Завръщането на “доктрината Брежнев“

| от |

В рамките на 30 години Кремъл направи два завоя на 180 градуса: от сила към цивилизованост и после обратно. Сега отново важи доктрината на силата. И затова проблемите от 1970-те години пак излизат на дневен ред, пише Дойче веле.

Силовата политика на Москва след ерата на Сталин се променя неколкократно. Германският изследовател Ян Клаас Берендс от Центъра за съвременни исторически изследвания в Потсдам е посветил на темата голям проект, в който експертът разглежда не само различните нагласи към силовата политика, но и опита на Михаил Горбачов да „цивилизова” Русия. Според Берендс, именно категориите „цивилизованост” и „сила” могат да обяснят промените в руското общество от 70-те години на миналия век до днес. Предлагаме Ви част от тезите на историка:

„Общият дом“ на Горбачов

В многобройните дискусии, водени навремето от външнополитическите съветници на Михаил Горбачов, две цифри играят особено важна роля: 1968 и 1979. Годините, в които Съветският съюз нахлува първо в Чехословакия, а после в Афганистан, се сочат като „лошото наследство” от епохата на съветския застой. Горбачов пое властта в Кремъл през 1985 година, но още преди това експерти като Александър Яковлев и Анатолий Черняев вече бяха стигнали до извода, че употребата на военна сила вреди на имиджа и на международната тежест на Съветския съюз. Тогавашните реформатори вярваха, че така необходимата модернизация на СССР може да се извърши единствено в условията на международно сътрудничество. И затова предложиха на Горбачов да преосмисли изцяло външната политика на Москва. Така бе отменена „доктрината Брежнев“, която защитаваше правото на Кремъл да извършва военни интервенции извън територията на СССР.

Постепенно Горбачов сложи край на конфронтацията със САЩ, а под мотото за „общия дом” подхвана политика на сближаване с Европа. През 1989 година в Москва на шега говореха за „доктрината Синатра”, визирайки популярната песен на американския изпълнител – тоест, че всяка европейска страна има право да върви по свой собствен път. Горбачов тържествено обяви отказ от употреба на сила както вътре, така и извън съветския блок и така постави основата на фазата на партньорство със Запада. Но самоопределението на народите си имаше цена. Първо през 1989 година Москва изгуби империята си, а после – през 1991 година, се разпадна и самият СССР. Наследството на перестройката пък си имаше лице и опако. За реформа на армията и силите за сигурност например не стигнаха нито силите, нито времето. „Органите” си останаха недокоснати. За разлика от страните в Средна и Източна Европа, руският апарат на силовите и тайните служби не се промени – на власт останаха старите кадри със старото мислене.

Завоят

До момента, в който анексира Крим, Русия вървеше по път, различен от съветския, и сякаш се сближаваше със западните ценности. На Елцин и на Путин се гледаше като наследници на Горбачов, но всъщност още през 1993 година Москва започна да обръща гръб на „проекта Горбачов“, който имаше за цел да „цивилизова“ Русия. На първо време този завой се забелязваше само във вътрешните конфликти на руска територия. През същата тази година Елцин даде заповед да се обстрелва „Белия дом” в Москва, а при интервенцията в Чечения руската държава изби хиляди свои граждани. Още в онзи момент Москва показа, че се връща към политиката на силата.

Тъй като и при управлението на Елцин мощният силов апарат продължи да обслужва властта, той си остана недосегаем. Още по време на втория Елцинов мандат някогашните ключови кадри се върнаха на старите си позиции и така създадоха условията за безшумния пуч, тръгнал някъде в началото на 21-ви век. Опитът да се изгради правова държава също тъй мълчаливо беше прекратен в края на 90-те години. В резултат се оказа, че не само в политиката, но и в икономиката личните връзки и преданости и неформалните уговорки са по-важни от правилата и законите. Пред държавата гражданинът е съвършено беззащитен – този принцип важеше в Съветския съюз, важи и в постсъветска Русия. Той е универсален и засяга всички – от бездомника до олигарха или чуждестранните фирми, които инвестират в Русия. Една система, която вътре в страната залага на тотално беззаконие, естествено не вижда причина във външните си отношения да се придържа към международното право.

