Защо са бедни българите?

| от | |

Автор: Георги Готев

У нас има категория хора, които вярват, че САЩ, ЕС, Ран-Ът, чуждите фондации и не знам кой още е разорил България, доскоро цветуща държава със силна икономика, превърната днес в място за почивка на непретенциозни туристи, нежели в евтин публичен дом.

1573719586

Не помогна дори това, че Ричард Ран и Роналд Ът дойдоха на крака и обясниха пред колегата Светльо Иванов по бТВ за какво става дума. Съгласен съм с тях, че същата програма, която предлагаха на нас, работи перфектно в Естония, и че за провала у нас е виновен отровният ни политически климат, който впрочем става все по-миризлив.

Е, удобно е някой друг да ти е виновен. Пък и модерно стана да се хули Западът, забелязвам.
Не вярвам в конспиративни теории. Мнозинството от българите са бедни, но България не е бедна. Откраднатото от България често се завръща като значителни офшорни инвестиции. Виждаме върха на айсберга, във вид на молове, затворени комплекси и хотели (за друго крадците на богатството на България не се сещат), но и то не е малко.

В други страни като Естония, тогава част от СССР, или Словакия, част от бившата Чехословакия, през 1989 г. жизненото равнище не беше по-високо, отколкото у нас. Днес и в двете страни средната заплата е два пъти по-висока. Нито една от тези страни не е заплашена от изчезване заради емиграцията, която обезкървява България. Словакия впрочем е страната в ЕС с най-малко бедни и е призната за най-социалната държава в Евросъюза. Тези страни имаха нормален преход, а на нас и прехода ни откраднаха. Всичко печелившо беше приватизирано за жълти стотинки, всички загуби бяха национализирани. Но не американците, не Сорос, българи-юнаци обрулиха държавата.

Глупости са това, че Западът искал да ни унищожи индустрията и научния потенциал. И още по-голяма голяма идиотщина са теориите, че сме били много умни. Напротив, изключително много сме глупави, средностатистически, щом сме в това положение. Умни хора има във всички страни, даже и у нас има, но защо ли повечето наши умници се оказаха големи мошеници.

България е бедна, защото нито една политическа сила не се интересува от положението на обикновените хора. Освен на избори и на думи, защото бедните най-лесно се залъгват, а някои от тях твърде евтино си продават гласовете. БСП, както и всички останали партии в управлението, толерират закон, уникален не само в ЕС, но сигурно в цял свят. Само в България работниците по закон се явяват кредитор на капиталиста. Само в България е нормално предприемачът да не изплаща заплати с месеци наред, защото той се разплаща първо с държавата, после с банките, после е междуфирмената задлъжнялост и накрая са служителите, ако случайно му останат пари, и това безумие е облечено в закон.

Само в България капиталистът е обложен с данък от 10%, а целият доход на бедния работещ или на пенсионера, който отива изцяло за храна, сметки за ток и отопление и лекарства, е обложен с ДДС от 20%. ДДС е данък, който в най-голяма степен удря бедните. В много страни от ЕС ДДС за храните е по-нисък, в Белгия е 6%, а в други страни лекарствата или книгите са освободени от ДДС. В Белгия наскоро намалиха ДДС върху тока на 6%. Но у нас в Народното събрание се умува единствено как да се намали още ДДС върху хазарта. Но за сметка на това с 20% данък се облагат благотворителните есемеси. Българската държава е бедна, защото се издържа от бедните.

Впрочем, не е лесно да си и предприемач в България, освен ако си част от мафията, защото данъците може да са ниски, работната ръка може да е евтина, но рекетите са високи и политическите протекции са скъпи.

В България се работи на ишлеме, най-зле платената работа, а печалбите от завършения продукт отиват за собствениците на марката. Гледах в Белгия журналистическо разследване на производството на ишлеме у нас. То показа, че ако стойността на един такъв костюм е хиляда единици, ушиването му в България е струвало пет единици. Но за съответната марка е много ценно и това, че производството в България им дава право на етикет „Мейд ин Юръп“, при цени на работната ръка изключително конкурентни с Бангладеш.

