Защо хората продължават да водят войни?

| от | |

Стийв Тейлър, в. „Гардиън“

Тази година се навършват 100 г. от влизането на Великобритания в Първата световна война, а в момента светът изглежда особено „зареден“ с конфликти. Това е подходящо време да разсъждаваме защо човеците изглеждат неспособни да спрат да воюват.

Войните в повечето случаи се започват от правителствата, а не от населенията. И в повечето случаи те са резултат от спорове за ресурси и земи, или от желанието на дадено правителство да увеличи влиянието и мощта си. Хвърляйки поглед назад към историята на войните обаче, най-учудващото е с какво желание повечето хора се сражават във войни, или най-малкото ги подкрепят.

Когато Великобритания се включи в Първата световна война през август 1914 г. огромни тълпи празнуваха пред Бъкингамския дворец. Подобно празнично настроение царуваше из цяла Европа. Пишейки за отклика сред германския народ на избухването на войната, историкът Алън Бълок описва „безпрецедентно чувство на национално единство, което онези, които го изпитваха, никога нямаше да забравят – екзалтирано чувство на патриотизъм“.

Ранният американски психолог Уилям Джеймс някога е писал, че войната е толкова често явление заради позитивните си психологически ефекти. Тя създава чувство за единство пред лицето на колективна заплаха. Тя сплотява хората – не само армията, пряко въвлечена в битките, но и цялата общност. Тя създава чувство на съпричастност с целите на общността и вдъхновява отделните граждани (не само войниците) да се държат благородно и неегоистично, в служба на общото благо. Тя дава смисъл и цел като изход от монотонността на всекидневието. Воюването дава също така възможност за изява на по-високи човешки качества, които често „спят“ в рутинния ни живот, като например кураж и саможертва.

Това изглежда равностойно на признание, че човешките същества водят войни, защото това ни доставя удоволствие. Лесно е да забележим как идеите на Джеймс се потвърждават от големия брой млади британски мъже, които доброволно отиват да се бият в Сирия през последните месеци. Тези млади мъже смятат, че се бият за една справедлива кауза заедно с братята им мюсюлмани, но със сигурност ги блазни и натрапчивото усещане, което Джеймс описва: чувството на сплотеност и чест, което те – вероятно романтично – усещат, че могат да удовлетворят по-добре на война, отколкото у дома в Обединеното кралство.

Аргументът на Джеймс е, че човешките същества имат нужда да открият поприща, които дават същия позитивен ефект като воюването, но изчистени от присъщата му разрушителност, или както той ги нарича – „морален еквивалент на война“. С други думи, трябва да открием алтернативни сфери на дейност, които ни дават чувството за съществуване, за принадлежност, за цел.

В стабилни, мирни и икономически по-развити страни, като Обединеното кралство и САЩ, животът е толкова богат и разнообразен, че има много начини за задоволяване на тези нужди – чрез спорт, кариерно израстване, развлечения и хобита. Има обаче части на света, където животът е особено труден, където хората живеят в бедност или са потиснати и където има малко надежди за бъдещето – като например в Газа (Палестина) и в много части на Африка. Там е трудно тези импулси да намерят отдушник.

Войните могат да служат като най-малък общ знаменател, осигуряващ подобие на психологическа позитивност, опит да се „живее на на по-висока плоскост на сила“, по думите на Джеймс, с чувство на сплотеност и цел. Ако тези нужди останат незадоволени и ако има очевиден враг или потисник, към когото да бъдат насочени, то тогава войната е почти неизбежна.

Това не означава, че една воюваща страна не може да има справедлива кауза. Този аргумент не разглежда и други важни социални и психологически фактори, лежащи в основата на една война, като например социална идентичност и морално изключване. Това обаче показва, че всеки стабилен и траен мир зависи от създаването на общества с богатство на възможностите и на начините за посрещане на нуждите на хората. Фактът, че толкова много общества по света не успяват да постигнат това, прави изгледите за мир много мрачни. /БТА/

 
 

Анджелина Джоли представи новия си филм

| от chronicle.bg, по БТА |

Анджелина Джоли направи премиерно представяне в Камбоджа на новия си филм в присъствието на краля на страната Нородом Сиамони, предадоха световните агенции.

Прожекцията на лентата „Първо убиха баща ми“ , която се фокусира върху геноцида на режима на Червените кхмери в периода 1975-1979 година, се състоя в древния храмов комплекс Ангкор Ват.

Филмът под режисурата на Анджелина Джоли е екранизация на едноименния роман на активистката за правата на човека Лунг Унг, в който тя си спомня за детските години и за преживения ужас по време на бруталния режим на Пол Пот. Тя е била петгодишна, когато неговите главорези нахлуват в камбоджанската столица Пном Пен. Момичето е изпратено в трудов лагер и преживява нечовешки страдания. При режима на Пол Пот е избито една четвърт от населението на Камбоджа.

