Защо обичам теснолинейката

| от | |

Теснолинейката Септември – Добринище е тясно свързана с хората, които живеят в обхвата на трасето. Влакчето минава през 27 населени места, като едва ли сте чували за повечето от тях. Най-известните са Велинград, Септември, Белица, Банско и Добринище… останалото са високопланински села, за които това превозно средство е единственият обществен транспорт. По маршрута на влака се намира и най високата гара на Балканите – Аврамово.

 

1

 

Изживяванията ми на път с това съвършенство на транспортната мисъл са били наистина впечатляващи, но за това – след малко. Тътренето по направлението Добринище – Банско- Разлог още тогава беше цяла вечност за буйният ми детски характер. Представете си неподправения възторг на първокласник, който се качва на нещо, което е дълго сто метра и е най-голямото превозно средство, което някога е виждал (до тогава се бях возил само на Skoda 120 L на вуйчо ми). Останал е в съзнанието ми като огромен железен кон, който мести с нечовешка сила 7 вагона по цялото направление. Исках да се кача на теснолинейката и срещу 10 стотинки да отида до София и да се върна…и пак да отида, и пак да се върна, и пак, и пак.

Почувствах се доста глупаво, когато родителите ми обясниха, че до Септември се пътува 5 часа, а там трябва да се кача на по-голям влак за да отида до София, и така пътят се превръща в 18- часово изживяване – отказах се. Даже си мислех, че е доста тъпо да имаш една такава линия, която не те откарва до София, не те вози даже до Гоце Делчев. На кой му е нужно превозно средство, което да не те вози до столицата….? Та даже и до Гоце Делчев. Това беше единственото място, където имах значими за мен хора, двамата ми братовчеди живееха там.

След това гарата ми стана любимо място и с по-големия ми брат ходехме да слагаме стотинки и пирони на релсите, за да може като мине локомотивът и цялата композиция през тях, да ги направи мазни и тънки, голяма радост беше.

А като станахме 6-7 клас и момчетата от нашия и съседния клас си имахме футболен отбор. Съвсем по детски наивни ходехме да тренираме без възрастен и треньор, всички се обличахме с бели тениски и с блажна боя си бяхме написали номерата на фланелките, пълен бъзик. Събирахме пари за топки и си организирахме срещи с местните махали. След като играехме със всички от селото (тогава Добринище беше село), се оказваше, че някой има роднина в не много близкото село Баня и организира приятелска среща, а до там се стигаше с теснолинейката.

Та събрахме си пари за билети – първият, който някога съм купувал за влака, и се качихме в 10:20 в събота за да изиграем приятелската среща с децата от Баня. Там нещата бяха доста по-професионални, община Разлог явно имаше повече пари, и децата бяха с треньор и тениски, топки и съблекални. Леко им завидяхме, но на първото полувреме водехме с 2:0, а аз като вратар спасих няколко гола. Второто полувреме обаче стана пълно мазало, защото местнит смениха целия отбор и едни брадати батковци ни вкараха 6-7 гола. На път към гарата се сбихме с местните, качихме се на влака и, естествено, не си купихме билети … силата и увереността на хлапетата от тълпата.

А когато след 9 клас започнах да уча в Банско, теснолинейката беше основното превозно редство, с което ходех на училище в 6:40 и с което се връщах в 14:20. От нас до гарата е около 2-3 километра, гарата се намира след едно ветровито място и зимата направо замръзвахме,докато стигнем до там. Теснолинейката за нас беше алтернативата на автобуса и много лесно се оправдавахме с нея, когато закъснявахме за училище. Редовно когато пътувахме без билети и се гонехме с кондукторите по вагоните. По-големите взимаха по едно дърво и залостваха вратите, за да не могат да влязат и да ни накарат да плащаме.

Почти никога никой от пътниците не беше глобяван, за това че е без билет, най-лошото, което можеше да се случи, е да те накарат да си платиш билета. В една зима, когато некупуването на билет беше станало епидемия, кондукторите идваха придружени от полиция, а след гоненицата следваше спиране на влака с аварийната спирачка, което се беше превърнало в спорт. Да, тук мога да обобщя, че учениците от Добринище, Банско и Разлог са фалирали теснолинейката Добринище – Септември.

Случка с Японци

Спомням си пътуване с влака. Било е лятото. Засякох се с японска двойка на средна възраст, заговорихме се на английски и те бяха супер впечатлени от „атракционното“ влакче. Попитаха ме защо местните власти не го изрисуват, за да стане по-атрактивно. Бяха изненадани, че това всъщност е конвенционален влак, който се използва за придвижване, а не за забавление. Кой се придвижва в Япония с максимална скорост от 60 км в час когато има свръх бързи влакове?! Така е, не можеш да ги разбереш японците.

Трасето от Банско до Добринище е изградено на обществени начала с доброволния труд на жителите на Добринище. По проект линията е трябвало да свързва Саранбей с Неврокоп и Драма, както и да има две отклонения — за Батак и до държавната гара Чехльово, които така и не се осъществяват, което за пореден път доказва, че проектите в България често се правят, за да не бъдат изпълнени никога.

@htopuzov

 
 

Причината жените да напускат мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Първата причина, поради която жените напускат мъжете си, са политическите различия, незадоволителният секс идва едва на второ място, разкри проучване.

Изследването е проведено през 2016 година сред потребители на апликация за запознанства и е обхванало 6 842 души. Жените от Великобритания най-често зарязват любимия заради споровете, свързани с Брекзита, а американките – заради бъдещия тогава президент Тръмп.