Идеите за реиндустриализация и връщане към заводите-гиганти, за които се говори напоследък, са научна фантастика. При при това оскотяване на населението и при тази емиграция трудно се намират квалифицирани работници. Познат предприемач ми се оплака, че не може да намери жив заварчик. А който е намерил работа, се смята за късметлия и не смее да се оплаче, че е работещ беден, защото в прав текст му се казва, че за мястото му чакат други, по-гладни от него. Българското общество е ужасно близко до феодалното, особено в провинцията.

Има едно мнозинство в България, които не само са бедни, но търпят да са бедни и удивително добре издържат да са бедни. При това вярват на всякакви глупости. Затова има толкова кандидати за политици. Да се управлява такъв народ е направо кеф.

 
 

Досиетата CHR: Четирите хомосексуални „вещици“ от Сан Антонио

| от chronicle.bg |

Ужасен от начина на живот на група местни жени, американски съд праща в затвора четири латиноамериканки заради престъпление, което не са извършили. 15 години по-късно те са оневинени, благодарение на филм, който извежда на преден план ужасяващите причини за задържането им – хомофобия и откровена глупост.

Четворката от Сан Антонио попада в затвора заради противоречиви свидетелски показания и неверни „доказателства“ за физическо посегателство. Всичко това звучи като история за лов на вещици от XVII век, но се случва в края на XX век, когато страхът от сатанизъм и различна сексуалност държи в плен американската нация. Основното доказателство за вината им пред съда е фактът, че са лесбийки.

четворката от сан антонио

През 1994 година идва краят на продължила с години истерия за съдебно дело за сатанистки култ и сексъално насилие над деца в детска градина. Собствениците на дневен център за деца са обвинени в сексуално насилие, свързано със сатанистки култ. Носят се градски легенди за включването на животински жертвоприношения, кръвопускане и ритуални изнасилвания. След години, прекарани в ареста, Елизабет Рамирес, Касандра Ривера, Анна Васкез и Кристи Мейхю биват признати за виновни през 1998 година. Те са обвинени в групово изнасилване на двете малки племеннички на Рамирес – едната е на седем, а другата – на девет години.

Години по-късно бивш журналист и режисьорка се срещат, за да започнат снимките на филма „Southwest of Salem“ – филм, който проследява делото и осветлява слабите доказателства, на база които 4-те жени са хвърлени в затвора. Филмът проследява живота на жените – видеозаписи, интервюта със семействата, албуми със снимки. Ривера и Васкес живеят заедно и се грижат за децата на Ривера.

Деби Нейтън – журналист и писател, се свързва с Дебора Ешкенази с надеждата да направят нещо за арестуваната четворка. Първоначално идеята е за радиопоредаване, но след няколко срещи с жените в затвора, се появява идеята за филм, който съпътства битката им за свобода.

Животът на латиноамериканска лесбийка

Със сигурност това определение не е добро за жена, която живее в Тексас в средата на 90-те години. Оказва се много трудно за съда да намери съдебни заседатели, защото всички са пропити от хомофобия. Сред интервюираните за заседатели често се срещат реплики като: „Не се чувствам конфортно. Тя е лесбийка. Не се чувствам комфортно от това“.

“Би трябвало тези вещерски, ужасяващи жени да са правили онези неща с малките момиченца зад затворени врати, защото това правят лесбийките, нали?”, обобщава начина на мислене по темата Дебора Ешкенази. Прокурорът казва, че жените са си признали, че са хомосексуални – сякаш това признание е пряко доказателство за вината им. Инстиктивно хомосексуалността се приравнява на тормоз над деца и сатанистки ритуали.