Страната е близка до сърцето на Джоли. Тук тя засне филма си в периода 2015-2016 година, от тази държава е и осиновеният й син Мадокс, припомнят агенциите.

 
 

Сладкодумният разказвач, който ви къса нервите

| от Констанс Бонасьо |

И вие сте го виждали. Нещо повече – срещате го всеки ден, и още по-лошо – чувате го.

Той няма конкретен образ, претворява се и се видоизменя, сякаш крие магьосническа пръчка в джоба си. В битката за вашия слух и съзнание, той е готов на всичко – да прави циганско колело; да търси на мобилното си приложение сграда, която се вижда, само и само да ви разкаже защо отива до нея; да жонглира с портокали от промоционалната витрина, за да ви разкаже, че цитрус пресата му се е прецакала.

Въобще – където ви свари, там ще ви облъчва с тегавите си безкрайни разкази.

Вече не ни преследват само досадни бабички, за да ни омагьосват с ишиаса си, с темерутщината на зетя си и следването на внучката в Америка. Те разказват надълго и нашироко своето житие-битие, защото сте имали неблагоразумието да ги подкрепите на слизане от трамвая. В отплата на това, че сте прихванали костеливата им ръчица, можете да изслушате какви ли не истории – колко лъжат на Женския пазар; как вече и медът не е истински; как „Топлофикация” казала, че ще ги компенсира, но не ги компенсирала; колко вярвали на Радан Кънев; как такава зима не е имало от 30 години насам…

Сладкодумният разказвач има много лица, а и обхватът на темите му постоянно се разширява.

Той може да е чичката в метрото, който обяснява как е оставил колата на паркинга, за да не се навира в задръстванията. Следват биографични данни на автомобила – година на производство, година на покупка, марка, кубатура на двигателя, цвят, тапицерия…И всичко това, само защото си му казал на коя спирка да слезе.

Друга разновидност на сладкодумния разказвач е съседката – грижовна къщовница и домакиня.

Тя ще ви изпили нервите докрай. Само заради непридвидливостта ви да носите снопче розмарин в ръка, се започва, та не се свършва. И тя готвела – пък как нарязала лука, пък как задушила гъбите, пък изпекла спанак с ориз. И докато готвела, пуснала една пералня и прахосмукачка, извела кучето, изгладила, изплела пуловер с еленче. И всичко това, само защото й казахте, че в магазина има пресни подправки.

За сладкодумния разказвач от социалните мрежи хич няма да отваряме и дума. Той е описван подробно и многократно.
В заключение можем да кажем, че сладкодумният разказвач, не е никакъв разказвач, още по-малко сладкодумен. Той си е една жива досада…

И нашият съвет на патил и препатил човек, магнит за сладкодумния разказвач, е веднага, щом го разпознаете, да побегнете. Друго спасение няма.

 
 

Apple започва производство в Индия с iPhone SE

| от chronicle.bg |

В следващите няколко месеца Apple ще започне слобяването на iPhone SE смартфони в Индия чрез контрактор в Бангалор, съобщи Reuters.

Това е поредният ход на компанията за намаляване на цените на производството на iPhone. Идеята на преместването е да се намалят разходите и да се увеличи пазарният дял на телефоните, които са скъпи за стандартите в Индия. И въпреки това, почти половината от телефоните на индийците са на Apple.

 
 

Избери порно, избери живота, избери T2

| от Зорница Аспарухова |

Избери живота, като преебеш своя. Избери порно, за да не правиш секс. Избери да си сексист, егоманиак, циничен гадняр. Избери онези, които ти го вдигат, пред онези, които обичаш. Избери истерията пред срама, избери да се друсаш качествено с реални неща, които харесваш и да дозираш социалните мрежи. Избери живота!

Също така избери „Трейнспотинг“ – на екран и на хартия. После и „Порно“ – само на хартия. Като цяло се довери на Дани Бойл и Ървин Уелш, те си знаят работата. Това важи и за последната им колаборация заедно на екран.

Да избереш „Т2 Трейнспотинг“ пред останалите заглавия в киносалона този месец е като да избереш добрата кока пред скапаната трева. По-силно е, по-смело е, по-скъпо е, вдига ти го по-добре.

Същото важи и за филма на Дани Бойл и сценариста Джон Ходж. Те го правят за пореден път и го правят добре. Избери тях и им се довери, за да те заведат на приключение в мръснишкия свят на Рентън, Sick boy, Спъд и Франк Бегби.

Точно 20 години минаха, откакто хероиновата истерия на триото Бойл-Ходж-Уелш нанесе мощното си кроше в киносалоните и оформи част от иронично-циничното поколение на 80-те и 90-те години.

Припознаването с хистеричния живот и изборите на основните персонажи не е онова, което прави „Трейнспотинг“ толкова специален, както някои от вас биха си помислили. Обратният характер на всичко онова, което този филм разказва, е циничната нотка, която ние толкова харесваме.

