Belle epoque: Импресия Laurin & Klement 300

| от |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria ще бъде на пазара утре, а ексклузивно само за читателите на Chronicle.bg ден по-рано – водещата история в него. Още много интересна информация от света на автомобилите можете да намерите на www.ams.bg 

Представяме ви едно пътуване във времето: нашата сътрудничка Беренис Шнайдер отиде до чешкия град Марианске Лазне, за да се срещне с един състезателен автомобил от далечната 1923 година.

Студено е. Студено и мокро. Винаги ми се е струвало, че хората, които твърдят колко прекрасен сезон е златната есен, или не са съвсем с всичкия си, или поради някакви необясними за мен причини въобще не се влияят от времето навън. Докато вървя по улицата с тези мисли в главата, успявам да наджапам в поредната локва с чисто новите си модни обувки. Страхотен сезон, няма що…

Часът е 9:15. Марианске Лазне, Чехия, месец ноември. Основната част от местното население вече е будно. Експертът в областта на класическите автомобили Олег Дохалски, когото всички наричат „Олда” Дохалски, ме очаква в двора на хотела и тъкмо е запалил двигателя на Laurin & Klement 300. Сега и последните спящи с положителност са се събудили, тъй като чудовищния рев на четирицилиндровия мотор с 50 конски сили очевидно е амбициран да изпотроши стъклата на хотелската сграда. По балконите на околните сгради се появяват хора по халати, започват да щракат камери на мобилни телефони. Служители, излезли да изпушат по цигара, се доближават с нескрито любопитство. Интересът е лесно обясним, защото невъобразимият шум идва от класически състезателен автомобил, около който се суетят двама души, облечени в духа на епохата на въпросната ретро машина – моя милост и господин Дохалски.

L&K_021

Качването в този автомобил е предизвикателство, сравнимо с упражнения по йога за напреднали

Напълно в духа на времето, аз няма да управлявам автомобила лично: в онези години тази задача се пада на мъжете. Олда с поразителна ловкост започва да маневрира, за да може след малко да потеглим с Laurin & Klement от 1923 година. Докато това се случи обаче, минава време. И няма как иначе – обяснява господин Дохалски – управлението е лишено от всякаква форма на допълнителен усилвател и воланът е ужасно тежък. Радиусът на завиване от своя страна напомня повече на петролен танкер, отколкото на лек автомобил. Скоро двуместният автомобил заема стартова позиция, а аз започвам нелекото упражнение по качването в него. „Внимателно!“, предупреждава ме своевременно Олда. Или по-точно той ми изкрещява тези думи с цяло гърло, за да имам дори минимален шанс да го чуя на фона на грохота на работещия на празен ход двигател. „Внимавайте с ауспуховите тръби!”. След само пет минути работа на двигателя те вече са толкова нагорещени, че се налага внимателно да придържам долната част от облеклото си, за да не се получи така, че нещо да избухне в пламъци при допира с нажежения метал. Честно казано започва да ме е страх. За моя радост Олда галантно ми помага от своето място зад волана. Най-после успешно и, по-важното, без поражения, успявам да се добера до кабината и с облекчение се отпускам на седалката. Всъщност покритата с кожа пейка по-скоро наподобява нещо, което човек очаква да намери в някоя карета с конски впряг. За простор в кабината също е трудно да се говори. Водачът и спътника му определено би било добре да се харесват един друг, тъй като иначе пътуването би се превърнало в мъчение. Иначе мястото на водача е почти комфортно. Неравностите, с които листовите ресори на окачването не успяват да се справят, биват поети от дебелата тапицерия.

L&K_036

През 20-те години чешкият производител на мотори и автомобили Laurin & Klement създава общо 80 екземпляра от серията 300. Повечето от тях са правени по специална поръчка. Колко са оцелели до днес, не е известно. Този екземпляр идва от музея на Skoda и първоначално има каросерия тип Landaulet, а двуместното купе идва чак през шейсетте години като реплика на състезателния автомобил на граф Александр Коловрат, един от най-известните чешки пилоти за своята епоха.

През 1925 година компанията Skoda купува предприятието, а Laurin & Klement става част от историята на Skoda. През 70-те години фирмата купува този екземпляр от серията 300 и го рестраврира за нуждите на своя музей. Сега Олда, който работи като технически експерт в музея на Skoda в Млада Болеслав, често използва класическия екземпляр за участие в различни мероприятия.