Междувременно става ясно, че бащата на племенничките на Рамирес е бил обсебен от нея. Той й предложил брак, когато разбрал, че е бременна, но тя отказала. Следват обвиненията в сексуално насилие. От страх да не отнемат детето й, бременната в петия месец Рамирес оказва пълно съдействие на в;ластите. Тя отрича да е виновна за сексуалното насилие над деца и отказва споразумение с прокуратурата. Получава 37.5 години затвор.
Съдът разчита основно на показанията на децата, за да разпореди осъдителните присъди.

четворката от сан антонио

Една от племенничките на Рамирес вече е в своите 20 години и признава, че е излъгала. Разказва, че леля й и нейната сексуална ориентация са били голям проблем за семейството. Всичко това става ясно по време на снимките на филма „Southwest of Salem“. Момичето разказва, че е лъгало, защото родителите му не били съгласни с избора на Рамирес и начина й на живот. Така баща му спечелил и битката за попечителство, която водел. Медицинското лице, удостоверило насилието – д-р Нанси Келог, също признава, че доказателствата й за изнасилване били неверни. Въпреки че жените са на свобода от 2013 година, едва тази седмица Апелативният съд в тексас потвърди, че на фона на сегашните доказателства съдебните заседатели през 90-те години не биха дали осъдителна присъда на жените. И не само това – въпреки прекараните години в затвора, криминалното им досие ще бъде заличено, а четирите могат да получат милиони долари обезщетение от държавата, позволила животът им да бъде пропилян заради мизогиния и хомофобия.

 
 

Китай покорява света с блокбастър и Мат Деймън

| от chronicle.bg, по BBC |

Въпреки дългогодишната традиция на Китай в киното, към момента страната не е произвеждала истински голям блокбастър. Това обаче е напът да се промени. „Великата китайска стена” е един от най-скъпите филми, снимани някога в Китай.

Живата легенда на китайското кино Джан Имоу режисира пищната лента, в която участват филмови икони като…Мат Деймън. Американската звезда има водеща роля във филма.

Мат Деймън играе чуждестранен наемник, който идва в Китай, за да краде барут. С това, че и персонажът му е чужденец се избягва въпросът за „избелването” на филмите.

Бюджетът на филма е най-малко 100 милиона долара – колаборация между САЩ и Китай. Сред приоритетите на китайското правителство е да разпространи по света културата си. Ако успее да развие филмовата си индустрия, страната ще развие и своята „мека сила”и да популяризира културата си така, както американските филми успяха да пренесат духа на Америка по света. Мат Деймън посочва, че нито за момент не е приемал филма като пропаганден инструмент.

„”Мисля, че светът ни е много по-добро място, когато говорим един с друг и работим заедно, и правим изкуство заедно”, казва той.

Джан Имоу, който е запознат много добре с политическите ограничения пред изкуството в САЩ, казва, че Холивуд също има своите рестрикции.

„Това е система, основата върху продуценти и компании. Доколкото става дума за креативност, не мисля, че има 100% свобода за който и да е режисьор по света. Работата на режисьора е да даде най-доброто от себе си в ситуация на ограничения”, казва той.

мат деймън великата китайска стена

 

 

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?

 
 

Три източни красавици в името на Слънчевата жена

| от Спонсорирано съдържание |

Някак не е честно най-разпространяваният женски образ да е този на Фаталната жена. Дяволската, тъмна половина на магичното човешко същество, наречено Жена, е толкова използван и предъвкван от литературата, киното и модата характер, че от него вече отдавна нагарча. Да не говорим, че жените с поглед на освирепяла котка, седуктивно порлуотворени устни и вамп излъчване в цветния свят, в който живеем, са си направо остаряло, булевардно клише.

Интересната женска половина днес е друга – тази на слънчевите момичета. На усмихнатите, живеещи в радостта съвременни делнични красавици, за които удоволствието от живота изобщо не се припокрива с някаква мисия фатално да прелъстяват. Злодействането не е тяхна философия, защото личната им свобода им е присъща по природа и предпочитат да я посветят на добрите неща в живота – слънцето, смеха, телесните и душевни удоволствия, красивите вещи и средата, която предпочита да бъде насищана с бохемски дух и закачлива доза безразсъдство.