Неговите персонажи избират живота, отнемайки го. От себе си и от другите. Да възхвалиш живота, чрез неговото тотално унищожаване и незачитане, разбиването му на дребни парчета, ето това прави този филм това, което е. И така вече 20 години.

Рентън, Sick Boy – Саймън, Спъд или Компира и Франк Бегби, преследват съзнанието на хиляди фенове по света с реплики, сцени, крайности, гнусотии и изборите си. Отварящият монолог на Марк Рентън, който ти казва да „избереш живота“ и досега остава епопея, на която се оповава почти всеки средностатистически циник с повече акъл.

20 години по-късно нещата са се променили. „Т2 Трейнспотинг“ удря кината като наркотична доза качествено бяло, която е редно да си причиниш. Той носи духа на първата киноистерия, но има повече сантимент в себе си.

Trainspotting трейнспотинг

Старите персонажи са тук, пръснати в различни точки на красивия и тучен Единбург, за да се съберат отново в носталгия по миналите дни, добрите наркотици, голите жени, порното, съжаленията, угризенията, изборите, умиленията и новите схеми и измами. Като последното едва ли има кой знае какво значение.

Китната предрусала четворка на Единбург винаги ще намери нещо, с което да се забавлява. В „Т2 Трейнспотинг“ изборът пада върху минали измами и нови такива, включващи порно с мъже, които обичат да им го слагат отзад и една българка. Това обаче се случва само на повърхността. Като повечето неща, които са потенциално добри и този филм има няколко нива. Дали всички ще ги видят и усетят, това вече си е тяхна работа.

Тези, които са прочели „Порно“ на Ървин Уелш във влажно очакване на този филм, нека да бъдат предупредени – „Т2 Трейнспотинг“ не е „Порно“. Бойл и Ходж използват различни отправни точки и основи на романа, които заковават в сюжета, но филмът не е директна адаптация на втория роман на Уелш. Той е много различен от хероиновите истории на лудия шотландец.

Сюжетът на „Т2 Трейнспотинг“ в случая не е важен. Важни са Юън Макгрегър, Юън Бремнър, Джони Лий Милър, Робърт Карлайл, химията – тази на екрана и тази в лъжички и линийки, монолозите, музиката и за някои от нашите сънародници – и участието на Анжела Недялкова и появата на гара Подуяне.

Всичко това го има и е поднесено с показателната си хаотичност, точно като първата част, но с повече носталгия.

Кенефи, Иги Поп, псувни, дрога, измами, пари, изкуствени мъжки членове, циците на Анжела, буркан с шипков мармалад, Ървин Уелш в кадър, Рентън, който пее, Бегби социопатът, монолог за консуматорския живот и лайковете във фейсбук, кратката поява на Даян, първата сцена с купчина задъхани фитнес маниаци…

Всички тези неща обагрят света на „Т2 Трейнспотинг“ в приятни наркотични краски. Носят доволна наслада на онези, които са гледали първия филм и очакват втория. Дори и на онези, които не го очакват.

Дани Бойл знае как да прави кино и майсторски се справя с объркания свят на Ървин Уелш за втори път. Малко биха успели и почти никой не би се пробвал. Освен Бойл, който е диригент от класа и го доказва отново.

T2: TRAINSPOTTING Трейнспотинг

Нуждата от продължения на филми се е превърнала в същото, в което и нуждата да пускаш песни и статуси за живота си всеки ден във фейсбук. Безмислие. Безвремие. Тотална жалкост. Малка нужда, която се е превърнала в голяма нужда. Като тази, която правиш насаме.

„Трейнспотинг“ няма нужда от продължение и все пак получава такова. То, за разлика от повечето комерсиални заглавия, които са се окичили с втори, трети и пети части, е негов достоен събрат. Поостарял и прашасал. Но изтупан и лъснал косъма, за да покаже, че още го бива. И е така. Бива го повече от другите.

От първата сцена с роботизираните healthy идиоти, през задължителния монолог на Рентън, до разбитото с кенеф лице на Франк Бегби, всеки момент е премерен и идва в перфекни цветни дози. Облечен в добър диалог, актьорска игра, музика и цветове като дъга през погледа на весел наркоман, носещ цветни очила и яздещ пони.

„Т2 Трейнспотинг“ е пътуване към миналото на едно по-добро кино, което някак сме забравили как се прави и как се гледа. От време на време обаче някой ни го напомня. Този месец това е Дани Бойл и неговият коктейл от шотландска кръв, примесена с качествена дрога и достойно друсане за всеки киноман.

Така че, избери живота навън и около себе си. Избери по-доброто кино. И не забравяй да си поемеш дълбоко дъх в началото. После се гмурни в кенефа на „Т2 Трейнспотинг“ и се наслаждавай! Мърляво е, но ще ти хареса.

Източник: Webcafe.bg