките пътници, които минават през страната. Летището ще се намира на 50 км от града и ще бъде третото международно летище, което обслужва столицата на Китай. За сега районът е само полета и земеделска земя, но властите ще налеят 11 милиарда долара, за да построят това мегалетище до 2018. Според The Guardian то ще обслужва от 120 до 200 милиона човека и ще има цели 9 писти, с три повече от сегашния рекордьор Denver International. Мегалетището ще бъде по-голямо от Heathrow, London и JFK, New York, а връзката с града ще се осъществи с високоскоростен влак, които ще взима разстоянието за по-малко от 30 минути.

Beijing Daxing International Airport 1

Hamad International Airport

Проектирано е с цел да замени сегашното летище на Доха, но строежът му е забавен поради опасения за безопасност и строителни проблеми. Очаква се да заработи още догодина и ще може да обслужва малко под 100 милиона човека на година. Според Airport Technology това мегалетище е с размер две-трети от размерите на Доха. Дизайнът му е инспириран от оазисите и зелените технологии. Hamad, заедно с новите летища на Дубай и Абу Даби, е част от бума, задвижен от така наречените MEB3 (Middle East Big 3) компании – Emirates, Etihad и Qatar Airways.

Hamad International Airport 2

Hamad International Airport 1

Abu Dhabi Midfield Terminal

Този масивен терминал ще бъде най-голямата сграда в столицата на ОАЕ и има за цел да облекчи увеличения пътникопоток, който изпитва летището в Абу Даби благодарение на MEB3. Само този терминал ще може да поеме от 12 милиона до 30-40 милиона пътници на година. Във всеки един момент на строителната площадка се намират не по-малко от 12 000 работници, които целят да завършат проекта възможно най-бързо.

Abu Dhabi Midfield Terminal 1

Bao’an International Terminal 3

Новият терминал на летището в Шънджън ще обслужва два града едновременно – Шънджън и Хонг Конг. Връзката между Хонг Конг и летището се осъществява посредством ферибот. Терминал 3 е проект на италианската архитектурна фирма на Massimiliano Fuksas.

Bao'an International Terminal 3 1

Bao'an International Terminal 3 2

Incheon International Airport

Макар че мегалетището на Сеул отваря врати преди повече от 10 години, то също заслужава да бъде в този списък, защото е моделът, по който много от модерните летища се строят. Освен че Incheon има една от най-високотехнологичните системи за обработка на багаж в света и невероятна транспортна инфраструктура, на територията на летището също така има Музей на корейската култура, кина, казино, а даже и болница. Летището представлява един малък град в града

Incheon International Airport 1

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още три отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.

 

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.