Защо лайковете са по-вървежни от коментарите

| от |

Имате 5000 приятели, но само 10% от тях са активни, когато споделите снимката си. Нещо по-лошо – вече няколко седмици нямате нито един коментар? Какво им става на тия хора, бе? – питате се вие.

На хората нищо им няма, просто не сте част от рутината им – събуждане, работа, нерви, вечеря, лягане. Това, разбира се, е единият вариант, който е и най-естественото обяснение и най-успокоителният за вас.

Но вие знаете, че и това не е съвсем така. Защото 90% от приятелите ви са тотално закачени за социалните мрежи. Приложения на телефона, лаптопа, служебния компютър, които досадно напомнят за себе си, докато сте на среща с тях. Стига се до там, че дори лирическата героиня на Ерика Баду от най-новата й песен „Phone Down” се заканва люто ритуално да съблазни любимия си, за да си изключи смартфона и да не си чати с никого.

Но защо все пак лайковете винаги са повече от коментарите? И защо това така ви дразни?

На първо място, лайковете са най-неангажиращата интеракция, с която можеш да поддържаш връзка с другата страна, без да даваш заявка за нещо повече. Или иначе казано – напомняш, че съществуваш и ласкаеш реципиента. И ако това не е висша форма егоцентризъм, примесена със суета или лицемерие? Същевременно лайка е лесно достъпен – само клик и готово. Бързо, лесно и без празни обещания. Лайковете са по-предпочитани от мъжете отколкото от жените, разкриват редица проучвания. По простата причина, че мъжете си падат по опростената комуникация – харесвам я, но това не значи нищо. А жените предпочитат да вербализират емоциите си, като ги украсяват и със сочна порция емотикони всякакъв вид – лисици, котки, анимационни герои и досадните gif-ове и meme-та.

Второ – лайковете не поставят клопки. Коментарите са си един вид самоизразяване. Нещо като коментарите в социалната мрежа MySpace, която сигурно сте позабравили.

Преди 10 години моята връзка със социалните мрежи започна точно там. Паднах си по възможността да персонализираш профила си с як бекграунд, фонова музика. Имаше повече тврочество в MySpace.

В наши дни Фейсбук и повечето социални мрежи се трансформираха в морален съдник. Затова и все по-малко хора си позволяват да коментират каквото и да било – снимка, статус, камо ли интересна статия. Още една причина с лайковете да се живее по-лесно.

И трето – има лайковете, които понякога са неизбежни. Това са тези от  кумова срама. Те идват под снимките с бебето на комшията, което не познавате. Както и под видеото с ултра сладкия таралеж, който хапва с малката си устичка царевичка. И за случаите, в които си самочеститиш рождения ден със статус.  Това си е своеобразно извиване на ръце и същевременно машина за лайкове. По подобен начин се налага да  звъниш на далечни роднини по телефона на празници – от едното възпитание. Подобни лайкове ще са много повече от евентуалните коментари (тип „много сладко”) – просто защото няма какво друго да се каже.

Да не забравяме и вратите, които отварят  лайковете-свалки, разбира се –  закъде сме без любов?! Мине се не мине време и някоя позабравена звезда от безпаметния запой в дискотеката преди 4 години вземе, че се присети и сътветно  започва  да харесва всички твои снимки. За капак праща й многозначителни онлайн съобщения със съмнителни усмивки, думи,  и за ужас, по цели изречения с палави предложения. (Любима „закачка” –  „Кога ще те открадна?”). Така формулиран въпросът е в разрез с всяка демокрация – не ми предоставя никакъв избор.

Коментари от този сорт няма как да получите, тъй като рядко някой признава на всеослушание за подобен тип флиртове – така че 4 на нула за лайковете.

Оказва се, че лайковете винаги ще са по-вървежни от коментарите, защото са бързи, прости и ясни.

Харесваш конкретната снимка, но не и конкретния човек. Конкретният статус, в който горе-долу някой се е опитал да изрази себе си, освен ако не е плагиатстван, присвоен цитат (рано или късно това се разбира). Лайковете оставят вирутална вратичка за бягство от комуникацията, но същевременно те държат в играта.

Лошото е, че вместо да изпълнява функцията на тефтер за контакти, Фейсбук все повече се превръща в социална секта, на базата на чийто разбирания се съди за самия теб. Чрез лайкове и коментари. От това се пораждат съмнения, комплекси и невротизъм, които със сигурност не са от полза за потребителя.

