Защо Европейският съюз ще оцелее

| от |

Eu

Робърт Д. Каплан, Форбс/Стратфор

Европейският съюз вече от половин десетилетие е на колене, люшкайки се от ниски до негативни нива на икономически растеж и страховито високи нива на безработица. Резултатът беше частично разделение на Европа на държави, главно северни, които се справиха с кризата, и държави, главно на юг, които в някои случаи бяха изправени пред катастрофа, близка до статистическите нива от времето на Голямата депресия.

На югоизток Гърция беше най-тежко пострадалата страна, а България периодично е на ръба на политически хаос. Тези разделения на свой ред са огледално отражение на някогашните географски империи: Каролингската, Пруската, Хабсбургската, Византийската и Османската.

Национализмът, който често се проявява под формата на крайнодесни антимигрантски партии, също изживява възраждане – обезпокоителен знак, че са живи демоните на миналото, за които европейските елити смятаха, че са надмогнати по време на Студената война и най-вече през годините след рухването на Берлинската стена. Очевидно, тези промени се дължат до голяма степен на икономическата криза. Но не само, някои от тези явления са свързани с човешката психология. Норман Маня, румънски писател в изгнание и преподавател в колежа „Бард“, описва как „съвременият свят е изправен пред своята самота и своите отговорности без илюзията на защитната зависимост или на фиктивната утопична свързаност“, така че, според него, всякакви видове изключващи, наподобяващи племенния начин на мислене нагласи оцеляват през 21. век и позволяват на хората да намерят смисъл в някакъв тип защитна група за солидарност. Имаме склонност да асоциираме това поведение с племенни или религиозни бунтове на места като Близкия изток или Африка, но и икономически западащата Европа не е имунизирана срещу такива мрачни развития.

Разбира се, национализмът сам по себе си не е лош, както обяснява изследователят от университета в Мериленд Владимир Тисманяну в книгата си от 2012 г. „Дяволът в историята: комунизъм, фашизъм и някои поуки от двадесетото столетие“: „Той (национализмът – бел. ред.) често се описва като архаичен, антимодерен, традиционалистки, накратко реакционен. Други интерпретации“, продължава Тисманяну, „го разглеждат като движеща сила за модернизиране на освобождението, идеология за колективна еманципация и източник на човешко достойнство и гордост.“ Имахме възможност да наблюдаваме облагородяващата страна на национализма в някои аспекти на украинското въстание срещу властта на неоцаристка Русия под управлението на Владимир Путин. Видяхме и реакционната страна на национализма в антиимигрантските движения в Европа. Понеже населението на Европа застарява, с течение на времето ще бъдат нужни все повече имигранти, за да осигуряват  работници на европейските икономики. Така че, можем да очакваме крайнодесният плам да продължи, дори да се засили.

Причините да бъдем песимисти за европейския проект са няколко. Тромавата бюрократична машина в Брюксел, яхната от съревноваващи се национални интереси, е малко вероятно да достигне реформаторската енергия, небоходима за връщане на континента към здравия и устойчив растеж. Разликите в развитието между например Северна Европа, Иберийския полуостров и Балканите са твърде дълбоки, че да очакваме в обозримо бъдеще да се оформи Европа на една скорост.  През 21. век, без значение какво говори в момента президентът Барак Обама, САЩ, които са заети с Азия и Близкия изток, е малко вероятно да предоставят на Европа същия вид закрила в сферата на сигурността, какъвто й бяха предоставили през десетилетията след Втората световна война. Най-сетне, самото отчуждаване, характерно за постмодерния начин на живот, който има предвид Маня, ще изисква оцеляване на групови идентичности, които твърде често ще бъдат реакционни.

Наистина, в геополитиката необходимостта е по-важна от желанието.  Икономически слабата и все по-яростно националистическа Европа – при това недостатъчно закриляна от САЩ – е олицетворение на бюрократични, психологически и стратегически необходимости. И все пак, дори желанието да не е по-важно от необходимостта, то все пак има голямо значение. Тъкмо това е причината Европейският съюз да има бъдеще.

