Защо децата не искат зеленчуци?

| от |

zoshto-decata-ne-sakaat-zelenchuk-68977

Отхвърлянето на зеленчуците при най-младите може би се дължи на естествения инстинкт за оцеляване.

Това заключение произтича от скорошно проучване за поведението на децата. Изследването установено, че малките са винаги подозрителни към растенията, и че това вероятно се дължи на инстинктът им, който казва, че е възможно те да бъдат отровни.

Децата били пуснати да си играят в контролирани условия и наблюдателите установили, че те много по-често вземат метални или пластмасови елементи в ръка, отколкото живи растения. Освен това, тяхната употреба не може да се тълкува по различен начин освен като вродена.

zoshto-decata-ne-sakaat-zelenchuk-68976

Растенията често съдържат отбранителни токсини, които им позволяват да оцелеят, казват изследователите. Според тях избягването на зеленината е особено силно в съвременния и градски свят, в който растенията не са естествена част от човешкото обкръжение.

 
 

Какъв небостъргач иска народът

| от |

Не може просто да дадеш нещо на народа, без да се съобразиш с народа. Не може например да отидеш на рожден ден на дете четвърти клас и да му подариш шише уиски. То не е приятелите ти, за които не ти дреме особено.

Така е и с небостъргача – не може да не го съобразиш с народа. Тази задача не е много комплексна.

Да започнем с основното – основите. Подпочвените води са част от националния ландшафт. Основите трябва да са така направени, че да издържат на тях. Поне първите 5-6 години, после да се килнат на една страна и сградата да се напука. Също така е важно да се напука от северната – ако се напука от източната или западната, ще грее слънце вътре, а ако е от южната, на обитаващите ще им духа топло от Африка.

Разбира се, небостъргачът трябва да е панелен. Това не е само за да гъделичкаме българина по традициите. Така и уайфаят от партера ще се хваща до последния етаж.

Външната облицовка най-добре да бъде направена от стъкло. По този начин сградата ще прилича на буркан. И то от 3-литровите, душманските. Независимо дали ще се живее в небостъргача, или ще се работи – статистически, в него най-вероятно ще се подвизават кисели краставички, които се мислят за царска туршия. Освен това през няколко етажа прозорците ще са в различен цвят, за да се създава илюзията, че хората са санирали. На някои прозорци ще се поставя антена на Булсатком. Задължително обаче на горния етаж, точно над нея, ще има чучур, от който тече вода, когато хората си мият пода. Апартаментите/офисите с цветни прозорци и антена ще са по-скъпи, защото санирането и кабелната създават впечатление на лукс и богатство.

Специална лелката ще чисти стълбището веднъж месечно. Да, малко е само един път в месеца, но толкова ще й отнема да изчисти от първия до последния етаж. Освен санитарни, лелката има и други задължения:

– да доукрасява небрежно нарисуваните пениси, очертавайки им глава и косми;

– да преправя надписите „ЦСКА“ на „ЩЕКА“ и „Левски“ на „Девойки“;

– да се уверява на всеки етаж, че нишата за пожарогасителя е празна;

– когато стигне до последния етаж, да пренарежда спринцовките по земята в нови, вълнуващи шарки.

Небостъргачът ще разполага с две кофи за боклук. Те ще са поставени там, където става най-голямо ехо, като ги изпразват с камиона в 3 през нощта.

Както знаем и сме виждали, новото строителство няма нужда да е красиво. Единственото нещо, сложено само за красота, ще са домофоните на входа. Ако благодарение на лош късмет, домофоните работят, попът, който освещава сградата, ще ги напръска със светена вода, за да дадат на късо. Освещаването като цяло ще продължи около 2 години. Попът трябва да освети всички детайли, защото дяволът бил там.

Небостъргачът няма да закрива Витоша. Защото ще е построен в „Люлин“. Хем да облагороди района, хем да пази сянка на Перник.

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.

 
 

Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“

| от Евелина Бонева |

Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.

Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе. 

Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.

Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в  пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.

При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.

Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.

Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.

След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.

Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.

Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.

Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.

И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.