Доктрината за „близката чужбина“

Успоредно с това в Москва се утвърди едно имперско отношение към постсъветското пространство, което Кремъл дефинира като „близка чужбина” и оттам насетне разглеждаше като възможна цел за интервенции. Тоест, постсъветските държави на практика бяха с ограничен суверенитет, а външнополитическите решения на Киев или Ереван се нуждаеха от одобрението на Москва. Нежелателни се оказаха всякакви индивидуални ориентации в посока Запад. Тъкмо по тази причина в Русия приеха като голямо поражение западната интеграция на балтийските държави, а Путин реши да предотврати всякакво по-нататъшно разширяване на НАТО на Изток.

На първо време Русия ограничи реакциите си до агресивна реторика и някое и друго икономическо ужилване. През 2008 година обаче военната сила като инструмент на руската външна политика окончателно се завърна на сцената – при войната в Грузия, която искаше да влезе в НАТО. И все пак: дори тогава Кремъл не се отказа изцяло от сътрудничеството със Запада. Олимпийските игри в Сочи бяха последният голям опит да се демонстрира в международен план, че Русия е миролюбива световна сила. Но украинската революция на Майдана принуди Москва да вземе окончателно решение: международно сътрудничество или имперска хегемония. Още от самото начало Кремъл пристискаше своя съюзник Янукович да потуши протестите. След това Русия анексира Крим и влезе в необявена война с Киев, а това окончателно сложи точка на политиката на сътрудничество, стартирана през 1985 година.

Назад към 1970-те години

В края на юни Путин формулира своята доктрина пред дипломатическия корпус в Москва: Русия има право на военна интервенция в границите на „руския свят”. Това означава, че руската външна политика отново официално се опира на военната сила извън границите на държавната си територия. Така в рамките на по-малко от 30 години Кремъл направи два завоя на 180 градуса: от сила към цивилизованост и после обратно.

В резултат от последния завой на дневен ред отново излизат проблемите от 70-те години на миналия век: съседи, които се страхуват от Москва, почти пълна изолация на Русия на международната сцена, вътрешнополитическа стагнация и все по-видимо изоставане спрямо Западния свят. И не на последно място: изтощителни, скъпоструващи и контрапродуктивни военни конфликти.

 
 

Екипът на „Кръстникът“ се събра на кинофестивала в Трайбека

| от chronicle.bg, БТА |

Режисьорът Франсис Форд Копола и екипът на „Кръстникът“ се събраха на кинофестивала в Трайбека по случай 45-тата годишнина от премиерата на култовата лента, съобщиха световните агенции.

„Ако трябваше да заснемем „Кръстинкът“ в наши дни, той нямаше да получи зелена светлина, защото никоя филмова къща не би се ангажирала с проекта“, заяви Копола по време на кръгла маса, организирана в рамките на феста.

В обсъжданията взеха участие някои от главните действащи лица в продукцията, като Ал Пачино, Робърт Дювал, Джеймс Каан, както и Робърт де Ниро, играл в „Кръстинкът 2″.

Копола припомни, че първата част на „Кръстникът“ струвала само 6 милиона долара, а втората – между 11 и 12 милиона.

„Днес никоя голяма филмова къща не застава зад проект, който няма да има няколко продължения, или зад лента, която не е вдъхновена от комиксите на „Марвел“, изтъкна режисьорът. Той си припомни и трудностите, възникнали в хода на снимачния процес. Филмовата къща „Парамаунт“, която продуцира „Кръстникът“, не искала във филма да участват нито Марлон Брандо, нито Ал Пачино. А Брандо взе „Оскар“ за превъплъщението си в ролята на Вито Корлеоне.

По време на пробните снимки Марлон си набутал парчета хартия в устата, „за да заприлича на булдог“, разказа Копола

 
 

Целувки, еротика, кино

| от |

Стане ли дума за хубав секс седмото изкуство може гордо да се изправи и да се похвали, че разполага с арсенал от качествени сцени, които да ви възбудят повече от всеки филм за възрастни.