Движещата сила на Европейския съюз е описана най-сбито от професора в Йейл Тимъти Снайдър в книгата му от 2003 г. „Реконструиране на нациите: Полша, Украйна, Литва, Беларус, 1569 – 1999 г.“ Последната част от неговото изследване разглежда как просветеният полски национализъм от края и след края на Студената война съзря възможности за историческо помирение със съседите си, сред които Литва и Украйна, в контекста на Европейския съюз, който насърчава предимствата на държавите пред недостатъците на нациите. В този случай „държави“ означава юридически субекти, управлявани от безлични бюрокрации, които се отнасят по еднакъв начин към всички граждани и по този начин подкрепят индивидуалните пред груповите права; понятието „нации“ в случая обозначава етнически или религиозни явления, които разглеждат хората като част от групи и по този начин третират някои хора като по-равнопоставени от други.

Разбира се, американският защитен чадър над Западна Европа през периода на Студената война беше факторът, който на първо място позволи да се оформи и развие Европейският съюз. С други думи, без НАТО можеше да няма Европейски съюз. Но точно Европейският съюз беше този, който даде визия и бюрократична рамка на страна като Полша, за да може тя, така да се каже, да избяга от трудното си минало и да навлезе в едно по-хуманистично и универсално настояще. Защото само благоприятната геополитика не е достатъчна: за да се извлекат ползи от нея, са необходими мощни вътрешни механизми и специфична програма. Европейският съюз представляваше тъкмо това отначало за Полша, а впоследствие за много от демонстрантите на Майдана в Киев. Мисионерската мощ на Европейския съюз се съдържа именно в предлагането на бъдеще, което по някакъв начин е различно от миналото. Никога не подценявайте силата на символичното, особено в медийната епоха.

Поради това, прогнозирайки бъдещето на Европейския съюз, трябва да внимаваме да не прекаляваме с реализма. Реализмът може да бъде самоограничителен, понеже, точно както в живота има и други неща освен личния интерес, в живота на нациите има нещо повече от национален интерес. Индивиди и цели народи често се стремят към някаква висша истина, която не непременно е прагматична. Универсалистките мотивации не непременно са благоразумни, но въпреки това те могат да задействат политики. Тъкмо затова една геополитика, която се състои изцяло от механика, често се оказва погрешна.

Именно по тази причина протестиращите на Майдана в Киев бяха обречени на провал. Те бяха обречени на деморализация заради апатията в други части на страната. Обречени бяха да бъдат компрометирани от крайнодесните протестиращи, които с известно закъснение се присъединиха към тях. Защото това, което първоначалните протестиращи на Майдана направиха, не непременно беше благоразумно – те очакваха да свалят – с несигурната подкрепа на Запада – гангстерския режим на Путиновия съюзник Виктор Янукович. Но в крайна сметка протестиращите успяха, отчасти защото вярваха във визията за Европа, която се припокрива с Европейския съюз. И макар че ЕС нямаше голямо желание да се разпростира на изток, много от демонстрантите имаха.

Ето защо, не вярвам, че Европейският съюз е просто етап от историята. Той е по-скоро началото на някакъв вид регионално групиране, обединено от универсални ценности, което, макар и не истински единно от Иберийския полуостров до Черно море, ще бъде ключов фактор  в Европа за неопределено дълъг период. Това може да се случи през следващите години, най-вече, ако Русия изгуби господството си на енергийните пазари, усети последиците от намаляването на населението и се калцира още повече в условията на автократично управление. Визията на европейските елити отпреди десетилетие беше прекалено амбициозна, но това изобщо не означава, че времето на Европейския съюз е отминало. Европейският съюз има по-светло бъдеще от Русия.

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.

 

 
 

Нова партида чудесни реклами

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.