Единствената световна марка, която се осмелява да излезе от стандартния печеливш по определение образ на жената вамп и да го замени с този на слънчевите момичета, е Folli Follie – брандът, който стои зад вече безброй колекции дамски часовници, бижута и аксесоари. И естествено този сезон той търси своите обърнати към светлината, бляскави посланици там, където слънцето изгрява най-рано – на Изток. Затова и красавиците, които представят философията и новата колекция с марката Folli Follie са три зашеметяващи източни красавици – хонгконгската актриса и модел Дженифър Це Тинг-Тинг, южнокорейката манекенка и любимка на младите Миа Канг и китайският супермодел Аугуст Занг.

В България познаваме лицата им от билбордовете на бранда, виждали сме ги на рекламните страници в списанията, но все още нямаме представа кои всъщност са тези момичета. Смятам да поправя тази несправедливост по две причини – първо, защото наистина се радвам, че някой се осмелява да заложи на позитивното и светлото, за сметка на тъмното и депресивното в рекламните си кампании и второ, защото ако си мислите че Folli Follie просто са предпочели да окачат бижутата и аксесоарите си по изящните ръце на три деликатни, източни хубавици, дълбоко се лъжете. Става дума за три изключителни момичета, които тепърва има какво да покажат на света.

Започвам с謝婷婷

Така се изписва името на Дженифър Це Тинг-Тинг, дългокосата тридесет и четиригодишна азиатка, която можете да видите заедно с останалите две момичета тазгодишния рекламен клип на Foli Follie. Тя е родена на седми септември и като типична Дева умее да подрежда живота си по точно определен план, който следва неотлъчно. В семейството си има „светъл пример“, на който дължи началната си скорост за кариера на актриса и модел – по-голямата й сестра Никол. В източния свят миловидната Дженифър бързо завладява публиката, при това съвсем не с кинообрази на кротки момичета.

За първи път е забелязана в ролята й на любимата на джет куон до боеца Брус Лий Ааиф във филма за него „Моят брат Брус Лий“ Bruce Lee, My Brother (2010). Да разкажеш история, свързана с най-емблематичния образ на източните бойни изкуства е предизвикателство, в което Дженифър участва с истински талант. Две години по-късно се появява още един филм с нейно забележително участие, който я заковава като любимка на публиката – Naked Soldier (2012). Там тя вече е истински екшън герой – играе дъщеря на полицай, която е отвлечена и тренирана като супер комбат войник. Подобни сюжети за любими на азиатската публика, която моментално издига младата актриса на пиедестал и днес тя е нещо като Анджелина Джоли в азиатския свят.

Следват още филми, в които красавицата играе най-различни роли, а критиката ласкаво я обсипва със заслужени суперлативи. Междувременно кариерата й на модел продължава да се развива във възможно най-добра светлина. Ангажиментите й са свързани с представяния на най-големите световни брандове за мода и козметика, а работата й като посланик на Foli Follie лепва на имиджа й като фина кожена ръкавица.

Самата тя е известна с афинитета си към артистичните аксесоари, които носят радост и изненадват с въображение. Светът на символите и знаците, на скритите послания и дискретната красота за нея е естествена среда на виреене. Сигурно това я подтиква да стигне в личностното си развитие още по-далеч – днес тя е дипломиран бакалавър по психология от Университета в Бритиш Колумбия. Оттук нататък никой не знае каква ще е следващата стъпка на тази амбициозна млада дама, но със сигурност тя ще е в полза на красотата – като стилен аксесоар върху перфектното й тяло или като душевен порив, превъплътен в образа на някоя киногероиня.