Сексът и киното се разбират толкова добре, че понякога по-консервативните зрители, дори биват скандализирани или о, боже, шокирани от тази афера. От страстни целувки до пълна голота на мъже, които показват пенисите си, зрителят е видял всичко и се е червил като домат от него.

А не трябва. Подобно на качественото кино и качественият секс е задължителен за добрата кондиция, доброто здраве и положителното мислене.

Днес ще обърнем повече внимание на еротиката. Онова чувство на възбуда, което те обзема, когато режисьорът си е свършил добре работата, но в кадър няма голи хора. От силно възбуждащи до крайно романтични, седмото изкуство предлага чудесни сцени на любов, еротика и разбирателство, които могат да ви накарат да се изчервите или поне да засилят нуждата ви да помачкате някого.

Разполагаме с шест красиви, секси и дори леко влажно скандални сцени, които обичаме. Модерното кино и еротиката се срещат някъде там. Приятно гледане.

 
 

Google и Facebook станаха жертва на многомилионна измама

| от |

Google и Facebook потвърдиха, че са станали жертва на измама на стойност 100 милиона долара. През март стана ясно, че
литовец е съден заради „фишинг“ атака срещу две американски интернет компании, без да даде подробности за имената им.

Предполага се, че двете компании са изпратили на банковите сметки на измамника над 100 млн. долара.

На 27 април Fortune съобщи, че жертвите са Facebook и Google. Мъжът, обвинен за измамата, е на 48 години. Евалдас Римасаускас се е представял за азиатски производител и мамел компаниите в периода между 2013 и 2015 година, пращайки мейли на техни служители и агенти. Мейлите били създадени така, че да изглеждат като дошли от азиатската фирма и включвали фалшифицирани имена и фактури, които изглеждали като подписани от шефовете на измамените фирми.

След като компаниите установили измамата, информирали властите. И Google, и Facebook обаче отказват да кажат колко пари са дали на измамника.

 
 

„Давай пари за бакшиша, отрепко!“: 25 години „Глутница кучета“

| от |

Нека ви разкажа за „Like A Virgin“. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

Годината е 1992-ра и благодарение на фестивала Sundance светът научава за Куентин Тарантино. На 21 януари седмото изкуство се запознава с „Глутница кучета“, чиято първа мощна ударна сцена се открива с тази реплика. Тя принадлежи на самия Тарантино и служи за opening на чудесната мини кървава вселена на този филм. Метафората с музиката, Мадона, патките и закусвалнята, в която се провежда този разговор, е толкова ярка, че е показателна за онова, което следва впоследствие.

В рамките на час и половина Тарантино пълни екрана с кръв, черва и расистки шеги, обиди към жените, псувни и още кръв и черва. Някъде между всички тези неща има и един злощастен обир на диаманти.  

„Глутница кучета“ прави Тарантино рокзвезда. Младият режисьор работи в индустрията и се опитва да пробие, като пише купчини сценарии за кой ли не, с идеята, че един ден ще направи собствен филм. И няколко години преди „Глутница кучета“ да се случат той снима My Best Friend’s Birthday без особен успех.

В едно свое интервю по онова време разказва, че когато дал на свой приятел продуцент и режисьор сценария на криминалната кървава баня, той веднага му предложил режисьор, който може да го направи. Но Тарантино отговорил: „Не, човече, този филм ще го снимам аз.“ Минава известно време, Тарантино едва събира пари, кани Харви Кайтел, който става и ко-продуцент и „Глутница кучета“ поема по дългия път към големия екран.

Хората обичат да използват думата „култов“ за много неща, често не на място и още по-често, за да илюстрират баналната нужда да окачествят нещо като готино. Може би, затова „култов“ е такова клише. В случая с „Глутница кучета“ обаче понятието лепва толкова добре, колкото теорията на относителността на физиката. Ако някой филм може да бъде определен като „култов“, то това е този.

Тарантино има толкова малко пари, които използва за камери, кръв и помещения, че актьорите носят част от домашните си дрехи в повечето сцени. Крис Пен го прави от самото начало до самия финал. Но нито един от актьорския състав обаче и за секунда не съжалява, че се е подписал на сделката. Само Тарантино може да ти направи предложение за малко пари, на което не може да откажеш. Всички ние го знаем сега, но тези момчета са го знаели още тогава.