Третата причина, поради която дамите показват червен картон на партньора, са финансовата му несъстоятелност. На четвърто и пето място идват съответно ревността и липсата на доверие в половинката.

Мъжете изтъкват от своя страна по-земни неща за напускане на избраницата. На първо място те поставят нейното затлъстяване. Едва по-нататък те посочват като причини ревността й, лошия секс и изневярата.

 
 

Адел посвети изпълнение на жертвите в Лондон

| от chronicle.bg, БТА |

Адел посвети песента си „Make You Feel My Love“ на жертвите от терористичната атака в Лондон.

По време на свой концерт в Окланд, Нова Зеландия, на 22 март тя изпя парчето в памет на загиналите.

„Днес имаше терористична атака в родния ми град Лондон – заяви пред зрителите 28-годишната певица преди началото на концерта. – Аз съм буквално на другия край на света и искам хората да видят запалените тук свещи и да ни чуят. Странно е, че не съм вкъщи. Всичко, което искам, е да бъде у дома заедно с приятелите и семейството си. Всички те са добре, но искам да посветя изпълненията си тази вечер на жертвите на терористичната атака и на родния си град.“

45 000 зрители на стадиона „Маунт Смарт“ в Окланд запалиха свещи, докато носителката на „Грами“ изпълняваше хита си.

Адел в момента изнася концерти в Австралия и Нова Зеландия в рамките на световното си турне. То ще приключи с нейни шоута на стадион „Уембли“ в Лондон през юни и юли.

 
 

И Тя е със сини очи

| от Кристина Димитрова |

Тя и той са телата, които линеят за една изгубена любов.

Те са със сини очи и черни коси. Знаят, че когато настъпи последната нощ, ще последва раздялата. Той й разказва една и съща история отново и отново. В стаята времето е спряло и сякаш героите са попаднали във вакуума на живота.

Тази типична любовна история на френската писателка Маргьорит Дюрас ще оживее на сцената на театър „Възраждане“, за да ви разкаже историята на двама души, сключили договор за обичане за 23 нощи.

„Очи сини, коси черни“ е театралната адаптация на едноименния роман на Дюрас, която е направена от писателката Ирена Иванова, вече позната като момичето с няколко спечелени престижни награди за ролята си във филма „Безбог“.

Освен че самата тя е със сини очи, е силно повлияна от Дюрас през последните няколко години от живота си.

Франция се стича като Рейн в творчеството на Ирена, а да посегне към адаптацията на „Очи сини, коси черни“ е едно от най-смелите й предизвикателства през последните месеци. Една от концепциите, които самата Дюрас залага в пиесата, е отчуждението на героите не само помежду им, а и от самите себе си.

Тя и Той са затворени в стаята на миналото, но търсят една друга стая, в която любовта е възможна. В тази стая може да влезете и вие на 31-ви март и 3-ти април и да станете свидетели на раждането на една повече-от-любов.

Всичко започва във фоайето на хотел Рош във френска морска провинция.

Никой в историята няма име. Мъжът от историята се приближава до прозорците на фоайето и вижда Странник с черна коса и сини очи, чиито очи не може да забрави и изгубва завинаги. Появява се жената от историята и отвежда Странника. Мъжът обикаля плажа с надеждата го срещне отново. Среща същата жена в кафене на брега на морето, но не я разпознава като жената отвела странника. Предлага й да прекара следващите вечери с него срещу заплащане, защото много прилича на изгубения Странник. Тя приема. Следват двадесет и три безсънни нощи…

Адаптацията на Ирена Иванова запазва характерната за Дюрас символика, залегнала в романа, а това е морето, корабът и стаята – интимното място за срещи, където се ражда невъзможната-възможна любов.

Прочитът на романа, на Ирена Иванова е многопластов и може да бъде разбран на повече от едно ниво.

Той се гмурка в дълбокото, после изплува, за да си поеме въздух и пак се гмурка. Залата на театър „Възраждане“ ще бъде озвучена от дълбокия и запомнящ се глас на актьора Велизар Бинев, за който това е завръщане на сцената след дългогодишните му актьорски появи на големия екран в над 80 чужди продукции. Зрителите ще чуят и въздействащия текст на поета Владислав Христов – „Писма до Лазар“.

Именно тази негова творба отразява историята по поетичен и абстрактен начин, прорязвайки я по цялото й протежение до края. Постановката е в характерния експериментален стил на Ирена Иванова, а на сцената ще излязат актрисата Дария Митушева в ролята на Жената и Николай Марков в ролята на Мъжа. Под звуците на традиционна индонезийска музика актьорите ще разкажат историята, чрез своите телата. Ирена очевидно не изневерява на Дюрасовия любовник, който често е с Азиатски произход.

Спектакълът е проект на Театрално ателие „Експериментика“ и е реализиран с подкрепата на Френския културен институт, Посолството на Република Индонезия, Нов български университет и Voice Academy.

 
 

Плажовете, за които си мечтаем

| от chronicle.bg |

Преди няколко дни настъпи астрономическата пролет, а след броени часове ще преминем към лятното часово време. Всичко това просто ни подсказва едно – сезонът „Отслабвам за лятото“ е приключен и отстъпва място на „Отслабвам за Коледа“.

Започваме да броим дните до момента, в който ще легнем на шезлонга с коктейл в ръка, пред нас прозрачно синьото море ще се слива с небето, а горещ бял пясък ще гали стъпалата ни.

Тъй и тъй е ден за размисъл, защо пък да не изберем плажа – мечта за следващата морска ваканция. Нашите предложения – в галерията горе.