Ето защо видеото с прясното мляко и кока колата е пълна простотия…

| от |

mix-coke-milk-71

Авторско то http://6nine.net/

Едва ли някой ще се изненада, ако кажа, че поредната интернет сензация е пълна простотия? Сещате се? Онова клипче, в което някой налива мляко в шише кока кола и се образува някаква противна субстанция? Е кой и защо за Бога би смесил кола и прясно мляко? На този въпрос не мога да отговоря, но мога да ви обясня наблюдавания феномен.

Това клипче се превърна в силно оръжие в ръцете на невежите… Дори псевдо здравословни сайтове публикуваха стряскащи, сензационни статии, че този феномен се дължи на ГМО-то в колата. Лошите, гадни корпорации и масони влагали ГМО в безалкохолните, сладки, газирани напитки, за да убиват бавно и незабелязано хората. Растежът на човешката популация трябвал да се контролира… Тъжното е, че много хора четат подобни сайтове, вслушват се в съветите им и приемат нещата доста сериозно…

А истината е много проста: Авторите на подобни статии са неграмотни и са спали през часовете по биология и химия.

Това, което се случва при смесване на прясно мляко с кока кола не е в следствие на вложено ГМО, а е биохимичен процес познат като преципитация на протеини . При този процес в разтвор на протеини се прибавя агент, който приближава pH на разтвора до изоелектричната точка на протеина. В резултат разтворимостта на протеина се понижава и той се утаява. Именно по този начин индустриално се утаяват протеини, ензими, антибиотици и т.н.

В конкретния случай кока колата има ниско pH 2,5 – 4,5, което се дължи на фосфорната киселина в нея. Млякото пък всъщност е разтвор на млечен протеин познат още като казеин . pH на млякото е около нормалното 6,7 – 7. При смесване на двете течности pH на протеиновия разтвор рязко пада, разтворимостта на казеина също и той се утаява. Тази противна субстанция от снимката всъщност е млечният протеин – казеин :) Чиста наука…

Ето и въпросното клипче:

[youtube id=“NhofonPRrFM“ width=“667″ height=“356″]

 
 

adidas представи новите PureBoost

| от chronicle.bg |

adidas Running представи новите обувки adidas PureBOOST. Те са вдъхновени от бегачи и са създадени за бегачи.

PureBOOST има по-висока пета и прогресивно изваяна средна част на подметката BOOST, с по-широка предна част за оптимална опора по време на бягане при завой – перфектна за тичане в градска среда. Външната част на подметката също е проектирана, за да отговори на специфичните изисквания за бягане в града, с гума разположена в средната част на подметката за допълнителна стабилност и защита. Проектираната като еластична мрежа, външна част на подметката, осигурява превъзходно сцепление като в същото време позволява на стъпалото да си взаимодейства хармонично със средната част на подметката изработена от пяната BOOST.

DSCF9442_LR

Новата текстилна горна част е изключително адаптивна и влиза в синхрон с походката на бегача. Новата конструкция на двойно обгръщащия стъпалото език, осигурява подкрепа, но също така позволява на крака да се движи в хармония с горната част на обувката.

За разработването на продукти за бягане, adidas използва нашия научно-изследователски екип, който използва системата за тестване на продукти ARAMIS – технология за проследяване на движението, която позволява детайлен анализ на движението на тялото. Всичко това ни вдъхнови да проектираме обувка за бягане в града, отличаваща се с елементи, адаптиращи се към различните предизвикателства.

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).