Позата е толкова голяма, че човек започва да се замисля всеки път, когато  сподели публично дали харесва нещо, или страда за някого, защото може да му се потърси сметка за всички останали случаи, в които не е емпатичен.

Всестранно развита онлайн личност. Хората изглеждат по-красиви, по-умни, но това, уви,  не е реалност.

Защото няма как да си истински щастлив, докато управляваш живота на виртуалния си робот с джойстик от дивана пред телевизора. Независимо от лайковете и коментарите.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Крис Прат вече има звезда на Алеята на славата

| от chronicle.bg |

Звездата от екшъни Крис Прат получи звезда на Холивудската алея на славата, съобщи БТА.

Прат дойде на церемонията заедно със съпругата си Ана Фарис и сина им Джак.

„Имах добри родители, които ме възпитаха да почитам другите – каза 37-годишният актьор. – Не бяхме богати, но в семейството ни винаги имаше много любов. Аз съм вярващ и смятам, че някои неща са дар от Бога.“

Сред присъстващите на церемонията знаменитости бяха Зоуи Салдана, Дейв Батиста и Майкъл Рукър, които му партнират в сагата „Пазители на галактиката“.

Прат благодари на режисьора Джеймс Гън, който му повери главна роля в „Пазители на галактиката“ и на студиата „Марвел“, филиала на „Дисни“, задето даде шанс на дебеличък по онова време актьор, който до този момент бе известен най-вече с ролята си в сериала „Паркове и отдих“.

Впоследствие Прат се превърна в търсен в Холивуд екшън актьор. Сред по-известните филми, в които се е снимал, са също „Враг номер едно“, „Джурасик свят“, „Великолепната седморка“, „Пасажери“.

 
 

Рецепта за чипс от сладък картоф

| от chronicle.bg |

В днешната си рецепта Росица Гърджелийска предлага нещо здравословно като мезе за бирата.

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

 

Нужни продукти:

3 сладки картофа
6-7 с.л. олио
1 с.л. сол
1/2 ч.л. черен пипер
1/2 ч.л. червен пипер

чипс от сладък картоф роси

Начин на приготвяне:

Загрейте фурната на 150 градуса с вентилатор.

Разбъркайте олиото със солта, черния и червен пипер.

В няколко по-големи тави сложете фолио и го намажете с малко мазнина.

Нарежете картофите на тънки филии и ги подредете в тавите.

Намажете ги с олио и ги хвърлете във фурната за около час.

Внимавайте да не изгорят, ако трябва малко намалете фурната.

Имайте предвид, че ще станат хрупкави, когато изстинат.

Извадете ги, преместете ги върху решетка да изстинат и ги поднесете с ваш любим сос. Аз бих се спряла върху сос барбекю или крема сирене.

И не забравяйте да охладите бирата преди да поднесете мезето.

 

 
 

Алкохолизмът засяга по-сериозно жените, отколкото мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Американски учени откриха доказателство, че алкохолизмът засяга по-сериозно системата за възнаграждение в мозъка на жените, отколкото на мъжете.

Системата за възнаграждение в мозъка се състои от амигдала и хипокампус, които утвърждават полезния опит и взимат участие в създаването на спомени и вземането на решения.

За изследването учените събраха 60 човека, възстановили се след дългогодишна алкохолна зависимост, като ги разделиха в групи по равно – 30 жени и 30 мъже. Те събраха и равна по численост група от доброволци без проблеми с алкохола. Участниците бивши алкохолици са спазвали режим на въздържание от 4 седмици до 38 години. Всички преминаха невропсихологични оценки и ядрено-магнитен резонанс, за да се отчетат промените в мозъчната структура.

Изследванията проведоха учените от болницата в Масачузетс и училището по медицина към Бостънския университет. Те установиха, че структурата на системата за възнаграждение в мозъка на жените алкохолички е по-голяма, отколкото при тези, които не страдат от зависимостта. В същото време същите структури са по-малки в главния мозък на мъжете алкохолици, в сравнение с тези, които не са алкохолно зависими.

Всяка година трезвеност се свързва с 1,8 % намаляване на размера на мозъчните вентрикули, което показва, че възстановяването на мозъка от вредите от алкохолизма е възможно.

„Откритията ни подсказват, че може да е полезно да вземем предвид половите различия при лечението на алкохолизма“, каза експертът Гордън Харис.