Защо хората продължават да водят войни?

| от | |

Стийв Тейлър, в. „Гардиън“

Тази година се навършват 100 г. от влизането на Великобритания в Първата световна война, а в момента светът изглежда особено „зареден“ с конфликти. Това е подходящо време да разсъждаваме защо човеците изглеждат неспособни да спрат да воюват.

Войните в повечето случаи се започват от правителствата, а не от населенията. И в повечето случаи те са резултат от спорове за ресурси и земи, или от желанието на дадено правителство да увеличи влиянието и мощта си. Хвърляйки поглед назад към историята на войните обаче, най-учудващото е с какво желание повечето хора се сражават във войни, или най-малкото ги подкрепят.

Когато Великобритания се включи в Първата световна война през август 1914 г. огромни тълпи празнуваха пред Бъкингамския дворец. Подобно празнично настроение царуваше из цяла Европа. Пишейки за отклика сред германския народ на избухването на войната, историкът Алън Бълок описва „безпрецедентно чувство на национално единство, което онези, които го изпитваха, никога нямаше да забравят – екзалтирано чувство на патриотизъм“.

Ранният американски психолог Уилям Джеймс някога е писал, че войната е толкова често явление заради позитивните си психологически ефекти. Тя създава чувство за единство пред лицето на колективна заплаха. Тя сплотява хората – не само армията, пряко въвлечена в битките, но и цялата общност. Тя създава чувство на съпричастност с целите на общността и вдъхновява отделните граждани (не само войниците) да се държат благородно и неегоистично, в служба на общото благо. Тя дава смисъл и цел като изход от монотонността на всекидневието. Воюването дава също така възможност за изява на по-високи човешки качества, които често „спят“ в рутинния ни живот, като например кураж и саможертва.

Това изглежда равностойно на признание, че човешките същества водят войни, защото това ни доставя удоволствие. Лесно е да забележим как идеите на Джеймс се потвърждават от големия брой млади британски мъже, които доброволно отиват да се бият в Сирия през последните месеци. Тези млади мъже смятат, че се бият за една справедлива кауза заедно с братята им мюсюлмани, но със сигурност ги блазни и натрапчивото усещане, което Джеймс описва: чувството на сплотеност и чест, което те – вероятно романтично – усещат, че могат да удовлетворят по-добре на война, отколкото у дома в Обединеното кралство.

Аргументът на Джеймс е, че човешките същества имат нужда да открият поприща, които дават същия позитивен ефект като воюването, но изчистени от присъщата му разрушителност, или както той ги нарича – „морален еквивалент на война“. С други думи, трябва да открием алтернативни сфери на дейност, които ни дават чувството за съществуване, за принадлежност, за цел.

В стабилни, мирни и икономически по-развити страни, като Обединеното кралство и САЩ, животът е толкова богат и разнообразен, че има много начини за задоволяване на тези нужди – чрез спорт, кариерно израстване, развлечения и хобита. Има обаче части на света, където животът е особено труден, където хората живеят в бедност или са потиснати и където има малко надежди за бъдещето – като например в Газа (Палестина) и в много части на Африка. Там е трудно тези импулси да намерят отдушник.

Войните могат да служат като най-малък общ знаменател, осигуряващ подобие на психологическа позитивност, опит да се „живее на на по-висока плоскост на сила“, по думите на Джеймс, с чувство на сплотеност и цел. Ако тези нужди останат незадоволени и ако има очевиден враг или потисник, към когото да бъдат насочени, то тогава войната е почти неизбежна.

Това не означава, че една воюваща страна не може да има справедлива кауза. Този аргумент не разглежда и други важни социални и психологически фактори, лежащи в основата на една война, като например социална идентичност и морално изключване. Това обаче показва, че всеки стабилен и траен мир зависи от създаването на общества с богатство на възможностите и на начините за посрещане на нуждите на хората. Фактът, че толкова много общества по света не успяват да постигнат това, прави изгледите за мир много мрачни. /БТА/

 
 

BBC разследва изтеклия финал на новия сезон на Sherlock

| от chronicle.bg |

BBC разследва източника, който е разпространил нелегално финалния епизод от четвъртия сезон на хитовия сериал Sherlock.

Миналата събота, четвъртият епизод от последния сезон на сериала, озаглавен „His Final Problem“, изтече онлайн с руско аудио. От BBC са започнали пълно разследване по отношение на източника, който е разпространил серията.

“ВВС молят феновете на поредицата да останат верни на продукцията и да не свалят епизода ”, споделя в Twitter продуцента на сериала Сю Върчу.

След като разследването приключи, от ВВС смятат да издадат пълен отчет по отношение на това дали руският телевизионен оператор, Пeрвый канал, който се бе сдобил с първото копие на епизода, е виновен за ситуацията.

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.