L&K_100

По пътя към Марианске Лазне започва да вали. От всяка от гумите започват да струят малки фонтани. За мое облекчение краката ми все още са сухи. И топли. Колко бързо се движим всъщност? Решавам да погледна скоростомера. И откривам малката подробност, че такъв няма… Сигурна съм единствено, че се движим на трета предавка. „4,8-литровият двигател е доста еластичен.” обяснява ми Олда. „И развива до 100 км/ч. Само че при такава скорост шумът става непоносим.” След тези думи Олда с добре отработено движение превключва на четвърта предавка.

L&K_117

Дори кучетата край пътя изглеждат въодушевени от 90-годишния състезател

Завиваме и се срещаме с едно такси. Неговият шофьор е спрял в средата на кръстовището, подал е главата си през прозореца и проследява с поглед Laurin & Klement. Обръщам се и виждам, че е засмян като малко дете. От тротоара ни наблюдава симпатичен дакел, който видимо изглежда впечатлен от появата ни. Явно дори и кучетата не са безучастни към този автомобил. Вече сме в Марианске Лазне, недалеч от Карлови Вари. Още от 17 век мястото е прочуто с лечебните си води. Водата от общо шест извора помага за различни оплаквания и заболявания. Дори самият Гьоте е обичал да почива тук, а Вагнер е написал на това място две от най-значимите си произведения.

L&K_128

Движим се по заобиколени от живописни гори пътчета около града. Едва сега Олда преминава отново на по-ниска предавка. Той използва ефекта на моторната спирачка, тъй като действието на барабанните спирачки е толкова слабо, че още през онези години инженерите на компанията са се принудили да прибавят допълнителна карданна спирачка. Както ми обяснява моят водач, тя е нещо като „аварийна спирачка за наклони“, която действа директно на карданния вал. Докато правим последни снимки, сивото було от облаци над нас най-после се разкъсва и слънцето успява да пробие. Лявата ми ръка вече е оцапана със сажди и мирише на масло и изгорен бензин. Явно твърде често съм я държала близо до ауспуха… Оглушителният шум на мотора продължава да кънти в ушите ми имам сериозни опасения, че проблемите със слуха ще ме съпътстват още дълго. Пъстрите багри на есенните листа изглеждат почти нереално красиви в съчетание с блясъка, който слънчевите лъчи хвърлят върху дъждовните капки. Всъщност златната есен наистина може да бъде великолепна. Само че все още е малко студено.

L&K_156

Текст: Беренис Анук Шнайдер
Снимки: Дино Айзеле

В актуалния брой на водещото месечно автомобилно списание в България ще намерите също:

 kor 04.indd

  • Салонните лъвове – репортаж от автомобилното изложение в Женева
  • Audi S3 срещу BMW M135i срещу VW Golf R – състезание между три тестостеронни бомби с компактни размери и мощни мускули
  • Mercedes GLA – първи впечатления от новия SUV модел на марката с трилъчна звезда
  • Качество и надеждност – мащабно проучване, обхващащо 20 модела от десет марки.
  • Може ли едно компактно комби да доставя удоволствие на пътя – сравнение между Ford Focus Turnier, Honda Civic Tourer, Opel Astra Sports Tourer и Toyota Auris Touring Sports
  • Невероятната Astra OPC Extreme – зад волана на екстремния спортист на Opel
  • Нека да е лято – сравнение на единайсет модела гуми за летния сезон
  • Технологиите на Fiat – инженерният потенциал на италианската марка и очакваните плодове от интеграцията с Chrysler
  • 50 години Ford Mustang – половинвековният юбилей на американската автомобилна легенда
  • Porsche 356 или 911 – трудният избор между две поколения на германската спортна икона
  • Формула 1 – първият скандал за сезон 2014
  • Световен рали шампионат – една бира бе достатъчна за подиума на Нювил в Мексико
  • Европейски рали шампионат – този път ентусиазмът не помогна на Тодор Славов в Гърция

 

 

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Wizz air започва полети от Варна до Тел Авив

| от CHR Aero |

Нискотарифната авиокомпания Wizz air обяви нова линия между Варна и Тел Авив, Израел.

Полетите ще стартират на 21 юли и ще се изпълняват 3 пъти седмично.

Airbus A320 на компанията ще излита от Варна в 12:50 ч. и ще каца в Тел Авив в 15:10 ч. Обратният полет е в 16:00 ч и каца във Варна в 18:30 ч. Цените на билетите започват от 49,99 лв. в едната посока.

С този полет дестинациите на Wizz от Варна стават общо 8.

Преди месец компанията обяви 5 нови дестинации, до които ще започне да лети от 21 юли – Дортмунд, Мюнхен, Ларнака, Милано и Айднховен. Те допълват съществуващите полети от Варна до София и Лондон.

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“