Съдбата на другата хубавица, представяща този сезон слънчевата философия на Folli Follie Миа Канг, прилича на интернационална история за любовта, която побеждава всичко. Едната ДНК половина на това порцеланово момиче е южнокорейска, а другата – британска. Вероятно тази любовна комбинация е определяща за уникалното й източно излъчване, примесено с толкова кралски аристократизъм. Самата Миа започва да се занимава с моделство много рано – тя е една тринадесетгодишна, когато за първи път стъпва на подиума. От този момент нататък обаче би било грешка да говорим за нея като за изцяло корейска ценност, защото животът й се крепи в дзен равновесие между безкрайните пространства с граници Лондон и Токио, Хамбург и Сеул, Лос Анжелес и Милано, Дубай, Сингапур и Маями.

Днес манекенката живее и работи предимно в хонг Конг и Ню Йорк, където представя както колекции както на модни марки, така продукти, стоки и услуги на големи търговски корпорации. Амбициите й се простират и по-далеч – целта й е да представлява Хонг Конг и неговия моден свят в световен мащаб. Вероятността мечтата й да се сбъдне е огромна, тъй като самата Миа определено е взела най-доброто и от двете основни линии в рода си – нежното отношение към всеки детайл така присъщо на Изтока, и целеустремеността, чувството за хумор и космополитността на британската култура. С този бекграунд светът вече изглежда кротко полегнал и помъркващ в краката й…

Амбицията да откриеш светлата, блестяща страна на жената, като а потърсиш първо в Изтока би изглеждала само като недостижимо намерение, ако към тази красива двойка посланички на Folli Follie не се беше присъединила и китайската зашеметителна красавица Аугуст Занг. Нейната история прилича на някоя от онези притчи за изгубили пътя си талантливи хора, в чийто живот се случва нещо мъничко и уж незначително, което ги промена завинаги. Като дете танцувала балет и била сигурна, че вижда бъдещето си на сцената под звуците на Сен санс. С танца обаче се разделили, защото теглото й така не успяло да влезе в кокалестите норми за балерина. Така Аугуст се отдала на манекенството.

През 2011-та година младото момиче е отново на път да се откаже от мечтите си – този път от тези да бъде световен модел. Кастингите й не вървят добре – никой не отрича красотата и качествата й, но и няма кой знае какви суперлативи и обещаващи прогнози за напред. Дори явяването й в X Factor остава незабелязано и животът й в перспектива започва да изглежда като това на „хубавичкото и чисто момиченце, което живее в съседната врата“, както казва самата Аугуст. И точно тогава един от най-добрите световни коафьори и стилисти Ким Робинсън, ей така, в приятески разговор зад сцената, й препоръчва да направи съвсем малка промяна със себе си – просто да си отреже косата.

За азиатската жена косата не е просто красив аксесоар – тя е средство за съблазняване, женска сила, затова и на Аугуст идеята й се вижда почти невъзможна. Въпреки това седмица по-късно нежните й рамена са открити, а високо й метър и седемдесет и осем сантиметра тяло изведнъж изгрява под подкъсената й в права черта прическа. И успехът пламва като искра. Почти веднага след това китайката подписва договор с марката за грижа за кожата и козметика Vichy, която е един от многобройните световни брандове в портфолиото на конгломерата L’Oreal.

Работните й ангажименти в Хонг Конг, Париж и Лондон заваляват един през друг, а в момента е модел към една от най-известните агенции за модели Wilhelmina Models of New York City. Представяла е на подиума колекции на Vivienne Westwood, Jarret, Novis, Oscar Carvallo Избрана е за едно от лицата в кампанията Pop Up Your Lips на Yves Saint Lauren. Като посланик на Folli Follie Аугуст Занг е дръзкото, свободолюбиво и свежо момиче, на чието тяло бижутата и аксесоарите стоят със самочувствие. Точно те довършват елегантно образа на едно дълго незабелязвано съкровище, чиято неповторима красота трябва да бъде споделена и оценена.

Да извади на показ и подчертае уникалната красота на всяка жена е мисията на марката Folli Follie. Историите на нейните три източни посланички – Дженифър, Мия и Аугуст – наистина я изпълват със смисъл