„Глутница кучета“ обагря в кръв и псувни пътя на Тарантино към Холивуд и бележи яркото начало на чудесното му творчество. Куентин прави много добри филми след това, но „Глутница кучета“ е неговият култов момент. Точното време, точното място, точните хора, точният сценарий.

Група от шест изтупани отрепки, начело с мазен мафиот и неговият още по-мазен син, се събират, за да осъществят обир на диаманти. Те не се познават, затова използват прякори – Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue – влизат в играта, облечени в черни костюми и RayBan-и, придружени от зъл чичко и неговия син по анцунг.

Тим Рот, Стив Бушеми, Харви Кайтел, Майкъл Медсън, Крис Пен, Лорънс Тиърни, Еди Бункър и самият Куентин Тарантино са основното звено на чудната група, допълнени от един полицай, гласът Стивън Райт и озвучени с музика от 70-те.

„Глутница кучета“ прави отварящата си сцена в закусвалня, за която Тарантино казва, че ако слушаш внимателно, може и да схванеш повечето неща. Трите кафета на Стив Бушеми, патки и Мадона, история за китайци и спор за един бакшиш, ти казват всичко, което трябва да знаеш, че следва. Сцената е снимана в рамките на ден, а закусвалнята, като генерално място, се превръща във важен елемент в ранните филми на Тарантино. Може да видите подобни сцени в „Джаки Браун“ и разбира се, в „Криминале“.

Начинът, по който Тарантино решава да разкаже, иначе на пръв поглед тривиалната история на „Глутница кучета“, се превръща в негова отличителна марка. Като печат на задника, който те прави специален. Филмът има едно огромно предимство пред останалите криминални истории, появили се до момента, той не ти показва най-важното в историята – обирът. Ти само слушаш за него. Какво се е объркало, кого са убили, кой се е измъкнал и къде са диамантите. Първо, защото Тарантино няма пари, за да направи пуцане, каквото този обир предогажда и второ, и по-важно, защото не иска. Не обирът е значителен за историята, а онова, което се случва преди и след него. Най-вече след. Именно там се намират кръвта и червата. Частта преди обирът е изобразена с доза силни и качествени псувни и расистки шеги. Четири важни елемента във филмите на Тарантино. Освен закусвалнята.

Под формата на уж случайно пръснати сцени, Тарантино сглобява през зрителя пъзела, който довежда до кървавата баня, в която Тим Рот има дупка в корема, а Майкъл Медсън реже нечие ухо. Междувременно Стив Бушеми почти се напикава от напрежение, а Харви Кайтел иска да е якият пич, спогоден с всички и може би затова не оцелява. Все тая. В киното на Тарантино някой рядко остава цял и жив, за да разкаже какво точно се е объркало, по дяволите. Не, то е като добър секс – трябва да се преживее, за да се разбере.

Скоците назад-напред във времето – от откриващата сцена, минути преди обира, през резултата, който се разиграва в един склад, до начина, по който всички се събират, за да вземат участие в тази злополучна история – нареждат пред драгия зрител, чудесно замислен, почти мистериозен пъзел, от типа „кой-го-направи“. Верният отговор е даден някъде в средата на историята, а след това гледаш само резултата от него. Но най-важното, филмовият пъзел, който „Глутница кучета“ представлява, е добро кино. Без пренапъване, без престараване, без излишни елементи. Добра драматургия, още по-добър диалог и чудесен актьорски състав.

Тази година, този филм прави 25 години на екран и ако го гледаш днес пак, ще ти се стори, че не е минала и минута от 1992-ра. Той е като застинал във времето. Като важен loop в пронстранствено-времевия континиум, който не може да бъде променен. И не трябва. Той е важен, както за кариерата на Тарантино и половината актьори вътре, така и за седмото изкуство само по себе си.

Пак се връщаме в началото на филма, в закусвалнята. Където група от 8 мъже спорят дали трябва да се дава бакшиш на сервитьорката, половин час преди да бъдат обърнати с червата навън.

Нали знаете какво казват: „Денят е хубав и всичко върви по план, освен когато не върви.“  За Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue всичко се прецаква, за да му провърви на Тарантино.